Определение № 340 от 19.05.2020 г. на ВКС по т. д. № 2533/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Национална здравноосигурителна каса / НЗОК / против решение № 204/02.08.2019 г. по т.д.№ 171/2019 г. на Апелативен съд – Велико Търново, с което е потвърдено решение № 31/28.02.2019 г. по т.д.№ 128/2018 г. на Окръжен съд – Русе. С потвърденото решение са уважени предявените от „СБАЛ по физикална и рехабилитационна медицина Медика „ ООД искове против НЗОК и същата е осъдена да заплати на ищеца сумата от 101 435 лева - стойността на извършена и неплатена медицинска дейност по клинични пътеки, за периода м.март – м. юни 2015 г. вкл., ведно със законната лихва върху същата, считано от 27.04.2018 г. до окончателното й изплащане, както и обезщетение за забава в издължаване на главницата, в общ размер от 29 403,96 лева.Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено в противоречие с материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Твърди се неправилно тълкуване на договорните клаузи, въпреки относими към тълкуването и други законови и подзаконови норми. Касаторът изразява несъгласие с извода, че в Националния рамков договор / НРД /, съответно - в договорите между РЗОК и изпълнителите се определят единствено реда за предоставяне и изискванията към изпълнителите на отделните видове медицинска помощ по чл.46 ал.1 от ЗЗО. По същество твърди яснота на разпоредбите от НРД и индивидуалните договори с изпълнителите на медицинска помощ относно това, че медицинската помощ, извън обхвата на чл.45 и договореното в НРД, не се заплаща от НЗОК / чл.51 от ЗЗО /. Съдът не е съобразил разпореденото в чл. 24 т.1, чл.5 и чл.59 от ЗЗО и напълно е игнорирал обстоятелството, че националният рамков договор определя и финансовата рамка на договореностите между НЗОК и БЛС / в конкретния случай – чл.11 и чл.12 от НРД за медицинските дейности за 2015 г. /. Според касатора, съдът е игнорирал и останалите договорни клаузи, уреждащи изрично финансовите взаимоотношения между възложител и изпълнител и по този начин селективно се е позовал единствено на ония законови разпоредби, респ. договорни клаузи, ползващи защитната теза на ищеца. Касаторът обосновава извод, че неправилното разчитане на абревиатурата „БМП” в чл.1 ал.1 от договора, като „безплатна„, а не „болнична” медицинска помощ / в съответствие с чл.1 ал.1 т.4 от Методика за заплащане на дейностите в болничната медицинска помощ – Приложение № 2Б към чл.2 от ПМС № 57/16.03.2015г. за приемане на методики за остойностяване и за заплащане на медицинската помощ по чл.55 ал.2 т.2 от ЗЗО / - се е отразило върху правилността на решението, доколкото същото е основано на несъществуващи договорни клаузи, според които на заплащане подлежи всяка дейност, извършвана от изпълнителя. Не са съобразени при произнасянето законовите разпоредби, ограничаващи плащанията на НЗОК до определен размер, посочени от ответника – чл.22, чл.51 и чл.55д ал.1 предл. първо от ЗЗО във връзка с чл.11 -12 от НРД за МД за 2015 г.във връзка с чл.1 ал.2 и чл.4 от ЗБНЗОК за 2015г. във връзка с чл.2 т.4 пр. първо и чл.3 от Договор № РД –НС-01-2/ 29.12.2014г. за приемане на обеми и цени на медицинска помощ за 2015 г. между НЗОК и Българския лекарски съюз, във връзка с чл.2 от ПМС № 57/16.03.2015 г. на МС, за приемане на методики за остойностяване и заплащане на медицинската помощ по чл.55 ал.2 т.2 от ЗЗО. Съдът не само не ги е коментирал, но е счел за безпредметно произнасянето по довода на ответника – въззивник против първоинстанционното решение, приело в мотивите си нищожност на договорни клаузи, кореспондиращи по съдържание с тезата на страната. Така касаторът обосновава нарушение на чл. 269 пр. трето ГПК. Страната изразява несъгласие с извода, че самото електронно ежедневно отчитане на осъществявана медицинска помощ по клинични пътеки, в утвърдени от НЗОК формати на дейността по чл.17 ал.1 от Методиката за заплащане на дейностите в болничната медицинска помощ, се явява достатъчно за заплащането й. Така,според същия, са игнорирани: чл.18 ал.1 от Методиката - наличие на първични медицински и финансовоотчетни документи за осъществената дейност; чл.22 от Методиката - срокове за представяне и изисквания към отчетните документи; чл.21 от Методиката - регламентираща стойностите по приложение № 2 към договорите с изпълнителите на БМП, в частност ал.7, според която стойностите по финансовоотчетните документи по чл.18,19 и 20 не следва да надвишават размера на определените по ал.1 и ал.5 стойности на изпълнителя на БМП, определени в приложение№ 2 към индивидуалния договор; чл.23 ал.2 от Методиката - според която финансовоотчетни документи на лечебното заведение не се приемат в случаите когато: 1/ сумите по фактури и спесификации не отговарят на изискванията по чл.21; 2/ когато отчитането е извън регламентирания в чл.22 ал.1 срок; 3 / при липса на някои от задължителните отчетни документи и 4/ когато отчетните документи не са изготвени в съответствие с изискванията и реквизитите, посочени в тях. Подаване на изискуемите съгласно чл.28 от договора отчетни документи, при това в срок, не е доказано по делото, според касатора. Оспорена е и правилността на изводите относно падежа на помесечното задължение за заплащане на главниците / поотделно за всеки от месеците в периода март – юни 2015 г. / - в срока по чл.35 от договора, независимо че се касае за стойности, извън тези в Приложение № 2 към договора. Според касатора, свързаното тълкуване на Методиката и клаузите на индивидуалния договор изключват приложението на чл.35 от договора в тази хипотеза. Сочи се процесуално нарушение на въззивния съд, свързано със съображението му, че ответникът не е оспорвал периода на дължимост на мораторната лихва. Страната твърди, че общото оспорване на исковете по чл. 86 ал.1 ЗЗД с отговора на исковата молба / оспорване като дължимост /, е оспорване на същите по основание и размер, което включва и оспорване периода на дължимост. Касаторът твърди, че съдът неправилно е възприел и текста на чл.35 от договора, обвързващ падежа с „ до 30-то число на месеца следващ отчетния „. Нарушение на чл.269 пр. трето ГПК се сочи и във връзка с кредитиране на приетите по делото заключения на медицинска и съдебно-счетоводна експертизи. Съдът,според страната, е следвало да съобрази доводите във въззивната жалба за неистинност на факт, посочен в експертизата и установим по самото дело – относно представени в същото направления за хоспитализация / бланки МЗ – НЗОК № 7 /, каквито касаторът твърди, че няма, както и поради противоречие на заключението с представени по делото доказателства досежно сметка № 498/1 партида 10, видно от които по тази сметка липсват счетоводни записвания, противно на посоченото от вещото лице. Неизвършената оценка на заключението, съгласно задължението по чл.202 ГПК, страната сочи като служебно дължимо и без изрично оспорване – съществено нарушение на чл.235 ал.2 вр. с чл.12 ГПК. Ответната страна – „СБАЛ по физикална и рехабилитационна медицина - Медика„ ООД – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване. Счита формулираните въпроси твърде общи и неточни, а очевидна неправилност – необоснована. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: Ищецът – „СБАЛ по физикална и рехабилитационна медицина - Медика „ ООД – е предявил обективно съединени искове против НЗОК, за осъждането й да заплати главница, в размер на 132 315,20 лева - стойността на извършена и неплатена медицинска дейност по клинични пътеки, за периода м.март – м. юни 2015 г. вкл., ведно със законната лихва върху сумата от 27.04.2018 г. до окончателното й изплащане, както и обезщетение за забава в издължаване на главницата, в общ размер от 29 738,20 лева, за периода от падежа на всяко помесечно плащане до предявяването на исковете. Основава претенцията си на сключен договор № 180354/17.02.2015 г. – за оказване на болнична помощ по клинични пътеки, със срок на действие - действието на Националния рамков договор за медицински дейности за 2015 г. и 8 допълнителни споразумения към същия, в изпълнение решения на Надзорния съвет на НЗОК с предмет: корекция на стойността на дейностите в БМП / болничната медицинска помощ /. В исковата молба са разграничени помесечно стойността на отчетените медицински дейности и незаплатения от ответника остатък от тази стойност, квалифициран като „надлимитна дейност”. Ищецът твърди договорно неизпълнение на ответника по следните съображения: Медицинската дейност е възложена за изпълнение на лечебното заведение и същото е задължено да я извършва в полза на здравно осигурените лица, като няма право да откаже същата,тъй като отказът противоречи на принципа, прокламиран в чл.81 ал.2 от Закона за здравето - правото на пациента на достъпна медицинска помощ. Социалното право на достъпно здравеопазване е конституционно гарантирано и предполага осигурен финансов ресурс - чрез Закона за бюджета на НЗОК за всяка година. Адекватното управление на публичните средства предполага непосредствен ангажимент на управляващия ги орган – НЗОК – за своевременно посрещане на нуждите, обусловили планирания разход. Чл.4 ал.3 ЗБНЗОК за 2015 г. изрично ангажира органите на управление на НЗОИ / натоварени с изпълнението на закона съгласно пар.12 от ПЗР ЗБНЗОК / периодично да анализират, а при необходимост и да коригират разпределените суми, в рамките на предвидените с бюджета средства за НЗОК при предврателно утвърдени процедурни правила / Чл.4 ал.4 ЗБНЗОК /. Чл. 58-62 ЗЗО очертават предметните рамки на договора между НЗОК, представлявана от съответната РЗОК и изпълнителите на медицинска помощ. Нито ЗЗО, нито ЗБНЗОК за 2015 г. възлагат в тежест на изпълнителя на медицинска помощ да обезпечи финансово гарантирания от НЗОК пакет от здравни дейности. Поради това, ищецът счита, че сключеният договор подлежи на тълкуване в контекста на нормативно утвърдените финансови отношения между НЗОК и изпълнителя на медицинска помощ – чл.35 ал.1 т.1, чл.45 и чл.47 ЗЗО. Ответникът - НЗОК, чрез РЗОК [населено място] – оспорва исковата молба. Акцентирал е на спецификата на сключения с ищеца договор, към регулирането на правоотношението по който са относими специални законови и подзаконови разпоредби, съответно цитирани. Позовава се на ПМС № 57/16.03.2015 г. за приемане на методики за остойностяване и за заплащане на медицинската помощ по чл.55 ал.2 т.2 ЗЗО / обн. ДВ бр. 21 от 2015 г./ и сключеното въз основа на същото допълнително споразумение № 3/08.043.2015 г., непредставено от ищеца, което се твърди да е променило съществено съдържанието на правоотношението. Ответникът е посочил, като релевантни за решението по спора, следните разпоредби на допълнителното споразумение № 3: чл.1 ал.2 и ал.3, чл.20 ал.1 т.6, чл.28 ал.1 и ал.2, чл.30 ал.2 т.1, чл.32 ал.13 т.6, чл.40 ал.6 и алинеи 8 -11 вкл.. Видно от същите, всеки изпълнител на болнична медицинска помощ е длъжен да се съобразява със съдържанието на своя договор с НЗОК и да съблюдава отчетената от него дейност с определените му в приложение № 2 стойности. При надвишаване на тези стойности, плащане от НЗОК, респ. чрез РЗОК, не се дължи. Оспорена е „ дължимостта / основанието „ на акцесорните претенции за лихва. Оспорени са представените с исковата молба фактури и спесификации, като издадени „в нарушение на договора и нормативните актове”. Основна теза на ответника е, че изпълнението му е в съответствие с договореното и нормативната му уредба - договор № РД – НС – 01-2 / 29.12.2014 г. за приемане на обеми и цени на медицинска помощ за 2015 г. между НЗОК и БЛС, ПМС № 57/16.03.2015 г. за приемане на методики за остойностяване и за заплащане на медицинската помощ по чл.55 ал.2 т.2 ЗЗО и ЗБНЗОК за 2015 г.. Ответникът твърди, че задължение на ищеца е да планира дейността си съобразно определения в приложение№ 2 към договора финансов ресурс и да формира листа на чакащите по чл.22 от Наредбата за осъществяване на правото на достъп до медицинска помощ, в случай на достигане съответните месечни стойности, водещи до липса на капацитет за хоспитализации. Страната акцентира на обстоятелството, че никоя от клиничните пътеки, за които е сключен договора, не се извършва в условията на спешност, по смисъла на чл.40 ал. 8 от договора, нито са документирани случаи, по смисъла на ал.10 на същата разпоредба, за да се изпълни предвидената за такива случаи процедура - внасяне за разглеждане от Надзорния съвет на НЗОК и от УС на БЛС. За да потвърди решението на първоинстанционният съд, въззивният съд е изложил следните мотиви: Безспорно е сключването на договора, посочен по-горе, и осем допълнителни споразумения към същия, за оказване на болнична помощ по клинични пътеки,вкл. за процесния период. Не се спори, че дейностите за които се претендира заплащане са част от ежедневно отчитаните пред НЗОК по електронен път и не са заплатени, съобразно стойността на всички отчетени. От заключението на вещо лице Д. съдът е приел за установимо, че претендираната за заплащане болнична дейност за процесния период, посочена в Месечни справки над месечните стойности по клинични пътеки / изходящи от ответника /, е извършена от ищеца - документирана е в проверените на място в лечебното заведение истории на заболяванията и е оценена в съответствие с критериите за добра медицинска практика. Медицинска дейност е извършена по всичките 253 хоспитализации съобразно алгоритъма и изискванията на валидните към съответния момент клинични пътеки, изброени в заключението и съдържащи се в Приложени № 16 към НРД за медицинските дейности за 2015 г.. Съдът се е позовал на чл.52 от Конституцията - правото на гражданите на здравно осигуряване, гарантиращо им достъпна медицинска помощ и безплатно ползване на медицинско обслужване при условия и ред, определени със закон - Закона за здравното осигуряване. Съгласно чл.35 ал.1 от ЗЗО, задължителното здравно осигуряване гарантира свободен достъп на осигурените лица до медицинска помощ чрез определени по вид, обхват и обем пакет от здравни дейности, както и свободен избор на изпълнител, сключил договор с РЗОК.Правото на избор не може да се ограничава на географски принцип или на административно основание / чл.4 ал.1 и ал.2 от ЗЗО /. Съгласно договора лечебното заведение се е задължило да предоставя на здравноосигурените лица медицински услуги и да спазва правата им, съгласно Закона за здравното осигуряване и Закона за здравето. В изпълнение на тези си задължения ищецът е оказал болнична помощ на здравноосигурените лица по клинични пътеки, изброени в Приложение № 16 към НРД за медицинските дейности за 2015 г..Съгласно чл.45 от ЗЗО, НЗОК заплаща изброените видове медицинска помощ, включени в пакета, гарантиран от бюджета на НЗОК. В НРД и в договорите между РЗОК и изпълнителите на медицински дейности се определя единствено реда за предоставяне и изискванията към изпълнителите на отделните видове медицинска помощ по чл.45 от ЗЗО. Ищецът няма възможност да преустанови предоставянето на медицински услуги по договора, надвишаващи стойностите в Приложение № 2 към договора. Съгласно чл.5 т.10 от договора същият не може да изисква плащане от здравноосигурените лица – пациенти, извън предвидените в договора изключения. Предвидените в договорите между РЗОК и изпълнителите стойности на медицинските дейности са прогнозни, но не изключват заплащането на престираните от лечебното заведение медицински дейности по чл.45 от ЗЗО. Приложимите през процесния период Методики касаят остойностяването и заплащането на отделните видове медицинска помощ по чл.45 ЗЗО, т.е. отчитането на реализираните медицински услуги. В действащите нормативни актове и в договора не е предвидено лечебното заведение да осигурява медицински дейности за своя сметка. При тълкуване на договора и нормативните актове / вкл. чл.81 ал.1 от ЗЗ вр. с ЗЗО / се обосновава извод, че НЗОК дължи плащане на извършените медицински услуги на здравноосигурените лица, вкл. за надлимитните стойности. По същата причина съдът е посочил безпредметно произнасянето по довода на въззивника - ответник срещу приетата в първоинстанционното решение нищожност на договорните клаузи, отнасящи се до процесните лимити. Досежно довода на въззивника във връзка с приетите експертни заключения, съдът се е позовал на неоспорването им от същия изрично, но и коментирал възприемането им като обосновани, непротиворечащи на събраните доказателства и компетентно изготвени. За да уважи предявената акцесорна претенция, съдът е приел, че падежа на главницата за надлимитни стойности, на извършени за съответния месец медицински дейности, е същият, както и за тези, попадащи в рамките на въведените лимити, съгласно чл.35 от договора. В мотивите е посочено, че ответникът не е оспорил периода на претенциите за мораторна лихва и размера им, в преклузивния за това срок и тези му доводи са преклудирани. В изложението по чл.284 ал.3 ГПК касаторът формулира следните въпроси: 1/ Императивна ли е разпоредбата на чл.51 от ЗЗО ?; 2/ Императивни ли са разпоредбите на чл.18 ал.1, чл.21 ал.7, чл.22, чл.23 ал.2 от Методика за заплащане на дейностите в болничната медицинска помощ - Приложение № 2Б към чл.2 от ПМС № 57/16.03.2015 г. за приемане на методики за остойностяване и за заплащане на медицинската помощ по чл.55 ал.2 т.2 от Закона за здравното осигуряване ? – въпросите обосновавани в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, поради противоречие на въззивното с ТР № 1/2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; 3/ Необсъждането и непроизнасянето по възраженията, съдържащи се във въззивната жалба, относно решаващия мотив на първостепенния съд за нищожност на договорни клаузи, съставлява ли съществено нарушение на съдопроизводствените правила, допуснато от въззивния съд ? – въпросът обосноваван в идентична хипотеза, поради противоречие с т.2 от същото Тълкувателно решение; 4/ Обстоятелството,че назначените съдебни експертизи не са оспорени от ответника при приемането им, освобождава ли въззивният съд от задължението да извърши оценка на заключенията, съобразно чл.202 от ГПК ?; 5/ При конкретно посочени във въззивната жалба противоречия на заключенията на вещите лица с доказателствата по делото, длъжен ли е въззивният съд да обсъди в решението си посочените противоречия ? – въпросите обосновавани в идентична хипотеза, поради противоречие с решенията по гр.д.№ 1814/2009 г. на ІV г.о., гр.д.№ 588/2011 г. на ІІІ г.о., т.д.№ 475/2012 г.на ІІ т.о., гр.д.№ 3194/2013 г.на І г.о. на ВКС, както и с т.1-3 от ТР № 1/2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; 6/ При своевременно оспорване с отговора на исковата молба на акцесорните искове по чл.86 ал.1 от ЗЗД като дължимост / основание, налице ли е пълно оспорване на същите ?; 7/ При своевременно оспорване с отговора на исковата молба на акцесорните искове по чл.86 ал.1 ЗЗД като дължимост/основание, преклудирано ли е правото на възражения във въззивната жалба при уважаването на тези искове от първостепенния съд ? – въпросите обосновавани в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, поради противоречие с т.2 от ТР № 1/2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Очевидна неправилност на въззивното решение е обосновавана с неправилно разчетеното от въззивния съд съкращение „БМП” като „безплатна медицинска помощ”, вместо с приетото му изрично и по договора и съгласно Методиката и НРД значение - „болнична медицинска помощ „ .Оттук касаторът извежда довод, че решението е обосновано с несъществуващи договорни клаузи /доколкото съкращението, с погрешния му смисъл, е посочено като част от разпоредбите на чл.5 т.1 и чл.5 т.2 от договора /. Първите два въпроса не удовлетворяват изискването за правни. Въззивният съд не е мотивирал извод, че посочените във въпросите разпоредби нямат императивен характер. Абстрахирането му от тяхното съществуване и обосноваването на решаващите му правни изводи в съответствие с други законови разпоредби и при тълкуване на договорните клаузи в съответствие със същите, обуславя релевантност на въпроса за наличието на колизия между същите и противопоставяните от ответника – касатор, респективно въпрос относно разрешаването й, в светлината на конституционно гарантираните права на гражданите по чл.52 от Конституцията, чл.35 от Закона за здравното осигуряване и чл. 82 от Закона за здравето, изрично упоменати в мотивите на решението или въпрос относно принципите на тълкуване по чл.20 ЗЗД. Дори да се приеме, че удовлетворяват общия селективен критерий за правни въпроси, не се явява удовлетворен допълнителния такъв, обоснован с т.1 от ТР № 1/2013 г.по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Даденият в същото отговор касае хипотеза на установима за безспорно приложима, съобразно фактическата и правна страна на спора, но неприложена от съда императивна правна норма, каквато безспорност, предвид приложените от съда други, с императивен характер и от законов ранг / при визирани във втори въпрос такива с по-нисък / правни норми, не е налице. Посоченото по допълнителния селективен критерий ТР предпоставя по начало формулирането на въпрос относно задължението на въззивния съд да приложи императивна правна норма, дори ако нарушението й не е въведено като основание за обжалване. Третият от формулираните въпроси също не удовлетворява изискването за правен въпрос, отговор на който би бил от естество сам по себе си да промени правния резултат, съгласно задължителните указания в ТР № 1/2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Въззивният съд е отказал да коментира мотивираната от първоинстанционния съд нищожност на договорни клаузи, тъй като е приел, че е допустимо тълкуване на договора, в съответствие с нормативните актове от законов ранг и въз основа на което тълкуване обосновава дължимо от НЗОК плащане на надлимитните медицински дейности, на договорно основание. Следователно, дали - ако би се произнесъл по довода на въззивника – ответник против възприетата в първоинстанционното решение нищожност - съдът би подкрепил или отрекъл същата, е без значение за правния резултат, идентичен с този на първоинстанционното решение, но обоснован с различни съображения, респ. решаващи мотиви за приложимо тълкуване по чл.20 ЗЗД и съобразяване с ранга на приложимите нормативни актове, в относимост към чието съдържание не е формулиран правен въпрос. Необосноваването на общия изключва коментар на допълнителния селективен критерий. Четвърти и пети въпроси са относими към доводите на ответника в т.5 от въззивната му жалба, относно заключенията на съдебномедицинската и съдебно-счетоводната експертизи, по които въззивният съд е отказал да се произнесе, след като страната не е оспорила заключенията на вещите лица при приемането им. Касаторът навежда тезата, че противоречието между заключенията и доказателствата по делото задължава съда, на основание чл.202 ГПК, дори служебно и без възражение на страната да го съобрази при произнасянето си, на още по-голямо основание - когато същата изрично се е позовала на това противоречие, макар и без формално оспорване на заключението и инициране на проверката му, в хода на съдебното производство. Това противоречие, обаче, видно от въззивната жалба / стр.7 / страната не съзира между заключението, позоваващо се на проверка в счетоводството на ищеца от една страна и писмени доказателства по делото – от друга, а на посочените в писмената защита на ищеца, като налични по делото, макар да не са, направления за хоспитализация / бланка МЗ - НЗОК № 7 /, като задължителен първичен документ за отчитане и заплащане на дейността, съгласно чл.28 ал.1 т.1 от договора. Заключението на съдебно-счетоводната експертиза е коментирано като противоречащо на доказателствата досежно извода, че процесните надлимитни дейности са били осчетоводени в счетоводството на ищеца. Преди всичко следва да се съобрази, че с отговора на исковата молба ответникът не е оспорил фактическото извършване на претендираните за заплащане, като част от всички осъществени в процесния период, медицински дейности, нито основанието за извършването им. Аспектите, в които касаторът съзира неистинност на установеното от вещите лица, касаят именно оспорване фактическото извършване на медицинските дейности, формиращи надлимитни стойности за заплащане от НЗОК. Следователно, въведеното с въззивната жалба оспорване с такъв предмет се явява преклудирано на това именно основание, спрямо което оспорването на самите заключения се явява ирелевантно. Отделно от това, самото осчетоводяване от ищеца няма самостоятелно доказателствено значение и не то е отчетено от въззивния съд, а наличието на изходящи от самия ответник месечни справки за т.нар. „надлимитни” медицински дейности, стойността по които напълно съвпада с претендираната от ищеца, коментирани от вещото лице. При това самият ищец твърди, че нормативната уредба, електронната система за отчет и договорът не му позволяват да отчита адекватно – в съответствие с противопоставените от ответника критерии - въпросната дейност, вкл. по отношение изготвянето на финансово-отчетните документи. Предвид така изложените съображения, тези два въпроса също не отговарят на изискването за правни – отговори на същите, в търсения от касатора смисъл, сами по себе си не биха обусловили различен от настоящия правен резултат. Последното изключва необходимостта от коментар на сочения допълнителен селективен критерий. Не удовлетворяват общия селективен критерий и формулираните 6 и 7 въпроси, относими към приетото по акцесорния иск за мораторна лихва, с правно основание чл. 86 ал.1 ЗЗД. Действително съдът е посочил като преклудирани възраженията на ответника, относно падежа на задълженията по главницата, но независимо от това си съждение, е изложил мотиви относно същия - съгласно чл.35 от договора, независимо че се касае за надлимитни медицински дейности. Възражения по акцесорната претенция, свързани с основанието за заплащане на главницата, са по същество възражения по главния иск и неподлежащи на повторно разглеждане от съда, а други възражения въззивната жалба на ответника не въвежда. Изрично в същата е посочено, че размерът на претенциите за мораторна лихва не се оспорва. Дори да се приеме, че въпросите удовлетворяват общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване / доколкото въззивната жалба се позовава на формалната липса на надлежно отчетени, съобразно изискванията на приложимите разпоредби, медицински дейности над съответните лимити, поради което не е настъпила изискуемост на плащането, съгласно чл.31 ал.1 от договора и чл.23 ал.3 от Приложение № 2Б към чл.2 от ПМС № 57/16.03.2015 г. – също невъведено изрично с отговора на исковата молба оспорване /, не се явява обоснован допълнителния селективен критерий с т.2 от ТР № 1/2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Посоченото в тази точка разрешение е относно задълженията на въззивния съд във връзка с пороци в доклада на първоинстанционния съд, а не относно задълженията му по чл.269 пр. трето ГПК или чл.235 ал.2 ГПК, с която разпоредба касационната жалба свързва процесуалното поведение на съда, предпоставило двата въпроса. Очевидна неправилност на въззивното решение, по смисъла на чл.280 ал.2 пр. трето ГПК, е налице, когато е налице особено тежък порок, установим без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на съда и на извършените от него процесуални действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален - и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна, но едва след допускане на касационното обжалване, при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания по чл.280 ГПК. Неправилност от такъв характер не е установима само от мотивите на въззивния акт, а обосноваването й в изложението е напълно неотносимо към неправилност изобщо, доколкото се свежда до неправилно разчетено съкращение, но без обосноваване, а и неустановимо от настоящия състав, формиране на решаващите правни изводи в изключителна обусловеност от така допуснатата грешка. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение