Определение № 754 от 26.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 859/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Национална здравноосигурителна каса, [населено място], срещу решение № 67/22.02.2023 г., постановено по в.т.д.№ 762/2022 г. от Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 318/12.10.2022 г. по т.д.№ 143/2022 г. на Пловдивски окръжен съд за осъждане на касатора да заплати на „МБАЛ Парк хоспитал“ ЕООД, [населено място] ,обл.Пловдив, сумата от 52 550 лв., представляваща неплатена сума за болнична медицинска помощ, оказана през месец август 2018 г. по клинични пътеки по договор №164277/01.06.2018 г. за оказване на болнична помощ по клинични пътеки и сумата от 124 лв., дължима за извършени амбулаторни процедури през м. август 2018 г. по сключен между страните договор №164758/01.06.2018 г. за извършване на амбулаторни процедури, както и сумата от 15 998 лв., представляваща законната лихва върху главницата от 52 550 лв. за периода 11.03.2019 г. до 10.03.2022 г. и сумата от 46,88 лв., представляваща законната лихва върху главницата от 124 лв. за периода 11.03.2019 г. до 10.03.2022 г., ведно със законната лихва върху неплатените главници,считано от завеждане на делото на 11.03.2022 г. до окончателното изплащане. Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК. Ответникът оспорва жалбата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между страните са сключени два договора: договор №164277 от 01.06.2018 г. за извършване на болнична медицинска помощ по клинични пътеки и договор №164758 от 01.06.2018 г. за извършване на амбулаторни процедури, на основание чл.59,ал.1 от Закона за здравното осигуряване /ЗЗО/ и в съответствие с Националния рамков договор за медицинските дейности между НЗОК и БЛС за 2018 г. Претендираните искови суми представлявали сбор от стойността на извършена от ищеца (настоящ ответник по касационната жалба) дейност по клинични пътеки и извършени амбулаторни процедури през м. август 2018 г., които са отчетени в действащата информационна система на ответника по предвидения в договорите начин и ред и в предвидените в договорите срокове, но представляват т.нар. „надлимитна“ дейност. Решаващият състав е изложил съображения, че клаузите на чл.34, ал.1, чл.38, ал.1 и ал.7 и чл.42, ал.3 от договор №164277/01.06.2018 г. за оказване на болнична помощ и тези по чл.38, ал.1, чл.42, ал.1 и ал.7 и чл.46, ал.3 от договор №164758/01.06.2018 г., които въвеждат ограничения относно отчетените и заплащаните дейности, са нищожни на основание чл.26,ал.1,пр.1 ЗЗД, поради противоречието им с чл.52 от Конституцията на Република България и чл.5 и чл.35 ЗЗО. Според въззивния съд разпоредбата на чл.5 от ЗЗО урежда основните принципи на задължителното здравно осигуряване: равнопоставеност на осигурените при ползването на медицинска помощ и свободен избор от осигурените относно изпълнители на медицинска помощ, а чл.4, ал.1 предвижда,че задължителното здравно осигуряване гарантира свободен достъп на осигурените лица до медицинска помощ чрез определен по вид, обхват и обем пакет от здравни дейности, както и свободен избор на изпълнител, сключил договор с РЗОК. Правото на задължително осигурените лица да получават медицинска помощ в обхвата на пакета здравни дейности, гарантиран от бюджета на НЗОК, както и да избират лекар от лечебно заведение за първична медицинска помощ, сключило договор с РЗОК, е регламентирано в чл.35, ал.1 от ЗЗО, докато с договорните клаузи оказването на медицинска помощ на здравноосигурените лица е поставено в зависимост от обстоятелството дали необходимостта от лечение е възникнала в рамките на определените от здравната каса стойностни лимити. Това обстоятелство е счетено като водещо до неравнопоставеност при третирането на лица, потърсили медицинска помощ преди или след изчерпване на тези лимитни стойности и влиза в противоречие с прогласените от закона принципи на равнопоставеност на осигурените при ползването на медицинска помощ, на законовите им права на свободен избор на изпълнител на медицинска помощ и свободен достъп до медицинска помощ чрез определен по вид, обхват и обем пакет от здравни дейности и на регламентираното от закона право на задължително осигурените да получават медицинска помощ в обхвата на пакета здравни дейности, гарантиран от бюджета на НЗОК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя по реда на чл.280, ал.1, т.2 ГПК въпроса за това до каква степен договорните правила се дерогират от императивната правна уредба в областта на задължителното здравно осигуряване, като твърди, че обжалваното решение противоречи на решение № 2/22.02.2007 г. на Конституционния съд. На основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК са въведени въпросите: „Неограничено ли е задължението за заплащане на оказана болнична медицинска помощ, когато става дума за разходване на лимитирани бюджетни средства?“; „Каква е правната природа на индивидуалните договори за оказване на болнична медицинска помощ и как следва да се тълкува постигнатото между страните съгласие по всички основни права и задължения, в това число и по отношение на стойностите, разпределени на отделните изпълнители?“ и „Дали преценката във връзка с разходване бюджета на НЗОК през бюджетната година е по целесъобразност и следва ли тя да остане извън обхвата на съдебния контрол?“. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. В решение № 169 от 16.02.2021г. по т.д. № 1916/2019г. на ІІ т.о. е прието, че уговорените между РЗОК и изпълнител на медицинска помощ в индивидуалния договор клаузи, съгласно които не се разрешава на изпълнителя да отчита с финансови-отчетни документи дейности, лекарствени продукти или медицински изделия на стойности, надвишаващи стойностите за съответния месец в Приложение № 2, и се дава право на възложителя да не извършва плащане на изпълнителя, са нищожни на основание чл.26, ал.1, предл.1 ЗЗД, като противоречащи на императивни правни норми – чл.4, ал.1, чл.55, ал.3, т.2,5 и 6 ЗЗО /редакция преди изм. с ДВ, бр.48 от 27.06.2015 г./ и чл.35, т.1 /редакция преди изм. с ДВ, бр.48 от 27.06.2015 г./ във връзка с чл.26, ал.2 и чл.25 ЗЗО. Разрешението е споделено и в други актове на ВКС, като са изложени съображения, че евентуален извод, че НЗОК не дължи заплащане на извършена от лечебно заведение медицинска дейност, макар и над договорените лимити, не кореспондира с поетото от държавата задължение за гарантиране на уреденото с чл.52 от Конституцията и Закона за здравно осигуряване основно право на гражданите на здравно осигуряване чрез свободен достъп на осигурените лица до медицинска помощ на определен по вид, обхват и обем пакет от здравни дейности, както и свободен избор на изпълнител, сключил договор с районна здравноосигурителна каса - чл.4, ал.1 ЗЗО. Бюджетът на НЗОК е законово регламентиран като задължителен финансов способ и принцип на финансиране на дейността в областта на болничната медицинска помощ, но здравноосигурените лица не са страна по националния рамков договор за медицинските дейности, нито по договора за приемане на цени и обеми на медицинската помощ по чл.55, ал.2,т.2 ЗЗО. Те имат право на свободен достъп до медицинска помощ чрез определен по вид, обхват и обем пакет от здравни дейности, както и свободен избор на изпълнител, сключил договор с РЗОК /чл.4, ал.1 и чл.35,т.1 ЗЗО/, а НЗОК е длъжна да заплаща всички здравни дейности в обхвата на този пакет /чл.45, ал.1 ЗЗО/ на съответния изпълнител, предоставил медицинската помощ на здравноосигурените лица. Предоставянето на своевременна и качествена медицинска помощ от страна на избрания от здравноосигуреното лице изпълнител на медицинска помощ в превишение на установената месечна или тримесечна бюджетна рамка за съответната година не представлява неизпълнение на задълженията на изпълнителя на медицинска помощ по сключения между него и РЗОК индивидуален договор с последица отхвърляне заплащането на извършената дейност. Съществуването на практика на ВКС, която настоящият състав споделя, изключва основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване, както и не е обосновано противоречието на обжалвания съдебен акт с цитираното от касатора решение на КС. По тези съображения касационното обжалване не се допуска. На основание чл.81 ГПК касаторът следва да заплати на ответника разноски в размер на 4600 лв. по представения договор за правна защита и съдействие. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд