Определение № 230 от 10.01.2025 г. на ВАС по адм. д. № 12111/2024 г.

Производството е по чл.229 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по частна жалба на Сдружение „Асоциация на индустриалния капитал в България“, ЕИК 121442528, със седалище и адрес на управление гр.София, [улица], представлявано от председателя на Управителния Съвет В. В., против определение от 25.11.2024г., постановено по административно дело № 10697/2024г. по описа на Върховния административен съд, първо отделение, с което е оставено без уважение искането на Сдружението за спиране по реда на чл.190 АПК на действието на Постановление № 359 от 23.10.2024г. на Министерския съвет на Република България за определяне размера на минималната работна заплата за страната, обн., ДВ, бр. 90 от 25.10.2024г. В частната жалба се твърди, че постановеното определение е неправилно като противоречащо на приложимите норми от общностното право, а именно Директива / ЕС / 2022/2041 на Европейския парламент и на Съвета от 19 октомври 2022г. относно адекватните минимални работни заплати в Европейския съюз, която не е транспонирана в българското законодателство в срок до 15 ноември 2024г. Освен това се твърди, че определението е необосновано, тъй като съдът не е обсъдил задълбочено и всестранно аргументите за спиране, изложени от жалбоподателя, а именно негативното влияние на действието на подзаконовия нормативен акт върху пазара на труда, а именно увеличаване на недекларираната заетост, формално наемане на половин работен ден, граждански договори, прикриващи трудови, както и оттеглянето на чуждестранните инвеститори от страната. Поради това частният жалбоподател претендира за отмяната на обжалваното определение и спиране на действието на оспорения подзаконов нормативен акт. Ответникът- Министерски съвет на Република България, чрез процесуалния си представител Георгиева, депозира писмено възражение, в което оспорва частната жалба. Счита, че определението е правилно и въз основа на подробни доводи моли за оставяне в сила на определението. Ответникът- министър на труда и социалната политика, чрез процесуален представител Тодорова, депозира писмен отговор, в който оспорва частната жалба. Счита, че не са налице предпоставките за спиране на действието на нормативния акт, поради което моли обжалваното определение да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, петчленен състав, след като прецени изложените в жалбата и становищата на страните доводи във връзка с доказателствата по делото, констатира следното: Частната жалба е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 230 АПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на оспорване съдебен акт. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. За да отхвърли искането за спиране действието на Постановление № 359 от 23.10.2024г. на Министерския съвет на Република България за определяне размера на минималната работна заплата за страната, обн., ДВ, бр. 90 от 25.10.2024г. (ПМС № 359/23.10.24г., Постановлението), тричленният състав на ВАС е подложил на анализ на изложените от частния жалбоподател аргументи, касаещи пораждането на последици, които дори в случай на отмяната му не могат да бъдат отстранени по реда на чл.195,ал.2 АПК с оглед съществуващата забрана по чл.118, ал.1 КТ за едностранно изменение на трудовото правоотношение, както и причиняването на значителни и непоправими вреди на работодателите, участващи в сдружението, изразяващи се в увеличение на разходите за заплащане на минимална и друга работна заплата, осигурителни вноски. Съдът е приел, че с определянето на по-висок размер на минималната работна заплата за работодателите ще настъпят вреди, изразяващи се в необходимостта от заплащане на същата, на осигуровки в по-висок размер, а респективно и заплащане на по-висок размер възнаграждение на други работници и служители. Съдът обаче е преценил, че тези вреди не могат да бъдат противопоставени на значимия обществен интерес от действието на акта, който има за цел да гарантира достойно заплащане на труда. Така постановеното определение е правилно и не страда от изтъкнатите в жалбата пороци. Оспореното постановление е прието на основание чл.244, ал.1, т.1 от Кодекса на труда (КТ), съгласно който Министерският съвет определя минималната работна заплата за страната за всяка календарна година. С Постановлението, считано от 1 януари 2025 г., размерът на минималната месечна работна заплата за страната е определен на 1077 лева, а на минималната часова работна заплата- на 6,49 лева при нормална продължителност на работното време 8 часа и при 5-дневна работна седмица. Безспорно е налице увеличение на размера на минималната работна заплата за 2025 година спрямо този, определен за 2024 година с Постановление № 193 на МС от 12.10.2023 г. за определяне размера на минималната работна заплата за страната- съответно 933 лева минимална месечна работна заплата и 5,58 лева минимална часова работна заплата. Увеличените размери на минималната работна заплата- месечна и часова, неизменно ще доведат до по-големи разходи за работодателите в тази връзка- както за изплащане на трудови възнаграждения, така и на свързаните с тях други плащания (обезщетения, осигурителни вноски). Въпросът е дали тези вреди биха могли да бъдат противопоставени на обществения интерес, който защитава оспорения подзаконов нормативен акт. Едно от основните трудови права, защитени и от Конституцията, е правото на работниците и служителите на минимално трудово възнаграждение (чл.48, ал.5 от КРБ). Начинът на определяне на размера на това възнаграждение е посочен в чл.244, ал.1, т.1 от КТ. Отделно от това, в чл.10-12 от Наредбата за договаряне на работната заплата е предвидено, че при определянето на минималната работна заплата за страната следва да се отчитат потребностите на трудещите се и на техните семейства; стойността на живота и измененията в нея; общото равнище на работната заплата в страната; системата на социално подпомагане; равнището на живот на другите социални групи; икономическите фактори, вкл. изискванията за икономическото развитие на страната, равнището на производителността на труда и поддържането на целесъобразно равнище на заетостта. Предвиденият начин за ежегодно определяне на размера на минималната работна заплата има за цел да гарантира правото на работниците и служителите на минимално трудово възнаграждение- предпоставка за нормално човешко съществуване. Това е така, тъй като растящата инфлация и системното подценяване на размера на минималната работна заплата спрямо общото ниво на възнагражденията в страната могат да доведат до неадекватност на доходите на множество хора и да ги поставят в реален риск от попадане под линията на бедност. В този смисъл защитаваният от подзаконовия нормативен акт обществен интерес е от изключителна важност и превалира над частния интерес на работодателите, респ. над вредите, претърпени от тях в резултат на увеличение на разходите за работна сила. Касационната инстанция не споделя застъпеното в частната жалба становище, че оспореното определение противоречи на нормите на Директива /ЕС/ 2022/2041 на Европейския парламент и на Съвета от 19 октомври 2022г. относно адекватните минимални работни заплати в Европейския съюз. Напротив- посочената Директива установява рамка за адекватност на законоустановените минимални работни заплати с цел постигане на достойни условия на живот и труд; насърчаване на колективното договаряне за определяне на работните заплати и подобряване на ефективния достъп на работниците до правата на защита на минималната работна заплата, когато тези права са предвидени в националното право и/или в колективни трудови договори (чл.1) с оглед постигането на достоен стандарт на живот, намаляването на бедността сред работещите, насърчаването на социалното сближаване и социалната конвергенция във възходяща посока и намаляването на разликата в заплащането между половете (чл.10). Съдът не споделя възражението на частния жалбоподател, че с увеличаването на размера на минималната работна заплата ще се стигне и други вредни последици- увеличаване на недекларираната заетост, формално наемане на половин работен ден, граждански договори, прикриващи трудови, както и оттеглянето на чуждестранните инвеститори от страната. Цитираните вреди, освен че са хипотетични, не са и пряка и непосредствена последица от действието на оспорения нормативен акт. По изложените съображения оспореното определение е правилно като обосновано и съответстващо на закона, поради което следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 във вр. с чл. 236 АПК, Върховният административен съд, петчленен състав на Първа колегия