Определение № 828 от 25.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3658/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Университет за национално и световно стопанство, подадена от пълномощника му адвокат Д. Н. - И., срещу въззивно решение № 1749 от 05.07.2022 г. по в.гр.д. № 7424/2021 г. на Софийския градски съд, с което е потвърдено в обжалваната му част решение № 20046862 от 18.02.2021 г. по гр.д. № 30674/2020 г. на Софийския районен съд. С първоинстанционното решение са уважени предявените от ищцата обективно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ. Отменено е като незаконно уволнението на В. А. С., възстановена е на заеманата преди уволнението длъжност, присъдено е обезщетение в размер на 4399,45 лв. за оставането ѝ без работа поради незаконното уволнение за периода от 15.06.2020 г. до 14.10.2020 г., ведно със законната лихва от 14.07.2020 г. до окончателното изплащане на сумата. В касационната жалба е изразено становище за незаконосъобразност на въззивното решение, тъй като е постановено при неправилно установена фактическа обстановка и е необосновано.

Въззивният съд е приел, че страните по делото са били в трудово правоотношение, по силата на което от 02.12.2019 г. ищцата е започнала фактическото изпълнение на работата си при ответника на длъжност „старши юрисконсулт“ в поделение „Студентски столове и общежития“ към УНСС. Правоотношението е възникнало въз основа на трудов договор № УЧР-2442/29.11.2019 г., сключен на основание чл. 67, ал. 1, т. 1, вр. с чл. 70, ал. 1 КТ като безсрочен със срок за изпитване – 6 месеца, уговорен в полза на работодателя. За периода 27.01.2020 г. – 05.02.2020 г. ищцата е ползвала отпуск за временна неработоспособност – видно от болничен лист № Е20199274208/27.01.2020 г., като е отсъствала 10 календарни дни или 8 работни дни, поради отпуск по болест. На 12.06.2020 г. на нея е връчена заповед № ЧР1506/11.06.2020 г. на ректора на УНСС, с която е прекратено трудовото правоотношение между страните на основание чл. 71, ал. 1 КТ, считано от 15.06.2020 г., и е разпоредено да и бъде изплатено обезщетение на основание чл. 224, ал. 1 КТ за неизползван платен годишен отпуск – 12 дни за 2020 г. и 2 дни за 2019 г. Спорните между страните въпроси се свеждат до това дали трудовото правоотношение е прекратено от работодателя на основание чл. 71, ал. 1 КТ в срока за изпитване и дали този срок е спрял да тече по време на действието на извънредното положение в Република България, въведено със Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците (Oбн., ДВ, бр. 28/24.03.2020 г., в сила от 13.03.2020 г., доп. – ДВ, бр. 44 от 2020 г., в сила от 14.05.2020 г.). По отношение на изтичането на изпитателния срок въззивният съд е приел, че след като фактическото изпълнение на длъжността е започнало на 02.12.2019 г. 6-месечния срок би следвало да изтече на 02.06.2020 г., но съобразявайки, че ищцата е използвала 8 работни дни отпуск за временна нетрудоспособност, е установил, че срокът в действителност е изтекъл на 12.06.2020 г. (петък), предвид че удължаването на срока е със съответния брой работни дни. Приел е за неоснователни твърденията на ответника, че изпитателният срок е спрял да тече след обявяването на извънредното положение в Република България във връзка с приемането на Закон за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците (обн. в ДВ, бр. 28 от 24.03.2020 г., загл. изм. с ДВ, бр. 44 от 13.05.2020 г.), тъй като този вид срок не попада в обхвата на ЗМДВИП. Съгласно разпоредбата на чл. 3, т. 2 от ЗМДВИП, за периода от 13.03.2020 г. до отмяната на извънредното положение са спрели да текат давностните и други срокове, предвидени в нормативни актове, с изтичането на които се погасяват или прекратяват права или се пораждат задължения за частноправните субекти, с изключение на сроковете по Наказателния кодекс и Закона за административните нарушения и наказания. Въззивният състав е стигнал до извода, че с изтичане на срока за изпитване не се погасяват или прекратяват права или се пораждат задължения за частноправните субекти. Не е установено и да е налице някое от изключенията, предвидени в Преходните и заключителни разпоредби на ЗМДВИП за спиране на сроковете, поради което и за периода 13.03.2020 г. - 16.04.2020 г. срокът за изпитване е продължил да тече. Като е обсъдил съвкупността от събраните по делото доказателства, а именно показанията допуснатите свидетели и приетите писмени доказателства, съдът е приел, че работодателят е имал реалната възможност да провери качествата на работника да изпълнява възложената му работа в уговорения между страните срок за изпитване, тъй като ищцата е изпълнявала задълженията си по трудовия договор и при въведената дистанционна форма на работа. Приел е за доказано, че ищцата е обработвала договори и анекси, които са били изпращани по електронен път от свидетелите, ходила е за справки и по дела. На това основание са отхвърлени възраженията на ответника, че през процесния период ищцата не е можела да изпълнява основните си задължения по длъжностна характеристика. Относно действието на заповедта за прекратяване съдът е прието, че същата е връчена на 12.05.2020 г., но в нея изрично е посочено, че прекратяването на трудовото правоотношение настъпва, считано от 15.06.2020 г. В случая заповедта е породила действие на 15.06.2020 г., а не от деня на връчването. Така въззивният съд е установил, че към 15.06.2020 г. работодателят не е разполагал с правото да прекрати трудовия договор по реда на чл. 71, ал. 1 КТ, което прави незаконно уволнението на ищцата.

Ответницата по касационната жалба В. А. С. в срока по чл. 287 ГПК е депозирала писмен отговор, с който оспорва жалбата, тъй като счита изводите на въззивния съд за правилни, законосъобразни, доказани и обосновани.

В представеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят е формулирал следните въпроси, по които твърди, че се е произнесъл въззивният съд:

1. „Подлежат ли на доказване отрицателните факти от страната, която ги е въвела в процеса като твърдение или насрещната страна, която твърди обратното, следва да установи проявление на положителните такива, които изключват твърдението на първата страна?“.

2. „В предметния обхват на чл. 3, т. 2 ЗМДВИП включва ли се и срокът по чл. 70, ал. 1 от КТ като срок, предвиден в нормативен акт, с изтичането на който отпада възможността на страната, в чиято полза същият е уговорен, да прекрати трудовото правоотношение без предизвестие?“.

3. „В хипотезата на чл. 71, ал. 1 от КТ, достатъчно ли е изявлението на работодателя за прекратяване на трудовото правоотношение, респ. връчването на заповедта да е направено в срока по чл. 70, ал. 1 от КТ, за да бъде това прекратяване в срок или последващите връчването на заповедта почивни дни водят до просрочие?“.

4. „Притежава ли качеството частноправен субект работодателят, като страна в трудовото правоотношение – по принцип, и в частност – по смисъла на чл. 3, т. 2 ЗМДВИП?“.

Твърди се, че тези въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС - основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК), а вторият и четвъртият са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК). Представени са съдебни решения.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на въззивно решение № 1749 от 05.07.2022 г. по в.гр.д. № 7424/2021 г. на Софийски градски съд.

За да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение, на първо място съдът следва да се е произнесъл по същество по формулираните от касатора въпроси, така че същите да са обусловили волята му при постановяване на обжалваното решение. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Формулираният въпрос трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Първият повдигнат въпрос е обусловил изхода на спора, но е решен в съответствие със задължителната практика на ВКС. Според ТР №6/2013 от 15.07.2014 г. по тълк. дело №6/2013 г. на ОСГК на ВКС доказването на отрицателни фактически твърдения може да се извърши чрез съвкупност от положителни факти /индиции/, които са основа за доказателствени изводи относно отрицателния факт. Останалите въпроси са неотносими, защото въззивният съд е приел, че съобразно специалната разпоредба на чл.70, ал.4 КТ в срока за изпитването не се включва времето, през което работникът или служителят е бил в законоустановен отпуск или по други уважителни причини не е изпълнявал работата, за която е сключен договорът, а според чл.335, ал.2, т.1 КТ прекратяването на трудовия договор с предизвестие се счита осъществено с изтичането на срока на предизвестието. При положение, че законът позволява до изтичане на срока за изпитване работодателят да има възможността да прекрати трудовия договор без предизвестие при условията на чл. 71, ал. 1 КТ, то същият може да упражни това свое право във всеки един момент, включително и като сам изрази волята си от кога точно прекратява трудовото правоотношение.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на III г. о.