Определение № 4303 от 24.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4689/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 7073/24.09.2024 година, подадена от Р. Й. С., срещу решение № 458/23.07.2024 година на Окръжен съд Враца, ІІ-ри въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 467/2023 година.

С въззивното решение на състава на Окръжен съд Варна е отменено частично първоинстанционното решение № 227/21.04.2023 година на Районен съд Враца, І-ви граждански състав, постановено по гр. д. № 1289/2022 година като е постановено друго, с което са отхвърлени предявените от Р. Й. С. срещу П. М. Г. насрещни искове, а именно главен такъв за прогласяване на нищожността на договор за продажба на наследство от 12.06.2020 година. с нотариална заверка на подписите, вписан в Служба по вписванията [населено място] с вх. рег. № 2538/15.06.2020 година, сключен между страните, в частта му за продажба на наследството на П. А. С., б. ж. на [населено място], поради накърняване на добрите нрави с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и евентуално съединения с него насрещен иск за унищожаване на същия договор за продажба на наследство, в частта му за продажба на наследството на П. А. С., б. ж. на [населено място], поради измама с правно основание чл.29 ЗЗД, като неоснователни.

В подадената от Р. Й. С. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените срещу П. М. Г. искове да бъдат разгледани и уважени в поредността им според начита на съединяване.

В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Враца по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК.

Ответникът по подадената касационна жалба П. М. Г. е подал отговор с вх. № 8031/30.10.2024 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 458/23.07.2024 година на Окръжен съд Враца, ІІ-ри въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 467/2023 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна като се иска да бъде оставена без уважение, а оспорваното с нея решение да бъде потвърдено.

Касационната жалба е подадена в предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

Съдебният състав на ІV г. о. на ГК на ВКС намира, че в случая въззивното решение подлежи на касационно обжалване, независимо, че съгласно правилото на чл. 69, ал. 1, т. 4 от ГПК цената на исковете е 500.00 лева. Това следва от обстоятелството, че първоначално тези искове са били предявени като насрещни такива в производството по иск за делба на съсобственост възникнала въз основа на договора за продажба на наследство, като първата инстанция ги е приела за разглеждане и е постановила решение по тях едновременно с решението по иска за делба и то с едно и също решение.

Впоследствие въззивната инстанция позовавайки се на това, че в производството за делба е недопустимо съединяването на конститутивни искове, каквито са тези за нищожност на договорите е отделила исковете за разглеждане в отделно производство. При все, че възможността по чл. 211, ал. 2 от ГПК принадлежи само на първата инстанция, а не на въззивната такава, това отделяне не се отразява на валидността, допустимостта или правилността на съдебното решение по съществото на исковете. В случай, че не беше налице това разделяне, обаче решението по тези искове щеше да попадне в изключението по чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК и за тях касационното обжалване щеше да е допустимо.

В случая невъзможността за касационно обжалване е настъпила впоследствие и то не поради действия на ищеца по тях, а поради предприети от съда процесуални действия, които са в нарушение на съдопроизводствените правила. Ситуацията е аналогична с тази при която невъзможността за обжалване настъпва поради действие на насрещната страна по иска, поради което по аналогия следва да намери приложение тълкуването по т. 1 от ТР № 4/23.11.2022 година, постановено по тълк. д. № 4/2021 година на ОСГТК на ВКС, като се приеме, че въззивното решение подлежи на касационно обжалване.

При постановяване на решението си съставът на Окръжен съд Враца е приел, че с чл. 212 от ЗЗД се уреждал специфичен договор за продажба, а именно продажбата на наследство. Същият имал за предмет съвкупността от права и задължения, придобити по реда на наследяването по закон или завещание. Наследството като предмет на продажба можело да включва както права върху вещи, вземания, така и права върху нематериални блага, също и задължения. При продажбата на наследство се продавало едно имуществено цяло, като съвкупност от права и задължения, без те да били конкретизирани поотделно.

Задължение на продавача по договора било да обезпечи само качеството си на наследник (ал.1). Договорът за продажба на наследство бил формален, като съгласно разпоредбата на чл. 212, ал. 2 от ЗЗД се сключвал в писмена форма с нотариална заверка на подписите, а ако в наследството имало недвижими имоти, освен спазването на посочената форма, е необходимо било договорът да бъдел вписан, за да можело да бъде противопоставен на трети лица (ал.3). Освен това продажбата на наследство била алеаторен договор, т. е. при неговото сключването не се знаело какво точно се придобива; дали действително съществуват определени вземания и задължения и дали вземанията били събрани и прочее.

Това било така, защото правата и задълженията, включени в наследството, не се описвали поотделно и конкретно. Затова купувачът купувал на риск-без да бил сигурен какво точно купува, доколкото наличието на определени права или задължения можело да бъде установено и след сключването на договора. Продавачът обаче бил длъжен, след като продава наследството изцяло, без да конкретизира отделните негови предмети, да го прехвърли и предаде такова, каквото то било в момента на придобиването, като нормата на чл. 213, ал. 1 от ЗЗД задължавала продавача ако преди продажбата бил събрал някое вземане или бил отчуждил някои предмети, да върнел на купувача полученото.

От реквизитите на приложения като доказателство по делото договор продажбата на наследство от 12.06.2020 година се установявало, че при сключването му били изпълнени специалните изисквания на чл. 212 от ЗЗД: изготвен бил в писмена форма и било извършено нотариално удостоверяване на подписите на договарящите от нотариус, съгласно изискването на ал. 2; съдържанието позволявало преценка за ясно формирана воля относно акта на разпореждане, по начин позволяващ извод за квалифицирането му като възмезден договор за покупко-продажба на наследство; страни и качеството им по сделката; предмета на сделката-полученото от наследодателите Г. А. С., Р. А. С. и П. А. С. наследство; размер на насрещно дължимата се цена от 500-00 лева; в реквизит на договора изрично било посочено прилагането на удостоверение за наследници изх. № 6518/11.06.2020 година на [община], в обезпечение на дължимото се за валидността на сделката качество на наследник на продавача, съгласно изискването на ал. 1, като върху самия договор било отразено, че същият бил вписан в съответната нотариална книга на Службата по вписванията при Районен съд Враца, с което било спазено изискването на ал. 3. Макар с договора за продажба на наследство да се прехвърляли наследствени права и задължения в съвкупност, без да било необходимо същите да се описват поотделно и конкретно, в конкретния случай, видно от извършеното вписване на договора от 15.06.2020 година, в наследствената съвкупност, която била продадена с него, имало недвижими имоти.

Това обстоятелство не било спорно между страните и се установявало от събраните по делото писмени и гласни доказателства. Договорът за продажба на наследство бил облигационен договор и за да породял правно действие било необходимо същият да отговаря и на общите нормативни изисквания за действителност на правните сделки. Наличието на предвиден в закона недостатък, поради който договора не пораждал желаното действие, обуславял неговата недействителност и пораждал правото на страната, която имала интерес, да се позове на нея пред съда, чрез предявяване на иск за установяването и прогласяването на същата. Когато се предявявали искове за недействителност на сделка на различни основания, всички искове били предявени в условията евентуалност, тъй като никоя сделка не можела да бъде нищожна на повече от едно основание, нито било възможно едновременно тя да била нищожна и да подлежала на унищожение, и наред с това да съществувала някаква форма на относителна или висяща недействителност.

Поредността, в която съдът следвало да разгледа исковете, произтичала от правното естество (тежестта) на релевираните с тях пороци на тази сделка, независимо каква поредност и какво съотношение за разглеждането им бил посочил ищецът. Във всички случаи съдът бил длъжен да разгледа първо основанията на нищожност, подредени според тежестта на порока: от най-тежкия-противоречие на закона, през по-леките-липса на основание, липса на съгласие, привидност, невъзможен предмет и противоречие на морала, до най-лекия-липсата на форма.

Ако съдът приемел, че сделката била валидна, той бил длъжен след това да разгледа основанията за унищожаемост, също подредени според тежестта на порока: от най-тежкия поради неспазване на режима на настойничеството и попечителството, през по-леките-поради неспособност да се разбират или ръководят действията, поради заплашване, поради измама, поради грешка, до най-лекия-поради крайна нужда.

Ако съдът приемел, че сделката не подлежала на унищожение, той бил длъжен след това да разгледа съответното основание за недействителност, напр. за извършването й от мним представител (без или извън надлежно учредената представителна власт). Според Тълкувателно решение № 1/27.04.2022 година, постановено по тълк. д. № 1/2020 година на ОСГТК на ВКС, съдът бил длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които били от значение за решаване на правния спор, без да било направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтичала пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. В конкретния случай, с оглед тежестта на релевираните с насрещната искова молба пороци на договора за продажба на наследство от 12.06.2020 година, в частта за продажба на наследството на П. А. С., б. ж. на [населено място], от насрещните искове главен бил този за обявяване нищожността на договора поради твърдяното накърняване на добрите нрави (чл.26, ал.1, пр. 3 от ЗЗД), поради което въззивният съд следвало да се произнесе първо по него, като изследва и наличието и останалите основания за нищожност на тази сделка във вече посочената поредност.

В насрещната искова молба в подкрепа на твърдението си, че договорът за продажба на наследство, в частта за продажба на наследството на П. А. С., бил нищожен поради нарушение на добрите нрави, Р. Й. С. била навела общи и неконкретизирани доводи, че сделката била сключена при обстоятелства, които били в противоречие с морала и добрите нрави-купувачът на наследствени права се бил възползвал от неопитността, наивността и доверчивостта на продавача, за да постигнел цел, която била само в негов интерес, като пренебрегвал общочовешки ценности и най-вече добросъвестност; че договорът бил за продажба на три броя наследства, в които били включени земеделски земи и недвижим имот-къща с дворно място в[жк], с договорена продажна цена 500.00 лева, която била в пъти по-ниска от пазарната цена, както на земеделските земи, така и на недвижимият имот. Добрите нрави били морални норми, нарушаването на които законът въздигал в критерий за оценка на сделките и самостоятелно основание за тяхната нищожност.

Особеност на същите била, че били неписани и неконкретизирани, но съществували като общи принципи или произтичали от тях. Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД било налице, когато се нарушавал правен принцип, който можел и да не бил законодателно изрично формулиран, но спазването му било проведено чрез създаване на други разпоредби, част от действащото право. Такива били принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото облагодетелстване. Законодателят придавал правна значимост на нарушението на добрите нрави с оглед на защитата на обществените отношения като цяло, а не само поради индивидуалния интерес на конкретен правен субект.

При преценката за нарушаване на принципа на справедливостта правоприлагащият орган изхождал от законодателството, своето правосъзнание и обстоятелствата в конкретния случай. Несъмнено такъв принцип на добрите нрави бил справедливостта, а тъй като тя по дефиниция била мяра за съответствие, от нея произтичали също така общоприетия принцип на тези нрави-еквивалентност (равноценност) на престациите.

Съдебната практика приемала, че при явно несъответствие на насрещните престации се правел извод за нарушение, водещо до нищожност на сделката. Тази неравностойност следвало да била такава, че практически да била сведена до липса на престация. В същото време чл. 9 от ЗЗД определял свобода на договарянето, позволяваща на двете страни да направят конкретна преценка относно потребността от насрещните престации и тяхната взаимна еквивалентност. Облигационното правоотношение предпоставяло самостоятелност от една страна и от друга се рамкирало от "добрите нрави" и от императивните правила.

В конкретното производство не се установявало атакуваната сделка-договора за продажба на наследство от 12.06.2020 година, в частта за продажба на наследството на П. А. С., да накърнявала добрите нрави по смисъла на разпоредбата на чл. 26, ал.1, пр. 3 от ЗЗД.

От ангажираните от Р. Й. С. гласни доказателства не се установили обстоятелства и факти, водещи до извод, че купувачът на наследствени права П. М. Г. се бил възползвал от неопитността, наивността и доверчивостта на Р. Й. С., като продавач, за да постигнел цел, която била само в негов интерес. Показанията на свидетелките В. В. и Й. К., макар и възприети от съда като обективни, непротиворечиви и преки, в по-голямата си част установявали обстоятелства, които били неотносими към предмета на доказване същите не знаели дали Р. Й. С. била имала намерение да продава наследствената си къща в[жк]и установявали обстоятелства, касаещи друга продажба-на общи наследствени земеделски земи, която нямала отношение към конкретния спор.

От показанията на ангажираните от П. А. С. свидетели Б. Б. и Т. Х. също не се установявали действия или постъпки на купувача при воденето на преговорите с Р. Й. С. относно продажбата на наследството, които да сочели на някакво неетично поведение или възползване от негова страна.

Първият от тях установявал, че С. сама била предложила на Г. да му продаде наследствени имоти, които били останали от нейния съпруг и че искала да продаде наследството, а вторият установявал, че в деня преди сделката П. А. С. потвърдила уговорката за продажба на наследствените права от мъжа й. Не можело да бъде споделен и общо наведеният довод на Р. Й. С. за липса на еквивалентност на насрещните престации, с оглед спецификата на атакувания договор.

Както било посочено продажбата на наследство била алеаторен вид сделка, при която била налице неопределеност на дължимата от продавача имуществена престация и купувачът не знаел срещу платената цена какво ще получи по договора, тъй като не знаел какви права и задължения били включени в наследствената съвкупност, т. е при сключването на такъв договор купувачът поемал риск относно обема на наследството–продаденото наследство можело и да не съдържа никакви активи, но това нямало да даде основание на купувача да търсел обратно платената по договора цена. Съшо така следвало да се посочи, че предвид предмета на договора за продажба на наследство, включващ съвкупност от права и задължения, и неговия алеаторен характер, въпросът за равностойността на престациите можел да бъде изследван само при доказана установеност на всички активи и пасиви на наследството.

В случая в исковата молба най-общо били наведени твърдения, че в договора за продажба от 12.06.2020 година били включени три броя наследства, в които били включени земеделски земи и къща с дворно място в[жк], без били изложени фактически твърдения относно предмета на наследствената маса и да била посочена реалната стойност на наследството, останало от П. А. С., към момента на откриването му, съответно да са били ангажирани доказателства за същата.

Не на последно място, във връзка с това, следвало да се посочи, че нееквивалентността на престациите можела да бъде приета като нарушаване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, само когато същата практически била сведена до липса на престация, каквато хипотеза обаче в конкретния случай не била налице, видно от самия договор за продажба на наследство.

В исковата молба били наведени и доводи, че чрез сключването на договора за продажба на наследство Р. Й. С. не била имала намерение и воля да продаде правото на собственост на делбения имот, които можели да се квалифицират като сочещи на липса на съгласие. Липсвало съгласие по смисъла на чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 2 от ЗЗД, когато външно волята на дееспособното лице била обективирана чрез надлежно поведение, но зад изявлението липсвало вътрешно волево решение.

Волеизявленията (предложение и приемане) били направени и съвпадали, но някое от тях или и двете били направени при „съзнавано несъгласие“–без намерение за обвързване-ТР № 5/30.05.2022 година, постановено по тълк. д. № 5/2020 година на ОСГТК на ВКС. В мотивите по т. ІІ на ТР № 5/12.12.2016 година, постановено по тълк. дело № 5/2014 година на ОСГТК на ВКС било прието, че липсата на съгласие по смисъла на чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 2 от ЗЗД бил тежък порок на правната сделка, който бил налице, когато волеизявлението било направено при т. нар. „съзнавана липса на съгласие“ (например–изтръгнато било с насилие, направено било без намерение за обвързване–на шега, като учебен пример и други подобни). Както в теорията, така и в константната практика на ВКС трайно се възприемало становището, че липсата на съгласие винаги се свързвала със съзнателната липса на воля, както и че при липсата на съгласие едната или двете страни осъзнавали, че външно правят изявления, които формално осъществяват фактическия състав на договора, но без намерение за обвързване.

В случая по делото липсвали твърдения в исковата молба, а и каквито и да било доказателства, че Р. Й. С. била изразила желанието си за сключване на процесния договор, но без намерение да се обвързва-на шега или като някакъв пример; нямало твърдения, също и доказателства спрямо С. да било осъществено насилие за сключване на сделката или сключването й под натиск.

Напротив, приобщените по делото писмени и гласни доказателства несъмнено установявали наличието на преддоговорни отношения между страните в един продължителен период от време, а от показанията на свидетеля К. Г.-помощник нотариус по заместване при нотариус Р. С. с район на действие Районен съд Враца, който бил изповядал сделката, желание за сключване на този договор било изразено и от двете страни, което било удостоверено и чрез техните подписи.

Доколкото Р. Й. С. не оспорвала положения от нея подпис върху процесния договор, а наличието на подпис под текста на един писмен документ, материализиращ някакъв договор, който подпис се свързвал с лице, участващо според текста на документа като страна в този договор (издателят на документа) доказвало, че това лице било направило съответното, съвместимо с писмено изразеното съдържание на договора волеизявление (чл. 180 от ГПК) или с други думи казано–следвало да се приеме, че направеното в договора изявление, изхожда от Р. Й. С., като същото обективира изхождало воля за възмездно прехвърляне на наследство. В процесния договор по ясен и недвусмислен начин бил посочен неговият предмет, като използваните думи били разбираеми и за лице без правни познания. Договорът бил сключен в изискуемата от закона форма за действителност–писмена, като положените от страните по договора подписи били нотариално удостоверени по надлежния ред от нотариус, поради което същият не бил нищожен поради липса на предписана от закона форма, на основание чл.26, ал. 2, пр. 3 от ЗЗД.

Не се установявало по делото и наличието на привидност на процесната сделка, тъй като Р. Й. С. нито твърдяла да било налице действително намерение и на двете страни по договора да не се обвържат въобще (абсолютна симулация) или пък намерение за обвързване по друго прикрито съглашение (относителна симулация) и да искала разкриването му, нито представяла т. нар. обратно писмо (документ, удостоверяващ действителните отношение между страните), съответно т. нар. „начало на писмено доказателство“ (документ, изхождащ от насрещната страна или удостоверяващ нейно изявление пред държавен орган, което правело вероятно съществуването на симулация). Затова договорът за продажба на наследство не бил нищожен, като привиден, на основание чл. 26, ал. 2, пр. 5 от ЗЗД.

По делото не се установявали факти и обстоятелства, които биха могли да бъдат подведени под останалите хипотези на закона за нищожност на договора за продажба на наследство от 12.06.2020 година, в частта му за продажба на наследството на П. А. С., предвид на което въззивният съд приемал, че същият бил действителен и бил породил присъщите му правни последици. С оглед на това, предявеният по делото главен насрещен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД за прогласяване на нищожността на договора за продажба на наследство от 12.06.2020 година, в частта за му продажба на наследството на П. А. С., б. ж. на [населено място], поради накърняване на добрите нрави бил недоказан, поради което следвало да бъде отхвърлен като неоснователен. С оглед неоснователността на главния насрещен иск следвало да бъде разгледан евентуално съединения с него иск за унищожаване на договора, в частта му за продажба на наследството на П. А. С., б. ж. на [населено място], поради измама (чл. 27, във връзка с чл. 29 от ЗЗД). Фактическият състав на измамата по чл. 29, ал. 1 от ЗЗД изисквал: 1. да била сключена сделка; 2. едната страна по сделката да била в заблуждение относно характера и/или последиците от сделката; 3. заблуждението да било предизвикано умишлено от другата страна и 4. сделката да била сключена поради заблуждението.

Обикновено въвеждането в заблуждение на едно лице се извършвало от насрещната страна по договора. Изпадането в заблуждение било състояние, което се предхождало от един чисто субективен механизъм на формирането му. Не били без значение личните качества, опитността и знанията на лицата, за които се твърдяло, че били заблудени. Дори да се презумирало състоянието на заблуда у Р. Й. С. следвало да се установи, че то било резултат от действията на другата страна или от трето лице, а не било породено от грешка или небрежност.

При измамата невярната представа можело да се отнася до всички елементи на сделката-т. е. до нейното съдържание, а можело да е насочена към мотивиране за сключване на сделката. Авторът на измамата следвало да съзнава както действията си и тяхната насоченост, така и правните последици от тези действия, а сделката следвало да е била извършена в пряка причинна връзка с това поведение-т. е. да е била сключена в резултат на измамата. Като основен критерий за наличие на предпоставките по чл. 29 от ЗЗД се определяло това, че измамата като основание за унищожаемост на сделките следва така да била опорочила волята на лицето, че ако последното било действало, съзнавайки действителното положение никога не би било сключило такава сделка.

Тежестта на доказване на посочения по-горе сложен фактически състав бил на Р. Й. С.-чл. 154 от ГПК, която следвало да проведе пълно и главно доказване, каквото не било проведено в това производство. Събраните по делото гласни и писмени доказателства не установявали твърдяното от Р. Й. С. подвеждане от купувача да сключи договора за продажба на наследство и умишленото й въвеждане в заблуждение относно действието на този договор, като следвало да бъде посочено, че липсвали каквито и да било конкретно наведени факти и обстоятелства, аргументиращи това твърдение на Р. Й. С.. Обратно, от проведеното насрещно доказване от П. М. Г., чрез посочените по-горе свидетелски показания, които като взаимно непротиворечиви въззивният съд изцяло кредитирал и въз основа на които приемал за установено, че Р. Й. С. е била наясно, че се касаело за договор за продажба на наследството, оставено от Г. А. С., Р. А. С. и от нейния покоен съпруг П. А. С., а не за някакъв друг вид договор.

Свидетелят Б. Б. установявал с показанията си, че в проведения между страните разговор Р. Й. С. казала, че иска да продаде наследството, останало от съпруга й и че страните не били разговаряли за конкретни имоти. Свидетелят Т. Х. също установявал в показанията си, че на срещата между страните в деня преди изповядване на сделката П. М. Г. попитал Р. Й. С. дали останала уговорката за продажба на наследствените права от мъжа й и тя казала-да, както са се били разбрали. Показанията на двамата свидетели били последователни и не противоречали на показанията на другите разпитани по делото свидетели.

На следващо място, от показанията на разпитания пред въззивната инстанция свидетел К. Г.- помощник нотариус по заместване при нотариус Р. С. с район на действие Районен съд Враца, който бил заверил подписите на страните по процесния договор за продажба на наследство от 12.06.2020 година, се било установило, че желание за сключване на този договор било изразено и от двете страни. Практиката на нотариуса била договорът да бъде прочетен на страните, след което същите полагали подписите си и саморъчно изписвали имената си. Макар свидетелят да не можел да си спомни дали конкретният договор е бил прочетен, защото от тогава били минали три години, според него нямало случай, в който договорът да не се прочитал на страните. Свидетелят твърдял, че установявал дееспособността на страните чрез личната им карта, както и чрез непосредствените си възприятия в момента, в който прочитал договора на страните и се уверявал в тяхната възможност да разберат съдържанието му.

От показанията на този свидетел също така се установявало, че Р. Й. С., отивайки в нотариалната кантора е била наясно относно предмета на сделката. На последно място, установявало се от представения по делото договор за продажба на наследство от 12.06.2020 година, че предмет на продажбата било цялото наследство-права, задължения и фактически положения, останали в наследство от тримата наследодатели, а не отделни наследствени имоти, включително и имота, предмет на съдебната делба. Затова въззивният съд достигал до извода, че Р. Й. С. била имала ясна представа относно характера на сделката и относно нейните правни последици, поради което атакуваният от Р. Й. С. договор, в частта му за продажба на наследството на П. А. С., б. ж. на [населено място], не бил унищожаем на основание чл. 29, ал. 1 от ЗЗД. Поради това предявеният в условията на евентуалност иск за унищожаване на договора за продажба на наследство, в частта му за продажба на наследството на П. А. С., б. ж. на [населено място], поради измама (чл. 27, във връзка с чл. 29 от ЗЗД) бил неоснователен и подлежал на отхвърляне.

С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Роза Й. С. е поискала въззивното решение на Окръжен съд Враца да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за това:

1. Допустимо ли е въззивната инстанция да прилага разпоредбата на чл. 211, ал. 2 от ГПК, без да има въведено такова основание във въззивната жалба, която е подадена срещу едно решение на първата инстанция, в което решение са разгледани искове с един и същи предмет на делото и по реда на едно производство?;

2. Следва ли, ако е допустимо, да приложи разпоредбата на чл. 211, ал. 2 от ГПК, въззивната инстанция да съобщи на страните това обстоятелство в доклада по чл. 267 от ГПК?;

3. Правилно ли е въззивният съд да посочи в решението си за кои обстоятелства не са събрани доказателства, при положение, че такива доказателства не са събирани от първата инстанция, тъй като не са били указани на страните или не са били необходими и относими или следва да обяви това на страните с доклада се по чл. 267 от ГПК?;

4. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в решението си всички искания и възражения на страните, преценката на доказателствата и да направи фактически констатации, също и да приеме, кои доказателства приема за безспорни и кои не?;

5. Допустим ли е за разглеждане в производството по съдебна делба на насрещен иск с правно основание чл. 26 от ЗЗД, който има връзка с предмета на делото? и

6. Приложимо ли е за правилно изследване за еквивалентност на престациите при заявена нищожност поради накърняване на морала и добрите нрави при договорите за продажба на наследство, когато в тях са включени недвижими имоти и как следва да се определя в този случай еквивалентността или липсата й-от стойността на договора или от стойността на включените в продаденото наследство недвижими имоти?.

Първите два въпроса не обуславят допускането на въззивното решение до касационен контрол, тъй като се отнасят до определението на въззивния съд по чл. 211, ал. 2 от ГПК, с което производството по исковете, предмет на настоящето производство, е отделено от иска за делба на възникналата въз основа на договора за продажба на наследство съсобственост. Въз основа на тях може да бъде преценявана евентуалната законосъобразност на това определение, но същото не намира отражение върху валидността, допустимостта или правилността на обжалваното въззивно решение на Окръжен съд Враца. За да послужат като общо основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК поставените от касатора въпроси трябва да са свързани с изводите на съда за валидността, допустимостта или правилността на съдебното решение, но не и да се отнасят пряко за тях, в какъвто смисъл са указанията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС.

Това не се отнася до посочените два въпроса, поради което въз основа на тях не може да се допусне исканото касационно обжалване. Такова не може да бъде допуснато и по петия от поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси, доколкото въззивният съд не се е произнасял по този въпрос. Въззивният съд не се е произнасял по това дали предявяването на такъв иск в производството по делба е допустимо или не. Отделянето на предявените от Р. Й. С. срещу П. М. Г. насрещни искове в отделно производство е станало поради това, че въззивният съд е приел, че към производството по делба не могат да бъдат съединявани конститутивни искове, каквито са тези за унищожаване на сделките.

При това както се посочи по-горе самото отделяне не е свързано с валидността, допустимостта или правилността на обжалваното въззивно решение на Окръжен съд Враца. Затова въпросите свързани с правилността на това отделяне, какъвто всъщност е и петия въпрос, не могат да доведат до допускане на исканото касационно обжалване на решението.

Третият и четвъртият от поставените в изложението на Р. Й. С. по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК не могат да послужат като основание за допускане на касационното обжалване на решението на Окръжен съд Враца.

По отношение на същите не е обосновано приложното поле на някое от допълнителните основания за допускане на обжалването по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 от ГПК, което е достатъчно за да не бъде допуснато исканото обжалване-т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС. Въпреки това следва да се посочи, че при постановяване на решението си съставът на въззивният съд се е съобразил с установеното от закона и доразвито в съдебната практика задължение при постановяване на решението си да обсъди всички твърдения, доводи и възражения на страните, а също така и събраните по делото доказателства, както поотделно така и в тяхната съвкупност, без да дава предимство на едни доказателства пред други и при наличието на противоречиви доказателства да посочи на кои от тях дава вяра и кои на кои не, като въз основа на тази преценка направи собствени фактически изводи по съществото на спора и определи приложимата към тях правна норма, които да отрази в мотивите към решението си.

При това по отношение на предявените искове са дадени надлежни указания за разпределението на доказателствената тежест и представянето на доказателства. Що се отнася до извършваната от съда служебна проверка за нищожност на договора, то тя е извършва с оглед на изложените по делото твърдения и събраните по делото доказателства и трябва да следва пряко от тях, без при това съдът да е длъжен да събира, съответно да указва на страните, че трябва да представят доказателства за установяване на друго основание за нищожност на сделката освен предявеното с иска или с със съответното възражение такова.

С оглед на това не са налице предпоставките за допускане на исканото касационно обжалване по тези въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, а доколкото не са изложени обстоятелства, че посочената практика не е актуална, че е неправилна и трябва да бъде изоставена или пък, че трябва да бъде осъвременена с оглед на промяна на обществено икономическите или социални условия в страната, го те са налице и предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за това.

Шестият от поставените въпроси също не обуславя допускането на касационното обжалване на решението на Окръжен съд Враца. При него, както и при третия и четвъртия, от поставените въпроси не са посочени обстоятелства обосноваваща приложното поле на някое от допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК.

Същевременно въззивният съд не е приемал, че при договорите за продажба на наследство е неприложимо правилото за еквивалентност на престациите, като средство за преценка за евентуална нищожност на договора поради противоречие с добрите нрави. Обратното въззивният съд е извършвал преценка за наличието или не на такова съответствие, като при това се е съобразил, че при него се извършва преценка на съответствието между двете насрещни престации-платената цена, от една страна и наследството, като съвкупност от права и задължения от друга страна.

В този случай стойността на една от включените в наследството вещи (недвижим имот) не може да бъде определяща като стойност на същото като насрещна престация по договора. Така възприетото от въззивния съд е в съответствие с установената съдебна практика и не противоречи на нея. С оглед на това не са налице предпоставките за допускане на исканото касационно обжалване по този въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, а доколкото не са изложени обстоятелства, че посочената практика не е актуална, че е неправилна и трябва да бъде изоставена или пък, че трябва да бъде осъвременена с оглед на промяна на обществено икономическите или социални условия в страната, го те са налице и предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за това.

С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Р. Й. С. е поискала въззивното решение на Окръжен съд Враца да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка.

Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока.

В конкретния случай твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване.

Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Изложените от Р. Й. С. твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика.

Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Окръжен съд Враца.

Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 458/23.07.2024 година на Окръжен съд Враца, ІІ-ри въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 467/2023 година, по подадената срещу него от Роза Й. С., касационна жалба с вх. № 7073/24.09.2024 година и такова не трябва да се допуска.

С оглед изхода на делото Р. Й. С. ще трябва да заплати на П. М. Г. сумата от 1300.00 лева, представляваща направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение