Определение № 401 от 19.05.2021 г. на ВКС по н. д. № 238/2021 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на Г. К. срещу въззивното решение на Софийски апелативен съд по гр.д. №2308/19 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение е уважен до размер на 9000 лв. предявеният от В. Т. срещу касатора иск по чл.45 ЗЗД за обезщетяване на неимуществени вреди, нанесени на ищеца с престъпление, за което ответникът е осъден с влязла в сила присъда. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК. Намира, че правните изводи на въззивния съд по спора са обусловени от произнасянето по следните правни въпроси: 1. Следва ли въззивният съд при допуснато искане за разпит на вещи лица от комплексна експертиза и при обективна невъзможност/ разпитът/ да се осъществи, да назначи нова комплексна експертиза? Съставлява ли недопускането на нова комплексна експертиза съществено процесуално нарушение? 2. Следва ли съдът при определяне на конкретния размер на справедливото обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане да анализира обективно съществуващите обстоятелства, както и да вземе предвид икономическата конюктура в страната и да обоснове какво е тяхното значение за определяне на обезщетението по справедливост по см. на чл.52 ЗЗД. Намира, че вторият въпрос е разрешен в противоречие с цитираната практика на ВКС – ППВС №4/68 г. и решения по чл.290 ГПК. Във връзка с първия въпрос излага съображения от съществото на спора, без да обосновава специфичното допълнително основание по чл.280, ал.1,т.3 ГПК, според разясненията на ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК. В ТР е посочено, че основанията по чл.280, ал.1 ГПК са различни от тези по чл.281,т.3 ГПК като са разграничени целта и приложното поле на двете групи основания. По допускане на обжалването ВКС намира следното: въззивният съд е приел, че е предявен иск по чл.45 ЗЗД срещу ответника, причинил неимуществени вреди на ищеца – изключителен стрес, страх за здравето и живота му и за тези на съпругата и детето му, сериозни дълготрайни психологични промени, описани в обстоятелствената част на исковата молба, с действия, за чието извършване е ангажирана наказателната отговорност на ответника за престъпление по чл.143, ал.1 НК. Със задължителна за гражданския съд вл. в сила присъда по нохд №521/14 г. на РС – Разлог ответникът е признат за виновен в извършването на принуда по см. на чл.143, ал.1 НК - на 14.09.13 г. около 16, 15 ч. ответникът принудил ищеца като бивш служител на дружеството, което ответникът притежава, да извърши нещо противно на волята му – да подпише ведомостите на дружеството, че е получил дължимите му тр. възнаграждения за месеците януари, февруари и март на 2013 г. и по този начин да претърпи нещо противно на волята му – да не получи дължимите му тр. възнаграждения за тези месеци в общ размер от 1005,48 лв., като употребил за това сила – ударил два пъти с юмрук ищеца по главата и опрял нож в шията му, и заплашване – казал му, че няма да излезе жив от офиса, ако не подпише ведомостите. От събраните по делото гласни доказателства - св. показания се установява, че след преживяната принуда поведението на ищеца се променило – станал тревожен и неспокоен, раздразнителен и избухлив, асоциален в поведението си, имал неспокоен сън, чувствал заплаха за себе си и семейството си. Отслабнал и започнал да пуши, оприличавал няколко пъти други лица с ответника, имал натрапчиви, чести спомени за случилото се и изпитвал дискомфорт при случайни срещи с ответника. Ищецът започнал да посещава психиатър и да приема лекарства. За настъпилата промяна в поведението му не се установява друг причинен фактор, освен претърпяната принуда. От заключението на комплексната психологична и психиатрична експертиза се установява, че ищецът е преживял остра стресова реакция, която е преходно състояние и се характеризира с изменения в емоционалната сфера – адаптивен отговор на негативното преживяване, довело и до леко затруднено индивидуално справяне с ежедневните социални ситуации, с формиран емоционално – поведенчески модел с тревожно-страхов облик. Пострадалият е бил в посттравматично стресово разстройство с типичните симптоми, особено интензивно в първите 2 седмици след принудата –бил напрегнат и тревожен, с неспокоен сън, често с кошмари. Натрапливите припомняния на преживяното са отшумели благодарение на предприетото лечение за период от около 2-3 месеца. След започването на нова работа ищецът бил около 3-4 месеца затворен, необщителен, нервен, лесно се уморявал, а при водене на делото имал ситуативна тревожност и безсъние, за преодоляването на които приемал медикаменти. Към момента ищецът е трудово ангажиран, не приема постоянно медикаменти. Психичните му функции и свойства не са нарушени, което осигурява съхраненост на йерархичните взаимоотношения между отделните психични системи. Преживяното не е нарушило работоспособността на ищеца, който разсъждава и отговаря адекватно; личностовата структура на ищеца е хармонична, но с водещ компонент тревожност. При данните по делото, според въззивния съд, е проведено пълно доказване на причинната връзка между противоправното поведение на ответника, предмет на осъдителната присъда и установените при ищеца остра стресова реакция и посттравматично стресово разстройство. При определяне на размера на обезщетението от 9 000 лв. въззивният съд е отчел младата възраст на ищеца – 35 години, продължителността на периода, в който са търпени неимуществените вреди и техния интензитет, това, че с ответника са от един регион, което предпоставя и неволни срещи между тях, пораждащи негативни преживявания, продължителността на воденото наказателно дело – 3 години, през които ищецът е изпитвал ситуативна тревожност и притеснението му за неприкосновеността на семейството му. При тези данни не са налице основания за допускане на обжалването по първия въпрос на касатора. Освен че във връзка с него не са обосновани специфичните допълнителни основания на чл.280, ал.1 ГПК, действията и изводите на въззивния съд съответстват на практиката на ВКС по приложението на ГПК. В последното по делото с.з. въззивният съд мотивирано е отхвърлил искането на ответника за назначаване на нова комплексна експертиза и искането на ищеца за преразпит на вещите лица със съображения, че по делото е назначена комплексна експертиза, която е допозирала заключение, вещите лица са разпитани от първоинст. съд, но са възникнали обективни пречки за явяването им пред въззивния съд. Това обаче не нарушава правата на страните във връзка с депозираното и изслушано заключение. Доказателствената стойност на заключението ще бъде преценена наред с всички доказателства по делото. Тези изводи и действия на въззивния съд не противоречат на практиката на ВКС – така в р. по гр.д. №1297/09 г. е посочено, че нормата на чл. 267, ал. 2 ГПК не цели да се преодолее забраната на чл. 266 ГПК. С тази разпоредба законодателят дава възможност на съда да изслуша отново свидетели и вещи лица. Въпросът обаче е предоставен на преценката на съда и тя не подлежи на инстанционен контрол. Съдът сам решава дали му е необходимо да добие лични впечатления от разпита на свидетелите и обясненията на вещите лица. В р. по гр.д. №30/13 г. на първо г.о. пък е прието, че допълнително заключение се възлага, когато заключението не е достатъчно пълно и ясно, а повторно - когато не е обосновано и възниква съмнение за неговата правилност. Право на съда е да прецени дали искането за възлагане на повторна или допълнителна експертиза е основателно, но тази преценка не следва да е формална, а да се основава на установените в закона критерии. В съответствие с тази практика, въззивният съд мотивирано е отхвърлил искането за назначаване на нова комплексна експертиза. Наличието на практика на ВКС по въпросите, на която въззивното решение съответства, изключва основанието по чл.280, ал.1,т.3 ГПК. Не се установява противоречие с практиката на ВКС и по втория въпрос – размерът на обезщетението за неимуществени вреди е определен след установяване и преценка на конкретните за случая обстоятелства/ ППВС №4/68 г./ – изражение, интензитет и продължителност на търпените морални вреди, начин на нанасянето им /брутален, чрез престъпление против личността/, вид и значимост на засегнатото благо, с отчитане на възрастта и социалната среда на ищеца. С това въззивното решение съответства на практиката на ВКС в посочените от касатора решения по чл.290 ГПК, с които обезщетението за неимуществени вреди е присъдено след преценка на конкретните обстоятелства на случая, вкл. икономическата конюктура в страната. Отчетено е също, че в случая упражнената принуда е единствен фактор, причинил претърпените вреди, които са над обичайните с оглед наложилото се лечение на установените психични проблеми на ищеца и продължителността им във времето. Не са налице основания за допускане на обжалването и ВКС на РБ, трето г.о.