Определение № 541 от 07.05.2012 г. на ВКС по гр. д. № 996/2011 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на К. С. М. от [населено място], чрез процесуалния й представител адв. В. В., против въззивното решение № 3169 от 1 юни 2011 г., постановено по гр.д. № 3119 по описа на Софийския градски съд за 2011 г., с което е отменено решение без номер от 10 февруари 2011 г. по гр.д. № 31606 по описа на районния съд в гр. София за 2010 г. в частта му за признаване уволнението на М. за незаконно, за възстановяването й на заеманата преди уволнението длъжност и за осъждане на [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], да заплати на М. 6899,16 лева обезщетение за оставането й без работа поради незаконното уволнение и вместо него предявените от М. против [фирма] искове по чл. 344, ал. 1, т. 1-3 КТ, са отхвърлени и М. е осъдена да заплати на [фирма] разноски за двете инстанции. В жалбата се сочи, че обжалваното решение е незаконосъобразно, постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано, защото е недопустимо в качеството на свидетел да се разпита лицето, което е действало в качеството на работодател; не е направена преценка по отношение на свидетелските показания относно служебната ангажираност и пристрастност на свидетелите на работодателя; неправилно свидетелите на касаторката не са кредитирани, след като те са преки свидетели на извършваната от нея работа извън работното й място; през целия период на протеклото дисциплинарно производство Е. Р., действаща в качеството на работодател, е била в разрешен отпуск и е получавала обезщетение по майчинство от НОИ – трудовото правоотношение е специфично и КТ позволява делегиране на права само и изключително в предвидените от закона случаи и то само по изключение; абсурдно е приетото от съда, че с последващо пълномощно са санирани пороците на първоначалното делегиране на права, а и от разрешението на съда става ясно, че отпускът по майчинство се явява ненужен, и целите, които преследва, са ненужни, след като докато се отглежда новородено дете могат да се изпълняват работодателски функции и да се свидетелства; нелогично и неправилно се приема от съда, че отпускът по майчинство не само не пречи, но и позволява майката да действа от името на работодателя; общият закон, какъвто е ЗЗД, не намира приложение по отношение на делегирането на работодателска власт; обяснения по повод дисциплинарно производство не са искани от касаторката; в нарушение на процесуалните правила съдът приел, че действително в първото писмо до касаторката е допусната техническа грешка; по време на извършеното дисциплинарно нарушение касаторката е в болнични, а за прекратяването на трудовото правоотношение липсва разрешение от Инспекцията по труда, а и съдът в обсъждането на свидетелските показания е кредитирал отново свидетелите на работодателя относно часа на представяне на болничния лист; не е установено, че касаторката е извършила описаните нарушения на трудовата дисциплина; налице е грешка при формирането на вътрешното убеждение на решаващия съд при прилагане на правилата на логиката, практиката и науката. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че са налице и трите основания за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК по въпросите допустимо ли е съдебното решение да се базира на свидетелските показания на лицето, действащо в качеството на работодател и въобще допустимо ли е такова лице да бъде в две качества – на работодател и свидетел; принципна ли е възможността работодател да делегира работодателската си власт на трето лице или изключение; може ли работодател да делегира права на работник или служител от фирмата, който към този момент е в разрешен отпуск по майчинство и получава обезщетение от НОИ; може ли работник или служител да бъде упълномощаван по време на отпуск по майчинство и да изпълнява функции във връзка с трудовата дейност във фирмата-работодател; следва ли обясненията по чл. 193 КТ да бъдат дадени от работника или служителя по повод на дисциплинарно производство. На първо място се сочи, че отговорът на поставените въпроси е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. По допустимостта да се делегират права на работодателя, е налице противоречие с практика на ВКС, както и по извода, че в КТ няма формални изисквания за откриване на специална процедура за дисциплинарното производство, нито че съответният служител трябва изрично да бъде уведомяван за това. На последно място, първоинстанционното и въззивното решение представляват противоречива практика, тъй като един и същ материалноправен въпрос е разрешен по коренно противоположен начин, а в подкрепа на тезата на касаторката са и решения на въззивни съдилища. Ответникът [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявано от изпълнителните директори А. Й. и М. Р. А., чрез процесуалния му представител адв. Е. Д., в отговор на касационната жалба по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК сочи подробни доводи за липса на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК. С решението си въззивният съд приел, че за доказване на представителната власт на Е. Р. е представено пълномощно от 17 май 2010 г., с което тя е упълномощена да представлява дружеството в качеството му на работодател във връзка с трудовия договор на ищцата, а с друго пълномощно с нотариална заверка на подписите от 17 юни 2010 г. изпълнителният директор, упълномощил Р., потвърдил всички извършени до момента действия във връзка с прекратяването на трудовия договор с ищцата; извършено е било саниране на порока чрез потвърждаването на действия без представителна власт по реда на чл. 42, ал. 2 ЗЗД; ирелевантно към наличието или липсата на представителна власт е обстоятелството, че към момента на провеждане на дисциплинарната процедура и на издаването на заповедта за уволнение Р. е била в разрешен й отпуск, тъй като същият я освобождава, а не й забранява, от изпълнение на задълженията й по трудово правоотношение, измежду които не е представителната власт по пълномощно, а и ползването на отпуск не е предвидено в закона като основание за временно или пълно преустановяване на действието на упълномощаването; след като е допустимо упълномощаването по чл. 192, ал. 1 КТ и на неслужители, с още по-голямо основание е допустимо и упълномощаване на служители в отпуск; и двете изпратени до ищцата покани се сочи, че обясненията се искат на основание чл. 193, ал. 1 КТ, а в КТ няма формални изисквания за откриване на специална процедура за дисциплинарно производство, нито за изрично уведомяване на служителя за такова; не е установено към момента на връчване на заповедта за уволнение ищцата да е била в законно разрешен отпуск за временна неработоспособност – безспорно е установен, че болничният лист е бил издаден в 16,17 ч. според неоспореното заключение на експертизата, както е отразено и в представения амбулаторен лист и така опровергани са показанията на свидетеля Т., че ищцата е била на преглед сутринта на 15 юни 2010 г. и веднага е отишла да го представи на работодателя около 11 часа; дисциплинарното наказание е наложено за закъсняване или преждевеременно напускане на работа с повече от един час в рамките на един календарен месец; не е спорно, че на посочените в заповедта дати ищцата е отсъствала от офиса на дружеството, но ищцата не упяла при условията на главно доказване да установи, че отсъствията й са свързани със задачи, възложени от работодателя. К. съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на обжалваното решение до касационно разглеждане. Първият от поставените от касаторката въпроси е по процесуалноправния проблем за това може ли решението да се основе на свидетелските показания на лицето, действащо в качеството на работодател и допустимо ли е такова лице да бъде в две качества – на работодател и на свидетел. На първо място, въззивният съд не се е основал единствено и само на свидетелските показания на свидетелката Р., за да достигне до крайните си заключения, поради което не е налице правно разрешение по въпрос, обусловил изхода на спора. На второ място, свидетелката е разпитана за начина на искането на обяснения по реда на чл. 193 КТ и за връчването на заповедта за уволнение, респективно – за това дали е бил представен болничен лист (откритото съдебно заседание от 18 май 2011 г. на въззивния съд). Свидетелката не е разпитвана във връзка с посочените в заповедта нарушения на трудовата дисциплина. Ето защо и в това отношение решението не е основано само на свидетелските показания на свидетелката. Дори и да би могла да се приеме тезата на касаторката, че не е допустимо едно лице да бъде едновременно работодател и свидетел по спора, то подобно процесуално нарушение не е повлияло върху крайния резултат по спора, след като решението не е основано единствено на показанията на свидетелката Р.. По втория поставен проблем – дали възможността работодател да делегира работодателската си власт, е принципна или е изключение, се сочи задължителна съдебна практика. Така в представеното решение № 357 по гр.д. № 1138 на ІІІ ГО за 2009 г. ВКС приема, че работодателят не може да се позовава на общите гражданскоправни норми и принципи във връзка с упълномощаването, т. е. да има правомощие да делегира правата си тогава, когато прецени, с оглед липса на изрична гражданскоправна забрана по отношение на кръга лица при овластяването. Изводът се основава на специфичния, индивидуален характер на трудовия договор като правна връзка и на уредбата на основанията за нейното прекратяване. В процесния случай въззивният съд не е давал разрешение по поставения проблем – съдът не сочи, че е налице принципна възможност работодателят да делегира работодателска власт на трето лице, нито пък че това право се прилага по изключение, а и този проблем не е бил въведен от страните в спора. Изцяло защитата на касаторката още с исковата молба и с отговора на въззивната жалба се концентрира около обстоятелството, че подписалата заповедта за дисциплинарно уволнение към момента на издаването й е била в отпуск за отглеждане на малко дете. Въпрос за обема и характера на делегирането на работодателска правоспособност не е бил въведен като предмет на спора, поради което и не е обусловил изхода на делото. Следващите два материалноправни въпроса отново не са обусловили изхода на спора. Твърдението на касаторката, изразено в двата въпроса, е, че работодателят не може да делегира права на работник или служител, който към този момент е в разрешен отпуск по майчинство и получава обезщетение от НОИ, както и че такъв работник или служител не може да изпълнява функции във връзка с трудовата дейност на работодателя. Всъщност даденото от въззивния съд разрешение е друго – представителната власт по пълномощно да представлява работодателя при прекратяване на трудово правоотношение, не е част от задълженията на лицето по трудово правоотношение с работодателя, дори това лице да има трудовоправна връзка с работодателя; след като е допустимо по реда на чл. 192, ал. 1 КТ да се упълномощи и лице, което не е служител на работодателя, на още по-силно основание е допустимо да се упълномощи служител в отпуск. Следователно, относими към даденото разрешение въпроси биха били: представителната власт по пълномощно да се представлява работодателя при прекратяване на трудово правоотношение част ли е от трудовите задължения на упълномощения, ако той е служител/работник на работодателя и какъв е кръгът на лицата, за които е допустимо упълномощаване по реда на чл. 192, ал. 1 КТ. Самостоятелен извод на въззивния съд за това, че представляването на работодателя при прекратяване на трудово правоотношение е по естеството си изпълняване на функции във връзка с трудова дейност при работодателя, не е изведен. А пък позоваването на възможността да се делегира работодателска правоспособност на лице, служител на работодателя, което към относимия момент е в отпуск, е сторено при прилагане на правилата за тълкуване – посочен е аргумент за по-силното основание, а не е поставен въпрос относно това по-силно основание, а именно за възможността работодателят да делегира подобни права на лице, което не е негов работник или служител. Ето защо, независимо от принципната важност на поставените проблеми, след като те не са обвързани със съответното правно разрешение на въззивния съд, то и касационното обжалване не следва да бъде допускано по тях. Последният правен въпрос касае проблема за необходимостта обясненията на работника или служителя да бъдат взети в рамките на започнало дисциплинарно производство във връзка с конкретни нарушения на трудовата дисциплина. К. цитира решение на ВКС по реда на чл. 290 и сл. ГПК – решение № 432 по гр.д. № 1322 на ІІІ ГО за 2009 г. По поставения правен проблем съдебната практика е уеднаквена с редица съдебни решения (така в решение № 220 по гр.д. № 1917 на ІV ГО за 2010 г.), в които се приема, че няма изискване за формата, в която обясненията съгласно чл. 193 ГПК трябва да бъдат дадени, нито пък има изискване за формално иницииране на дисциплинарно производство. Работодателят освен това не е длъжен да уведомява работника, че е започнал процедура по ангажиране на дисциплинарната му отговорност. Това всъщност е прието и в цитираното от касаторката съдебно решение, като се има предвид, че поставеното в него питане е било насочено към изясняване на съдържанието на искането на работодателя по чл. 193, ал. 1 КТ, за да се приеме, че разпоредбата е изпълнена с оглед защитата на работника. При уеднаквяването на съдебната практика е преодоляно противоречивото разрешаване на поставения правен проблем, поради което и настоящия състав не излага становище по повод представената съдебна практика по отменения процесуален ред – решение № 764 по гр.д. № 1738 за 1997 г. и решение № 2112 по гр.д. № 1633 на ІІІ ГО за 2003 г., както и представените съдебни решения на въззивни инстанции. Най-после, не следва да се допусне касационното обжалване и по твърдението на касаторката за наличие на противоречиво разрешаване на правен въпрос, изразило се в различно разрешаване от страна на първоинстанционния и на въззивния съд по прилагането на чл. 192, ал. 1 КТ когато лицето е в отпуск по майчинство. Както беше разяснено в ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК, не е налице противоречива практика на съдилищата, когато в рамките на същото съдебно производство са постановени решения, даващи противоречиви разрешения по обуславящи изхода на делото въпроси, тъй като съответните съдебни актове не са влезли в сила и съответно не представляват съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. В заключение, тъй като или не се поставят правни въпроси по разрешения на въззивния съд, обусловили изхода на спора, или дадените правни разрешения не са били сторени в противоречие със задължителната съдебна практика или да е налице противоречивото разрешаване на правен въпрос, или по някой от поставените правни въпроси, обусловили изхода на спора, да е налице основание за произнасяне на ВКС с оглед точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, то касационното обжалване не следва да се допуска. Ответникът не претендира заплащане на разноски по реда на чл. 78, ал. 3 ГПК, а и доказателства за сторени такива за касационната инстанция не се представят, поради което съдът не присъжда разноски. Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение