Определение № 370 от 28.05.2020 г. на ВКС по т. д. № 279/2020 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Заваръчни технологии и монтаж“ ЕООД /н./, [населено място], срещу решение №1157/15.05.2019г., постановено по т.д.№401/2018г. от Софийски апелативен съд. С него е потвърдено решение №2158/17.11.2017г. по т.д.№6659/2016г. на Софийски градски съд, с което на основание чл.632 ал.1 от ТЗ е обявена неплатежоспособността на дружеството, определена е датата 31.12.2013г. за начална дата на неплатежоспособността, открито е производство по несъстоятелност, дружеството е обявено в несъстоятелност, прекратена е дейността на предприятието, наложени са общ запор и възбрана върху имуществото му и е спряно производството. Касаторът поддържа, че решението е неправилно и моли същото да бъде отменено. Поддържа, че въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение, изразяващо се в отказа да допусне поисканата от „Заваръчни технологии и монтаж“ ЕООД /н./, [населено място], експертиза, която да съобрази действителния размер на паричните задължения на длъжника към неговите доставчици, както и да определи коефициентите на ликвидност, като съобрази периода на обръщение на капитала за сектора на тежкото машиностроене. Също счита за неправилен и необоснован извода на въззивния съд за спиране на плащания от страна на касатора, тъй като не са взети предвид представените по делото категорични доказателства за извършване на плащания в полза на кредитори на дружеството. Ответникът „Ин маркетинг“ ООД, [населено място], оспорва касационната жалба. Поддържа, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 от ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 от ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 от ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че молителят „Ин маркетинг“ ООД, [населено място], е кредитор на ответното дружество по търговска сделка, като вземането му произтича от договор за консултантски услуги от 16.06.2010г. и допълнително споразумение към него и е установено със сила на пресъдено нещо с влязлото в сила на 5.07.2016г. осъдително решение по т.д.№ 9432/2012г. на СГС, VІ-7 състав. Позовал се е на констатациите на съдебно-икономическата експертиза, приета във въззивното производство, съгласно която коефициентите за ликвидност и към 31.12.2017г. са под единица: коефициентът на обща ликвидност – 0,1125; коефициентът на бърза ликвидност – 0,1125; коефициентите на незабавна и на абсолютна ликвидност - 0. Приел, е че те установяват неспособността на дружеството да погаси задълженията си с всички краткотрайни активи: материални запаси, вземания, парични средства. Позовал се е и на заключението на съдебно икономическата експертиза, прието в първоинстанционното производство, като е изтъкнал, че коефициентът за обща ликвидност е под 1 за целия изследван период 2013 – 2016г., от което следва, че краткосрочните задължения са в по-голям размер от краткотрайните активи. Въз основа на това е обосновал извод, че още към 31.12.2013г. е налице влошено финансово-икономическо състояние на ответника и същият е в невъзможност да обслужва краткосрочните си задължения. Счел е, че представените във въззивното производство документи в превод, също не могат да обосноват извод, че дружеството-жалбоподател разполага с ликвидни активи и е в състояние да обслужва нормално своите задължения. Приел е за недоказано съществуването на вземания в полза на жалбоподателя, които са възникнали от сключените в периода 2010-2013 г. договори за изграждане на резервоари за нефт, тъй като не са представени доказателства за изпълнение на договорите, от които произтичат вземанията. Изложил е доводи, че представените удостоверения от ЧСИ С. Я. и ЧСИ М. Ц., видно от които са удовлетворени вземания на кредитори на дружеството - касатор, не установяват, че то не е преустановило плащанията си, тъй като задълженията не са платени от него, а от негови солидарни длъжници. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касаторът поставя като обуславящи изхода на спора следните материалноправни и процесуалноправни въпроси: 1. При липса на доказано спиране на изискуеми плащания, като предпоставка по смисъла на чл.608 ал.1 от ТЗ, съдът може ли да определи начална дата на неплатежоспособност само посредством коефициентите на ликвидност, събираемост и финансова автономност и задлъжнялост, без да посочи конкретен падеж на изискуемо и непогасено задължение с характеристиките по чл.608 ал.1 от ТЗ? 2. В производството по несъстоятелност, когато няма данни за спиране на плащанията от страна на търговеца, задължен ли е въззивният съд да събере доказателства, включително чрез допускане на съдебна счетоводно- икономическа експертиза относно началния момент на състоянието на неплатежоспособност? 3. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по направените от страните доказателствени искания и съответно да обоснове недопускането на посочените от страните доказателствени искания? 4. Допустимо ли е въззивният съд да приема определени вземания за несъбираеми, без да се обоснове и да изложи мотиви за това? За първия въпрос поддържа, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, защото по него няма формирана съдебна практика. По останалите въпроси твърди, че въззивният съд се е произнесъл в отклонение от практиката на ВКС. По втори въпрос е посочена практиката на ВКС по решение №153/23.12.2010г. по т.д.№255/2010г. на ВКС, ТК, I т.о., решение №90/20.07.2012г. по т.д.№1152/2011г. на ВКС, ТК, I т.о., решение №241/21.06.2013г. по т.д.№158/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., решение №199/08.11.2013г. по т.д.№1819/2013г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение №99/02.07.2014г. по т.д.№2193/2013г. на ВКС, ТК, II т.о.; по трети въпрос - по решение №140/28.12.2015г. по т.д.№3682/2014г. на ВКС, ТК, II т.о.; по четвърти въпрос - по решение №324/22.01.2014г. по гр.д. №1413/2009г. на ВКС, ГК, IV гр.о., решение №157/08.11.2011г. по т.д. №823/2010г. на ВКС, ТК, II т.о., решение №10/04.07.2011г. по гр.д. №533/2010г. на ВКС, ГК, III гр.о., решение №147/11.01.2013г. по т.д. №46/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., решение №221/18.01.2013г. по т.д. №1270/2011г. на ВКС, ТК, II т.о. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Първият поставен от касатора правен въпрос е от значение за спора и е обуславящ за решаващите изводи на въззивния съд, но не е налице допълнителната предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. По поставения въпрос е формирана постоянна практика на ВКС. Така в решение № 202/10.01.2014г. по т.д. №1453/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., е прието, че началната дата на неплатежоспособност, разглеждана като момент на проявление на трайната неспособност на длъжника да погасява изискуемите си парични задължения към кредиторите по чл.608, ал.1 от ТЗ с наличните си краткотрайни активи, се определя с оглед на неговото цялостно икономическо състояние, изразено чрез показателите за ликвидност, финансова автономност и задлъжнялост, при съобразяване на най-ранния момент на спиране на плащанията към кредиторите като външен белег на неплатежоспособността, както и че от значение за началната дата на неплатежоспособност е обективната невъзможност да се изпълняват задълженията към всички кредитори, а не спирането на плащанията към отделен кредитор. В решение №33/07.09.2010г. по т.д. №915/2009г. на ВКС, ТК, II т.о. изрично е посочено, че вследствие обвързаността между материалноправните предпоставки, спирането на плащанията е правно релевантно за несъстоятелността, само ако е последица от трайната, обективна невъзможност за търговеца да изпълнява задълженията си. Според решение № 90/20.07.2012г. по т.д.№ 1152/2011г. на ВКС, ТК, I т.о. спирането на плащанията към определен период представлява проявление, обективиране на невъзможността на длъжника за плащане, която е станала известна на кредитора. Въведената с нормата на чл.608, ал.2 от ТЗ презумпция за неплатежоспособност при спиране на плащанията, представлява само средство за разместване на доказателствената тежест при установяване на основния факт дали длъжникът е изпаднал в състояние на неплатежоспособност. Съгласно легалната дефиниция на неплатежоспособността, дадена в чл.608, ал.1 от ТЗ, тя представлява обективно икономическо състояние на длъжника за невъзможност за плащане, за погасяване задължения към всички кредитори, което следва да се установи и чрез коефициентите за ликвидност, финансова автономност и др. Израз на тази обективна невъзможност е и спиране на плащанията към определена дата, поради което съдебната практика не може да въведе правило, без да е определено в закона, за определяне на началната дата на неплатежоспособността нито чрез датата на първото спиране на плащанията, нито чрез датата на последното погасяване на задълженията на длъжника. Началната дата на неплатежоспособността следва да се определя не съобразно конкретно извършено или неизвършено плащане по вземане на определен кредитор, а чрез установяване доколко спирането на плащанията представлява израз на общото икономическо състояние на длъжника. Ето защо за определяне началната дата на неплатежоспособността не е нужно да се изследва икономическото състояние на длъжника към всяко едно от спиранията на плащанията, а трябва да се установи кое от тях е израз на това трайно обективно състояние на невъзможност на длъжника да погасява задълженията си по чл.608 от ТЗ. Отговорът на въпроса, по който е било допуснато касационното обжалване е изведен в смисъл, че началната дата на неплатежоспособността следва да се определи с оглед на цялостното икономическо състояние на длъжника, а не само с оглед на последното извършено плащане към конкретно определен кредитор. Поставеното от въззивния съд решение е изцяло съобразено с разрешенията, дадени в цитираната практика на ВКС. В конкретния случай тезата на касатора е, че за определяне на икономическото състояние на дружеството, следва да се съобразяват извършени плащания, на база на които да се направи извод, че липсва спиране на плащанията и съответно, че не са налице предпоставките за откриване на производството по несъстоятелност. Заявеното основание за неправилност на въззивното решение, във връзка с което са поставените правни въпроси, не съответства, а противоречи на практиката на ВКС, на която касаторът се позовава. Вторият въпрос не се явява обуславящ за изхода на спора, доколкото не съответства на мотивите на въззивния съд. Формулировката на въпроса предполага констатация на съда, че по делото не се установява спиране на плащанията, а след анализ на събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност, съставът на САС е установил, че дружеството поддържа значителни по своя обем необслужени краткосрочни задължения. От друга страна, извода на съда за наличие на състояние на неплатежоспособност е формиран на база данните от заключенията на назначените в първоинстанционното и във въззивното производство съдебно - икономически експертизи. По третия поставен въпрос относно задължението на въззивния съд да събере нови доказателства е налице постоянна практика на ВКС, формирана с решение №341 от 02.07.2010г. по гр.д. №177/2010г. на ВКС, ГК, ІІ г.о. и с решение №178 от 06.11.2017г. по т.д.№600/2017г. на ВКС, ТК, I т.о. В същите се приема,че въззивният съд следва да се произнесе по тези доказателствени искания, които са направени своевременно от страните пред първата инстанция, но не са били допуснати, както и по тези, които са били допуснати, но не са били събрани. След като прецени тяхната относимост към предмета на спора, въззивният съд, с определението си по чл.267 ал.1 от ГПК, следва да се произнесе допуска или не както посочените от страната, но недопуснати от първоинстанционния съд доказателства, така и допуснатите, но несъбрани от същия съд доказателства. Неизпълнението на тези задължения на въззивния съд във връзка с попълването на делото с доказателства, касаещи предмета на спора, представлява съществено нарушение на процесуалните правила за въззивното производство. В случая въззивният съд се е произнесъл по направеното във въззивната жалба доказателствено искане за назначаване на финансово - икономическа експертиза, като е назначил експертиза със задача да даде заключение към 31.12.2017г. каква е структурата на активите и пасивите на длъжника и какви са неговите показатели за ликвидност и задлъжнялост, при съпоставяне на показателите с тези по отраслов принцип, както и да изготви алтернативни варианти на заключението при изключване на задълженията към молителя и при съобразяване на публичните задължения, установени с влязъл в сила акт. Обстоятелството, че въззивният съд не е поставил на вещото лице задачата да отговори на всички въпроси, на които е отговорила експертизата в първоинстанционното производство, включително и да посочи отново коефициентите за ликвидност и задлъжнялост за периода от 2013г. до 2016г., не съставлява нарушение на задълженията по чл.266 ал.3 от ГПК, доколкото не се касае за недопуснати от първоинстанционния съд или за допуснати, но несъбрани от същия съд доказателства. Произнасяйки се по доказателствените искания на въззивния жалбоподател, въззивният съд е съобразил, че за част от правнозначимите факти в първоинстанционното производство са събирани доказателства, като е прието заключение на съдебно - икономическа експертиза. При липса на констатация за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения, въвззивният съд не дължи повторно назначаване на експертиза за установяване на същите факти, с оглед на което съдът не е допуснал отклонение от практиката на ВКС по приложението на чл.266 ал.3 от ГПК. Съставът на САС не се е отклонил от цитираната от касатора практика на ВКС и по въпроса относно възможността въззивният съд да определи вземания за несъбираеми, без да се обоснове. В цитираните от касатора решения на ВКС се приема, че за да даде защита и санкция на спорните права съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото, на осн. чл.235 и чл.236 от ГПК. Въззивният съд дължи произнасяне по същество по твърденията и възраженията на страните съобразно направените такива с въззивната жалба и писмения отговор на осн. чл.269, ал.2 от ГПК, доколкото същите са били въведени в процеса в преклузивните за това срокове, предвид забраната по чл.266, ал.1 от ГПК. В случая САС е обсъдил доводите на „Заваръчни технологии и монтаж“ ЕООД /н./, [населено място], наведени с въззивната жалба за необоснованост на изводите на първата инстанция относно липса на доказателства за изпълнение на трите договора, сключени през 2010 -2013г., с които на въззивника е възложено изграждане на резервоари за нефт на обща стойност 7 828 101,60 евро, както и за евентуалната събираемост на вземанията по тези договори. Въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че възникването на вземанията не се установява от събраните доказателства, а като допълнителен аргумент е изтъкнал, че дори и да са възникнали през 2013г., след като не са изпълнени до настоящия момент, те следва да се квалифицират като несъбираеми. Следва да се отбележи, че изводът на съда възпроизвежда становището на вещото лице, че вземания, които се водят повече от един отчетен период, а именно пет години, подлежат на отписване. Във фазата по чл.288 от ГПК касационната инстанция не може да извършва проверка на събраните по делото доказателства и да преценява изводите на приетите експертизи, което представлява произнасяне по същество на касационната жалба. На ответника по касация „Ин маркетинг“ ООД, [населено място], не следва да бъдат присъждани разноски за адвокатско възнаграждение, доколкото към отговора на касационната жалба не са представени доказателства, че такива са направени. Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд