Определение № 1915 от 18.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3130/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от „Ден“ ООД, представлявано от Н. М. Г., чрез процесуален представител адв. З. М., против въззивно решение № 349 от 28.02.2023 г., постановено по в. гр. д. № 2068/2022 г. по описа на Окръжен съд - Бургас, с което е потвърдено решение № 2172 от 08.10.2022 г. по гр. д. № 926/2022 г. по описа на Районен съд – Бургас, в обжалваната част, с която „Ден“ ООД е осъдено да заплати на Д. Х. П. сумата от 14 760,50 лева, представляваща сбор от начислени и неизплатени трудови възнаграждения за периода от месец април 2020 г. до месец януари 2022 г., дължими по силата на сключен между страните трудов договор от 14.04.2020 г. и допълнително споразумение към него от 01.05.2021 г. на основание чл. 128, ал. 1, т. 2 КТ, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното плащане и сумата от 1508,03 лева, представляваща сбор от лихви за забава върху неизплатеното трудово възнаграждение за периода от 11.02.2020 г. до 14.02.2022 г. на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД. С решението са присъдени съдебно деловодни разноски. В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Касаторът счита, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответната страна по жалбата Д. Х. П. в писмен отговор по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК, чрез процесуален представител адв. С. Е., оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване и изразява становище по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК намира: С обжалваното решение е потвърдено първоинстанционното решение в осъдителната му част, с която „Ден“ ООД е осъдено да заплати на Д. Х. П. сумата от 14 760,50 лева, представляваща сбор от начислени и неизплатени трудови възнаграждения за периода от месец април 2020 г. до месец януари 2022 г., дължими по силата на сключен между страните трудов договор от 14.04.2020 г. и допълнително споразумение към него от 01.05.2021 г. на основание чл. 128, ал. 1, т. 2 КТ, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното плащане и сумата от 1508,03 лева, представляваща сбор от лихви за забава върху неизплатеното трудово възнаграждение за периода от 11.02.2020 г. до 14.02.2022 г. на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Прието е, че в конкретния случай от заключението на съдебно-счетоводната експертиза е установено, че въззивното дружество е начислило уговореното трудово възнаграждение и е изпълнило задълженията си по КСО и ЗДДФЛ, но не е изплатило напълно възнаграждението на ищцата П. в общ размер на 14 760,50 лева за процесния период /по 2500 лева на месец до месец май 2021 г. и по 1300 лева след този срок/. Възражението на ответната страна „Ден“ ООД, че решението е постановено в противоречие със заключението на съдебно-графологическата експертиза, е неоснователно. Действително, експертизата заключава, че подписът на работодателя в трудовия договор и в допълнителното споразумение не са изпълнени от управителя на дружеството Н. Г.. Едновременно с това, обаче по делото е представено пълномощно от управителя, с което той делегира правата си по сключване на трудови договори на своя син. При тези данни, изводът на районния съд, че трудовият договор е подписан от пълномощник, поради което е действителен и поражда права и задължения, е правилен и обоснован. Неоснователно е и възражението за неправилно прилагане на чл. 301 ТЗ. Първостепенният съд не е приложил пряко тази норма в отношенията между страните, а се е позовал на нея в подкрепа на извода си, че не съществува пречка договорът да бъде подписан от пълномощник. Извън това позоваване, обаче съдът е изложил обстойни мотиви защо приема, че договорът е действителен на основание събраните по делото доказателства. Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поставя следните правни въпроси: 1. „Следва ли въззивният съд да разгледа всички доводи и възражения на страните?“; 2. „Следва ли въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и да направи свои фактически и правни изводи по съществото на спора?“ и 3. „Следва ли разпоредбата на чл. 301 ТЗ да намери приложение в отношенията между работник и работодател относно сключване на трудов договор?“. Сочи, че първият въпрос е решен в противоречие с приетото в решение № 22 от 02.07.2019 г. по т. д. № 587/2018 г. на ВКС, I т. о., вторият въпрос с приетото в решение № 60163 от 09.02.2022 г. по гр. д. № 1368/2021 г. на ВКС, I г. о., решение № 208 от 12.03.2021 г. по гр. д. № 983/2020 г. на ВКС, IV г. о., решение № 102 от 20.01.2021 г. по гр. д. № 4451/2019 г. на ВКС, I г. о. и решение № 46 от 14.06.2019 г. по гр. д. № 1913/2018 г. на ВКС, I г. о., а третият въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Поддържа и, че решението е очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените в изложението въпроси. По първите два въпроси не се разкрива наличието на сочения допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд в обжалваното решение не се е отклонил от служебно известната и цитирана от касатора практиката на ВКС. Няма колебание в практиката на ВКС, че съгласно чл. 235, ал. 2 ГПК съдът основава решението си въз основа на приетите за установени обстоятелства по делото; че при спор относно фактите, в мотивите към решението си съдът обосновава изводите си кои факти приема за осъществили се и кои не и въз основа на какви доказателства, извършвайки преценка на достоверността и доказателствената сила на всяко от доказателствата и съпоставяйки ги в тяхната взаимна връзка и зависимост. Когато има съвпадение с фактическите и правните констатации на първоинстанционния съд, а не само на крайния резултат от решаващата дейност на съда, въззивната инстанция може да препрати към мотивите на първостепенния съд на основание чл. 272 ГПК и по този начин да ги направи свои. Наред с това обаче, въззивният съд следва да отговори на всички оплаквания и доводи във въззивната жалба в качеството си на инстанция по съществото на материалноправния спор, чрез извеждане на свои самостоятелни фактически констатации и правни изводи, във връзка с направените оплаквания и доводи. В случая въззивният съд е постановил съдебния си акт, препращайки по реда на чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение, но е извел и самостоятелни фактически констатации и правни изводи във връзка с направените оплаквания и доводи във въззивната жалба. Не са налице правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, които да не са били съобразени от съда при постановяване на обжалваното решение. Оплакванията на касатора, че въззивният съд не се е произнесъл по наведените от него възражения са несъстоятелни, а само по себе си несъгласието с крайните изводи на съда не съставлява основание за допускане на касационно обжалване. Третият поставен въпрос за приложението на чл. 301 ТЗ не отговаря на общия критерий за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Същият не се отнася до решаващите мотиви на въззивния съд за основателността на иска. Двете инстанции по същество са приели, че договорът и споразумението са подписани от лице с валидно учредена представителна власт. Предвид липсата на общо основание за допускане на касационно обжалване по въпроса не следва да се обсъжда претендираното специално такова по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК /вж. ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/. Решението не е очевидно неправилно. Касаторът отъждествява очевидната неправилност с неправилността по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК, която е основание за отмяна на въззивното решение. Касационната инстанция извършва самостоятелна преценка на правилността на въззивното решение и в случай, че са нарушени правни норми и принципи, които нарушения го опорочат до такава значителна степен, че неправилността му произтича без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост, служебно или по искане на жалбоподателя го допуска до касационно обжалване. В случая, описаните пороци липсват. Предвид изложеното, не следва да се допусне касационно обжалване на решението. При този изход на спора на ответната страна по касация Д. Х. П. следва да се присъдят направените разноски за касационното производство в размер на 1300 лева за адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III гр. отделение