Определение № 60897 от 15.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4019/2021 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от Комплекс за социални дейности, услуги за деца и семейства - център за настаняване от семеен тип за деца без увреждания, южно крило, гр.Брацигово, представлявано от директора Н., чрез процесуалния представител адвокат Б. против въззивно решение № 88 от 13.07.2021г. по в.гр.д. № 391 по описа за 2021г. на Окръжен съд Пазарджик, с което е потвърдено решение № 1 от 10.03.2021г. по гр.д.№ 957/2020г. на РС Пещера като са уважени предявените искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1 и т.2 КТ за признаване за незаконно уволнението на Д. М. Я., извършено на основание чл.328, ал.1, т.2 КТ, поради съкращаване в щата със заповед № -0217 от 31.07.2020г. и нейната отмяна и за възстановяване на заеманата длъжност „детегледач“, като са присъдени разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следните данни по делото: Одобрената с решение № 51 от 28.02.2020г. от Общинския съвет на гр.Брацигово структурата и щатно разписание на ЦНСТАБУ е за 11 щата, като в поименното разписание на длъжностите, е предвидена една бройка за „детегледач“, считано от 1.08.2020г. Доколкото е налице премахване на една бройка от съществуващите две за „детегледач“ /с една са увеличени бройките за „социален работник“/ е извършен подбор от нарочна комисия. Независимо, че за длъжността „детегледач“ изискването, поставено от работодателя е за средно образование и ищцата притежава такова, е предпочетено да остане на работа служител, който е с основно образоване. При тези данни въззивният съд е приел уволнението за незаконосъобразно с два основни довода: първо за незаконосъобразен подбор /не е съобразено изискването за образование/ и второ, поради основателност на възражението за неизпълнение от страна на работодателя на задължението му преди уволнението, да изиска информация от ищцата дали е със заболяване, даващо основание за предварителна закрила по чл.333 КТ, при положение, че тя страда от захарен диабет. В представеното към касационната жалба изложение, касаторът бланкетно се позовава на нормата на чл.280, ал.1 ГПК, без да формулира нито един конкретен въпрос. Изложените от него доводи са за необоснованост и незаконосъобразност на постановения въззивен акт. Счита, че въззивния съд не се е съобразил с ангажираните по делото доказателства, че подборът е в съответствие с изискванията на чл.329 КТ, защото съществено не е образованието, а професионалните качества на оставеното на работа лице и факта, че е с 82% намалена работоспособност. Твърди че е налице посоченото от него основание за прекратяване на трудовото правоотношение поради реалност на осъщественото съкращаване на щата. Счита, че ищцата е тази, която е следвало да уведоми работодателя си за наличието на заболяване. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от Д. М. Я., чрез процесуалния представител адвокат К., с който се оспорват нейната допустимост и основателност. Счита постановения въззивен акт за правилен, във връзка с което излага подробни доводи. Претендира направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1100лв., реалното извършване на които установява с представен договор за правна защита и съдействие от 31.08.2021г., в раздел ІV на който е посочено, че договореното възнаграждение от 1 100лв.е заплатено по посочена банкова сметка, за което е приложена и вносна бележка. Настоящият съдебен състав счита, че пред вид липсата на конкретно поставен въпрос като общо основание за допустимост, не е възможно да се допусне касационно обжалване. Съгласно т.1 от ТР №1/2010г. по т.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС - касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Без него обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, като съдът не е длъжен и не може да го извежда от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Следва да се посочи и че основанията за допускане до касационно обжалване по чл.280 ГПК, които само могат да са предмет на настоящето производство, са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК, поради което не могат да се обсъждат изложените от касатора доводи за това, че въззивния акт е постановен в нарушение на закона и е необоснован. С оглед изхода от спора, направеното искане и на основание чл.78, ал.3 ГПК, в полза на ответната страна следва да се присъдят установените като реално направени разходи. Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Върховен касационен съд