Определение № 4079 от 31.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 858/2026 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника А. И. Д., действащ като ЕТ „Дениз – Адем Ибрахимов“, срещу въззивно решение № 168 от 27.10.2025 год., постановено по в. гр. дело № 399/2025 год. по описа на Окръжен съд – Разград, с което, като е отменено решение № 446 от 25.06.2025 год., постановено по гр. дело № 112/2025 год. по описа на Районен съд – Разград, в обжалваната му част, А. И. Д., действащ като ЕТ „Дениз – Адем Ибрахимов“, е осъден да заплати на Ц. Ц. С. по иск с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ разликата над 10 500 лв. до претендирания размер от 31 000 лв. /т.е. още 20 500 лв./ – обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на настъпила на 22.01.2022 год. трудова злополука, ведно със законната лихва, считано от 22.01.2022 год. до окончателното изплащане на паричното задължение. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК/ и е спазен срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбата. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд не бил преценил всички доказателства по делото, а само част от тях, като бил кредитирал показанията на заинтересован свидетел в нарушение на разпоредбата на чл. 172 ГПК. Определеният размер на обезщетението за неимуществени вреди бил завишен и в този смисъл несправедлив – чл. 52 ЗЗД. Неправилен бил и изводът на въззивния съд, че не е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общи основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси: 1/ Следва ли въззивният съд да мотивира решението си като извърши самостоятелна преценка на всички доказателства, събрани в хода на процеса, заедно и поотделно, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните? Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни? Допустимо ли е едни и същи доказателства да бъдат тълкувани и прилагани по различни начини от отделните съдебни инстанции /районен съд, окръжен съд/, което да доведе и до различни правни изводи относно основателността на предявените искове? Кои са критериите, по които да се прецени, че съдът обективно и правилно е тълкувал събраните доказателства по делото и е приложил материалния и процесуалния закон? 2/ В кои случаи и при какви факти и обстоятелства с поведението си пострадалият допринася за вредоносния резултат с проява на груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ? Кои са критериите за намаляване на обезщетението, ако пострадалият е допринесъл за трудовата злополука, като е допуснал груба небрежност? Следва ли допуснатите пропуски на работодателя, свързани с инструктажа, да изключат отговорността на работника в случаите на груба небрежност по чл. 201, ал. 2 КТ, дорпи ако е бил на първи работен ден? 3/ Съобразявайки разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, размерът на обезщетението за неимуществени вреди следва ли да бъде съобразен с обществения критерий за справедливост, както и със степента и характера на увреждането? Безспорно обезщетението се определя по вътрешно убеждение на съда, но не следва ли да се извърши обективна преценка на конкретните обстоятелства, като възраст, работоспособност, характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, оздравителен процес, продължителност, последици, интензитет на болките и страданията? Касаторът навежда допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа, че тези въпроси са разрешени в противоречие с цитираните в изложението решения на ВКС, а освен това са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответникът по касационната жалба Ц. Ц. С. не е депозирал писмен отговор. За да постанови обжалвоното решение, въззивният съд е приел за установено, че на 22.01.2025 год. ищецът постъпил на работа по трудов договор при ответника на длъжност „работник, производител на млечни продукти“. Мястото му на работа било мандра в [населено място], общ. Ц. К.. В неговия първи работен ден ищецът отишъл на работа сутринта в 8.30 ч. Започнал работа на миялната машина и около час поемал излизащите от тунела на машината, измити с 2% разтвор на натриева основа /сода каустик/ блок форми за сирене, като ги подреждал на количка. След това блок формите трябвало да се измият втори път с чиста вода. След кратка почивка, около 10.30 ч. изплакването на блок формите завършило и ищецът започнал събиране на сирене от ваните в пластмасови кутии. Към 11.00 ч. ищецът усетил парене в областта на подбедриците и събул ботушите си. Обул се, но няколко минути по-късно отново събул ботушите и чорапите и установил силно зачервяване и изгаряне на кожата. Потърсил медицинска помощ и с помощта на работодателя си бил закаран до филиала на Спешна помощ в, откъдето бил насочен за лечение към УМБАЛ „Медика“ – гр. Русе. Счел е за установено въз основа на представените епикризи и заключението на вещото лице по съдебно-медицинската експертиза, че вследствие на злополуката на работното място, при постъпване в УМБАЛ „Медика“ – гр. Русе на 22.01.2022 год. ищецът бил с изгаряния по краката и с поставена диагноза комбуцио корозива крурис утреускве 6%. На 23.01.2022 год. била извършена оперативна интервенция с локална анестезия, при която била направена тангенциална ексцизия на некротични тъкани на площ от 400 кв. см. до поява на капилярно кървене в областта на предната повърхност на двете подбедрици. На 02.02.2022 год. била извършена втора операция с тангенциална ексцизия на некротирала тъкан с площ 200 кв. см. по предната повърхност на лява подбедрица и била трансплантирана кожа на засегнатия участък. На 05.02.2022 год. ищецът постъпил повторно за лечение, тъй като донорната област не била зараснала напълно и формирала кожен дефект. На 07.02.2022 год. под локална анестезия били ексцизирани ръбовете на кожен дефект в областта на лява подбедрица и е извършен кюретаж на гранулациите. Посочил е, че вещото лице дало заключение относно горните увреждания на ищеца, проведеното лечение и продължителността му, както и причинно-следствената връзка между трудовата злополука и твърдяното увреждане, като експертът уточнил, че бил извършил преглед на ищеца, по време на който били представени допълнителни медицински документи – болнични листи, удостоверяващи общо 88 дни временна неработоспособност. Били налице белези от получените изгаряния, като в донорския участък белегът бил с по-блед цвят от околната кожа. На лявата подбедрица белезите били нехомогенни, с кафеникав, белезникав цвят, депигментирани и с неравна повърхност. На дясната подбедрица също били нехомогенни с пигментация и депигментация. Цветът на увредената кожа нямало да се възстанови, тъй като бил поразен в достатъчна дълбочина, описана като втора степен, което означавало, че в дълбочина регенерацията вече променяла своя ход и не можело да бъде пълноценна именно поради увредата на структурите на подкожието, които да доведат до нормална функция на кожата и възстановяване. Въззивният съд е приел за установено въз основа на показанията на свидетелката С. Ц. /фактическа съжителка на ищеца/, че когато тръгвал за работа сутринта в деня на инцидента ищецът С. бил в добро здраве. След инцидента го видяла в тежко състояние. Болничното лечение продължило 20 дни, през което време бил със силни болки и страдания, не можел да се изправя и да се движи, свидетелката го разхождала с инвалидна количка. След дехоспитализацията ищецът ходел продължително време на превръзки в [населено място], вкъщи имал нужда от помощ в ежедневието, помагал си с бастун при движение. Възстановяването продължило една година, но и към настоящия момент изпитвал дискомфорт и болка при движение от придърпване на кожата. Процесната злополука била призната за трудова с разпореждане 10 от 08.03.2022 год. на НОИ – Разград. Съгласно протокол № 3 от 02.03.2022 год. за резултатите от извършеното разследване, основната причина за възникналата злополука е подценяване на съществуващата опасност при извършваната работа, както от страна на работника, така и от страна на работодателя и длъжностните лица. Допуснатите от работодателя нарушения се изразявали в това, че изготвената оценка на риска не обхваща работното оборудване тунел за измиване „DONIDO“; при наличие на опасни химически вещества в предприятието /натриева основа, азотна киселина, санифорт и др./, не е изготвена оценка на риска за здравето и безопасността на работещите, с която да се вземат предвид опасните свойства на химичните агенти; не са определени писмено видовете обучения и инструктажи според спецификата на дейността; не е определена програма за провеждане на обучения и инструктажи; не са определени писмено лицата, които ще провеждат обучението и/или инструктажа; ползвателят на работното оборудване /тунел за измиване „DONIDO“/ не поддържа досие, което да съдържа всички документи, отразяващи периодични изпитвания и проверки при експлоатацията, включително ремонтите или други документи; не е документиран проведен ежедневен инструктаж на работниците и служителите по правилата за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд при работа с опасни химични вещества в Книга за ежедневен инструктаж; не е осигурено прилагането на писмени инструкции при ползването на работно оборудване /тунел за измиване „DONIDO“/, при което съществува риск за безопасността и здравето на работещите; не са осигурени периодични проверки за качеството на личните предпазни средства. Съвкупността от допуснатите нарушения, породени от пренебрегване на риска, е довела до възникване на злополуката. Разследващата комисия била направила заключение, че установените пропуски по отношение оценка на риска, липсата на писмени инструкции за безопасна работа с тунел за измиване „DONIDO“ и специално обучение са водещ фактор за допускане на злополуката. Като нарушение, допуснато от работника, в протокола за резултатите от извършеното разследване на НОИ било посочено, че за него този ден бил първи работен ден, нямал необходимия опит и концентрация и не бил обърнал внимание на стичащата се към ботушите течност. Във връзка с установените нарушения от страна на работодателя при извършване на трудовата дейност, било образувано досъдебно производство № 1873-3M-300/2022 год. по описа на РУ на МВР – [населено място], водено срещу собственика на едноличния търговец А. И. Д., което било приключило с определение за одобряване на споразумение по АНД № 626/2023 год. по описа на Районен съд – Разград, с което А. Д. бил признат за виновен в това, че за времето от 21.01.2022 год. до 22.01.2022 год., в [населено място], общ. Ц. К., в качеството му на управител на ЕТ „Дениз – Адем Ибрахимов“, при извършване на трудова дейност: „измиване на форми за сирене на миялна машина, работеща със сода каустик /NaOH/, е нарушил правилата, установени за охрана безопасността на труда, а именно: чл. 3, т. 2 от Наредба № 5 от 11.05.1999 год. за реда, начина и периодичността за извършване оценка на риска: „Оценяването на риска обхваща работното оборудване“; чл. 3, ал. 2, т. 1 от Наредба № 13/2002 год. за защита на работещите от рискове свързани с експозиция на химически агенти при работа: „При наличие на опасни химически агенти се извършва оценка на риска за здравето и безопасността на работещите съгласно Наредба № 5 от 1999 год. за реда, начина и периодичността на извършване оценка на риска /ДВ, бр. 47 от 1999 год./, като се вземат предвид опасните химични свойства на химичните агенти; чл. 166, ал. 2 от Наредба № 7 от 23.09.1999 год. за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд на работните места и при използване на работното оборудване, при което съществува риск за безопасността и здравето на работещите, работодателят осигурява прилагането на писмени инструкции; чл. 11, ал. 1 и ал. 5 от Наредба № РД-07-2 от 16.12.2009 год. за условията и реда за провеждането на периодично обучение и инструктаж на работниците и служителите по правилата за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд: чл. 11, ал. 1: „Работодателят осигурява провеждането на инструктаж по безопасност и здраве при работа на всеки работещ независимо от срока на договора и продължителността на работното време и чл. 15, ал. 1, пр. 9: „Ежедневен инструктаж се провежда на работещите, пряко заети в дейности с висок производствен риск, включително: в подземни, минни и геологопроучвателни обекти, в кариери, в добива на нефт и газ, в превозите на железопътния транспорт, в производството и употреба на взривни материали, в международните автомобилни превози и опасни товари по шосе, при работа с опасни химически вещества и препарати, при строителни и монтажни работи“, като с това е изложил на опасност живота и здравето на трудещия се Ц. Ц. С., назначен с трудов договор от 21.01.2022 год., като работник производител на млечни продукти в ЕТ „Дениз-Адем Ибрахимов“, като в резултат на допуснатите нарушения на правилата за охрана безопасността на труда, Ц. Ц. С. е претърпял химическо изгаряне на лицевите повърхности на двете подбедрици II А-Бст 6,6 % със сода каустик /NaOH/, което по своята медико-биологична характеристика обуславя временно разстройство на здравето, неопасно за живота на пострадалия – престъпление по чл. 136, ал. 1 от НК. Въззивният съд е констатирал, че работодателят е представил служебна бележка № 343 от 21.01.2022 год. за проведен начален инструктаж по безопасност, хигиена на труда и противопожална охрана на 22.01.2022 год., подписана от управителя на дружеството и от ищеца в качеството му на инструктиран работник. В тази връзка е приел, че това доказателство не може да се установи обемът на инструкциите за безопасна работа, които е получил ищецът, нито моментът, в който е създаден този документ, съответно когато е проведен инструктаж – преди или след настъпилата злополука. Дори и да бил проведен такъв, това не било осъществено по правилата, видно от задължителната сила на влязлото в сила определение на наказателния съд относно извършеното деяние и неговата противоправност, съгласно чл.300 ГПК. Съобразил е и констатациите на НОИ за липсата на организация и управление на провеждането на обучения и инструктажи, както и на писмени инструкции за ползване на работните съоръжения, в т.ч. тунел за измиване „DONIDO“. В обобщение въззивният съд е формирал извода, че на ищеца не е бил проведен нито начален, нито ежедневен инструктаж по безопасност на труда преди започване на работа с миялната машина. Въззивният съд е посочил, че във връзка с възражението на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат от ищеца, по делото са събрани гласни доказателства. Счел е за установено въз основа на показанията на свидетелката А. А. К. /работник в мандрата/, че работното облекло включвало бял панталон, бяла тениска, бели ботуши, гумена престилка, шапка и ръкавици. Престилката била стандартна, един размер и дължината й трябвало да се регулира така, че да покрива ботушите, за да не се мокри работникът. Отгоре била с връв, с която всеки можел да я коригира по негов размер. Ако престилката била къса, работникът трябвало да се обади на ръководителя, за да бъде удължена. До процесния инцидент никой не бил пострадал от този разтвор. Ако попаднел по кожата, до 10-15 минути се получавал сърбеж и парене. В такъв случай било достатъчно изплакване. В деня на злополуката до почивката в 10.00 ч. ищецът нямал никакви оплаквания. Приел за установено от показанията на свидетеля И. Д. /син на собственика на мандрата/, че същият видял ищеца в момента, в който си бил събул ботуша. Кракът му бил почернял и бащата на свидетеля наредил да бъде закаран в бърза помощ в [населено място]. Ищецът сам се качил в колата. По пътя обяснил, че нещо му влязло в ботуша и го боли. Свидетелят го закарал във филиала на Спешна помощ гр. Цар Калоян, а оттам – в дома му в [населено място], където отново сам се прибрал в дома си, без да поиска помощ. Престилките на работниците били стандартни, коригирали се от вързанките, като самите работници можели да ги коригират според ръста си. От възпроизведеното от районния съд съдържание на представените от ответника видеофайлове, снети от камери на работното място, се установявало, че към 10.57 ч. ищецът бил събул ботуша на левия си крак и махнал чорапа си. След това се обул, върнал се при останалите служители и продължил да работи. В 11.13 ч., около 15 минути по-късно, отново събул ботушите си и потърсил помощ от работодателя си. Вещото лице, изготвило заключението по съдебно-медицинската експертиза, давало частичен отговор във връзка с възражението за съпричиняване. От медицинска гледна точка своевременното преустановяване на експозицията и последващото правилно поведение можело да ограничи вредните последици. Експертът обаче не бил дал отговор относно количеството и времето на стичане на разредена киселина в ботушите, за да се получи изгаряне на кожата от втора степен на площ 6%. Въззивният съд е счел за установено, че работодателят бил сключил застраховка „Трудова злополука“ по застрахователна полица № 36072117601000005 със ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп“, с начало на действие от 20.10.2021 год., с поименно изброени в списък 28 застраховани лица, между които ищецът не фигурирал. За работодателя съществувала възможност да включи нови лица с изплащане на допълнителна застрахователна премия, но това не било сторено по отношение на ищеца. Със заповед № 18 от 20.04.2022 год. трудовото правоотношение между страните било прекратено едностранно от работодателя в срока за изпитване. Въззивният съд е намерил от правна страна, че настъпилата на 22.01.2022 год. злополука с ищеца е трудова и че уврежданията му – химическо изгаряне от втора степен на лицевите повърхности на двете подбедрици с площ 6% със сода каустик /NaOH/, са причинени от злополуката. Травматичните увреждания и причинно-следствената връзка между вредите и настъпилата трудова злополука са установени категорично от влязлото в сила определение по АНД № 626/2023 год. по описа на Районен съд – Разград и заключението по съдебно-медицинската експертиза. В резултат на телесните увреждания ищецът бил изпитвал силни болки непосредствено след причиняване на травмата и в последващ продължителен период. Приел е, че са налице предпоставките на чл. 200 КТ и работодателят дължи обезщетение на работника за причинените неимуществени и имуществени вреди. Посочил е, че спорните между страните въпроси са свързани с размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди и наличието на съпричиняване от страна на работника. Като се е позовал на нормата на чл. 52 ЗЗД и на указанията, дадени с ППВС № 4/1968 год., въззивният съд е изложил съображения, че обезщетението да се определи от съда по справедливост. Понятието е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид при определяне паричния еквивалент на нанесените поражения върху физическото и психическото здраве на пострадалия. Така в случая при определяне на размера на обезщетението следва да бъдат взети предвид тежкия характер на причинените телесни увреждания химическо изгаряне на лицевите повърхности на двете подбедрици; продължителността на основния оздравителен период при ищеца – около една година, в началото на който период болките са били с висок интензитет; необходимостта от чужда помощ и помощни средства във възстановителния период; необходимостта от няколко оперативни интервенции. Счел е за съществен факта, че не е възможно пълно възстановяване на засегнатите участъци, тъй като втората степен на изгаряне се характеризира с промяна на хода на регенерацията в дълбочина и не може да бъде пълноценна поради увредата на структурите на подкожието, осигуряващи нормалната функция на кожата и възстановяването й. Претърпените травматични увреждания са променили ежедневието на ищеца, като са влошили значително качеството му на живот. Пради това и с оглед социално–икономическите условия в страната и обичайната съдебна практика при определяне на обезщетения с подобен характер и интензитет на вредите, е формирал извода, че търсеното обезщетение от 31 000 лв. е съответно на претърпените от ищеца болки и страдания. Посочил е, че при определяне на обезщетение в по-нисък размер районният съд не е съобразил продължителността на възстановителния период, в т.ч. продължаващите към настоящия момент дискомфорт и болка при движение, както и невъзможността за трайно възстановяване от получените увреждания вследствие дълбокото увреждане на кожата, определено като изгаряне от втора степен. На следващо място въззивният съд е приел, че по делото не са доказани факти и обстоятелства, водещи до извод за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия работник. Посочил е, че твърденията на работодателя за принос на пострадалия са две: че работникът не бил уведомил работодателя за дължината на престилката, съответно не бил поискал по-дълга престилка и че не бил потърсил помощ и не уведомил работодателя за нараняванията в момента, когато ги бил установил, а е сторил това 15 минути по-късно. Изложил е съображения, че грубата небрежност, единствено при наличието на която отговорността на работодателя може да се намали съгласно чл. 201, ал. 2 КТ, е степен на небрежност, при която увреденият не е положил за себе си грижата, която би положил и най небрежният човек, зает със съответната дейност, при подобни условия. Като се е позовл на практиката на ВКС /която е цитирал/, въззивният съд е приел, че при трудовата злополука, за да има съпричиняване следва да е установено, че работникът е извършвал работата си при липса на елементарно старание и внимание, в нарушение и пренебрегване на основни технологични правила и изисквания за безопасност. Груба небрежност не може да има, ако работодателят допуска практика, нарушаваща правилата за безопасна работа и водеща до настъпване на трудова злополука. Тогава работниците и служителите действат в интерес на работата и ако пострадат, обезщетението им не подлежи на намаляване. В случая при настъпване на трудовата злополука ищецът бил извършвал дейност в интерес на работата, при нарушаване от страна на работодателя на множество относими към злополуката правила за инструктаж за безопасност и здраве на работното място, което се доказвало както с влезлия в сила съдебен акт на наказателния съд, така и с констатациите на ТП на НОИ – гр. Разград при разследването на трудовата злополука. Освен, че не бил проведен инструктаж, нямало данни въобще на ищеца да е било разяснено, че работи на машина с опасни химични вещества, които могат да увредят здравето му, за да се направи предположение, че по небрежност не е обърнал внимание на стичащата се в ботушите му течност. Още повече, че злополуката била настъпила в първите часове на първия работен ден на ищеца. Поради това не можело да се очаква от работника да реагира своевременно по посочения от ответника начин – своевременно да сигнализира за проблема. Проблемът с дължината на работната престилка бил възникнал като последица от едно от констатираните от НОИ нарушения на правилата за безопасни и здравословни условия на труд, състоящо се в неосигуряване на периодични проверки за качеството на личните предпазни средства. След като в първия работен ден на ищеца била дадена престилка, работодателят бил длъжен да провери, че това средство ще предпази реално здравето на работника от вредните влияния на химическите вещества, с които работи. Такава проверка обаче не била извършена. От констатираните от НОИ нарушения се установявало, че работодателят не бил изготвил оценка на риска за здравето и безопасността на работещите, с която да се вземат предвид опасните свойства на химичните агенти. Това означавало, че самият работодател не бил оценил подобен риск от работа с опасни химически вещества, поради което не можел да черпи права от собственото си противоправно поведение в процеса. По-нататък, работодателят не бил определил писмено видовете обучения и инструктажи според спецификата на дейността и не бил осигурил прилагането на писмени инструкции при ползването на работно оборудване /тунел за измиване „DONIDO“/, при което съществувал риск за безопасността и здравето на работещите. След като самият работодател не бил разписал какви действия следва да предприеме лицето, работещо на миялната машина в случай на изгаряне с опасни химически вещества, не можело да се вмени като виновно поведение на работника фактът, че в определен момент, в който субективно е почувствал сериозно неразположение, е уведомил работодателя за засегнатото си здраве и това е станало със закъснение. Освен това по делото не било установено какво било състоянието на ищеца при първото сваляне на ботушите, за да се приеме, че още тогава се е наложило търсене на помощ. За да се освободи от отговорност, работодателят следвало да състави оценка на риска с опасни химически вещества, както и да осигури обучение и писмени инструкции при ползване на миялната машина, при работа с които е съществувал риск за безопасността и здравето на работещите. Неизпълнението на тези задължения не можело да бъде пренебрегнато с прехвърляне на отговорността към работника, още повече, че от последния не можело да се очаква да разпознава отделни медицински състояния – той бил потърсил помощ тогава, когато болката му била станала сериозна и нетърпима. В обобщение въззивният съд е формирал извода, че не е налице груба небрежност от страна на ищеца, като работодателят е този, който е допуснал нарушаване на множество правила за безопасна работа с опасни химически вещества и работни машини, при работа с които се ползват такива вещества, които нарушения са в причинна връзка с настъпилата трудова злополука. С тези мотиви на въззивния съд е отменено първоинстанционното решение, в обжалваната му част, в която искът по чл. 200, ал. 1 КТ е отхвърлен за разликата над 10 500 лв. до пълния предявен размер от 31 000 лв., която претенция е уважена, ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането. Първоинстанционното решение в частта му, в която претенцията по чл. 200, ал. 1 КТ е била уважена до размер на 10 500 лв. не е било обжалвано и е влязло в сила. Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Според приетото в т. 4 от посоченото Тълкувателно решение, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането от ВКС на правен въпрос, който е от значение за изхода по конкретно дело, разрешен във въззивното решение, допринася за промяна на създадената поради неточното тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Въпросът по т.1 от изложението обуславя изхода от спора, но не е налице допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По този въпрос е налице установена практика на ВКС, в т.ч. задължителната такава, според която въззивният съд дължи излагането на собствени мотиви като втора решаваща инстанция и при действащия ГПК, извършвайки самостоятелна преценка на събрания пред нея и пред първата инстанция доказателствен материал при съблюдаване на ограниченията по чл. 269 ГПК и излагайки собствени фактически и правни изводи по съществото на спора. Изпълнението на тези задължения на въззивния съд включва обсъждането на всички приети доказателства и защитни позиции, доводи и възражения на страните в първоинстанционното производство и въззивното производство в мотивите на въззивното решение в съответствие с чл. 235 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като гаранция за правилността на съдебния акт и за правото на защита на страните в процеса – ППВС № 1/1953 год., ППВС № 7/1965 год., ППВС № 1/1985 год., т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2000 год., ОСГК, т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2013 год., ОСГТК, постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 198 от 8.01.2014 год. на ВКС по гр. дело № 1619/2013 год., II г. о., ГК, решение № 4 от 18.02.2016 год. на ВКС по гр. дело № 3322/2015 год., II г. о., ГК, решение № 98 от 12.07.2017 год. на ВКС по гр. дело № 3871/2016 год., III г. о., ГК, решение № 22 от 29.06.2017 год. на ВКС по гр. дело № 2113/2016 год., I г. о., ГК, решение № 96 от 03.12.2020 год. на ВКС по гр. дело № 1076/2020 год., II г. о., ГК, посочените от касатора решение № 189 от 17.10.2019 год. на ВКС по гр. дело № 1446/2019 год., ІV г. о., ГК и решение № 69 от 07.07.2021 год. на ВКС по гр. дело № 3418/2020 год., І г. о., ГК и др. В частност при постановяване на решението си въззивният съд е спазил изискването да мотивира решението си – чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като е анализирал събраните по делото доказателства, в т. ч. гласните такива и изрично е обосновал кои факти приема за установени, въз основа на кои доказателства и защо, изяснил е от какво произтича претенцията на ищеца и се е произнесъл по всички защитни доводи и възражения на страните. Несъгласието на касатора с изводите на съда и с анализа на събраните в процеса доказателства, както и доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение, са относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и не подлежат на преценка в стадия на селектиране на касационните жалби по чл. 288 ГПК. Въззивният съд може да достигне до фактически констатации, различни от приетите от първоинстанционния съд, а поради това и до различни правни изводи, при съответно оплакване във въззивната жалба – както е в случая /чл. 269 ГПК; разяснения по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2013 год., ОСГТК/. Съдът е длъжен, в рамките на сезирането, да установи релевантните по делото факти, като прецени допустимите и относими доказателства заедно и поотделно, без да ги преиначава или да обсъжда избирателно само някои от тях, като игнорира други относно релевантни за спора факти. Анализът трябва да бъде осъществен по вътрешно убеждение, което от своя страна почива на приложимия закон, правилата на формалната логика, опита и научното знание /т. 12 от Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2001 год., ОСГК, решение № 554 от 08.02.2012 год. на ВКС по гр. дело № 1163/2010 год., IV г. о., ГК, решение № 508 от 04.09.2025 год. на ВКС по гр. дело № 4602/2023 год., IV г. о., ГК, решение № 483 от 13.07.2026 год. на ВКС по гр. дело № 3957/2025 год., IV г. о., ГК и др./. Вътрешното убеждение на съда не подлежи на контрол от горната инстанция, на проверка подлежи начина, по който същото е формирано, логични ли са изводите, противоречат ли на научните познания и опита. В случая подобни грешки не да допуснати от въззивната инстанция, нито се твърдят. Въпросът по т. 2 от изложението е от значение за изхода от спора, но е разрешен от въззивния съд в съответствието с последователната практика на ВКС, обективирана в решение № 977 от 14.01.2010 год. на ВКС по гр. дело № 298/2009 год., IV г. о., ГК, решение № 348 от 11.10.2011 год. на ВКС по гр. дело № 387/2010 год., IV г. о., ГК, решение № 291 от 11.07.2012 год. на ВКС по гр. дело № 951/2011 год., IV г. о., ГК, решение № 62 от 24.02.2015 год. на ВКС по гр. дело № 2798/2014 год., IV г. о., ГК, решение № 159 от 15.01.2018 год. на ВКС по гр. дело № 251/2017 год., III г. о., ГК, решение № 102 от 17.12.2020 год. на ВКС по гр. дело № 4741/2019 год., III г. о., ГК, решение № 50254 от 22.12.2022 год. на ВКС по гр. дело № 1032/2022 год., III г. о., ГК, решение № 50103 от 11.01.2024 год. на ВКС по гр. дело № 2865/2022 год., III г. о., ГК, цитираните от касатора решения – решение № 1327 от 07.07.2004 год. пна ВКС по гр. дело № 2370/2002 год., ІІІ г. о., ГК, решение № 189 от 17.10.2019 год. на ВКС по гр. дело № 1446/2019 год., ІV г. о., ГК, решение № 25 от 16.02.2016 год. на ВКС по гр. дело № 3233/2015 год., ІІІ г. о., ГК, решение № 79 от 27.02.2012 год. на ВКС по гр. дело № 673/2011 год., ІV г. о., ГК, решение № 125 от 04.05.2016 год. на ВКС по гр. дело № 4417/2015 год., ІV г. о., ГК, решение № 291 от 11.07.2012 год. на ВКС по гр. дело № 951/2011 год., ІV г. о., ГК, решение № 348 от 11.10.2011 год. на ВКС по гр. дело № 387/2010 год., ІV г. о., ГК, както и др. Според тази практика, съпричиняване при трудовата злополука има винаги, когато работникът или служителят извършва работата без необходимото старание и внимание и в нарушение на технологичните правила и на правилата за безопасност. Не всяко съпричиняване обаче е основание за намаляване на дължимото от работодателя обезщетение. Съгласно чл. 201, ал. 2 КТ, отговорността на работодателя може да се намали само когато пострадалият е допринесъл за трудовата злополука, като е допуснал груба небрежност, т.е. проявил е липса на елементарно старание и внимание, пренебрегвайки основни правила да безопасност – когато не е положил дължимата грижа, каквато и най-небрежният би положил при същите обстоятелства. Преценката за положената грижа е в зависимост от конкретните обстоятелства, при които е настъпила трудовата злополука, от поведението на работника, съпоставено с доказателствата как е следвало да процедира и в резултат на кои негови действия е настъпила вредата. За да е налице груба небрежност следва пострадалият да е предвиждал настъпването на неблагоприятния резултат, но лекомислено да се е надявал, че той няма да настъпи или че ще успее да го предотврати. Съпричиняването при допусната груба небрежност се степенува в съответствие с обективното съотношение на допринасянето за трудовата злополука с оглед на всички конкретни факти и обстоятелства – критерии за намаляване на обезщетението. Въззивният съд е приел, че злополуката е станала изцяло по вина на работодателя, респ. отрекъл е наличието на поведение на работника, което да е в причинна връзка с вредата и да съставлява груба небрежност. При настъпване на трудова злополука без да е проведен инструктаж за технологичните правила и правилата за безопасност – какъвто е настоящия случай, поведението на работника не може да се окачестви като груба небрежност, освен когато от обстоятелствата е несъмнено ясно, че определени негови действия могат да доведат до злополука, увреждаща неговото здраве /решение № 977 от 14.01.2010 год. на ВКС по гр. дело № 298/2009 год., IV г. о., ГК, решение № 60 от 05.03.2014 год. на ВКС по гр. дело № 5074/2013 год., IV г. о., ГК, решение № 60165 от 19.08.2021 год. на ВКС по гр. дело № 3529/2020 год., IV г. о., ГК/, а такива в случая не са установени. Злополуката е възникнала поради стичане на 2 % разтвор на сода каустик /NaOH/ в ботушите на ищеца при измиване на форми за сирене на тунелна миялна машина в производствен цех на работодателя, като той е бил допуснат да извършва работа с опасно химическо вещество с лично предпазно средство, което не е било съобразено със степента на съществуващия за здравето му риск, който риск не е бил и преди това оценен от работодателя и без да е получил писмени инструкции за безопасна работа с натриева основа, в т.ч. какви действия следва да се предприемат при контакта й с кожата. Въззивната инстанция е счела за неустановено по делото, че ищецът въобще е бил информиран за рисковете за здравето и безопасността му, т.е. че е знаел, че работи с опасно химическо вещество /при възложена на ответника доказателствена тежест – чл. 154, ал. 1 ГПК/, като е приела, че проверката за качествата на личното предпазно средство е била дължима от работодателя. При това положение не е установен принос на пострадалия и проявена груба небрежност във връзка с настъпването на злополуката, които биха могли да обосноват прилагане на разпоредбата на чл. 201, ал. 2 КТ. По отношение на третия поставен от касатора въпрос не е налице допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Според препращащата норма на чл. 212 КТ, обезщетението за неимуществени вреди по чл. 200 КТ се определя от съда по справедливост. В ППВС №4/1968 год. са определени критериите за понятието „справедливост“, като е изяснено, че то не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер; такива обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, вида и периода на лечебния и възстановителния процес, възрастта на пострадалия, допълнителното влошаване на здравословното състояние, степента на възстановяване на пострадалия след проведеното лечение, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. /решение № 2 от 27.02.2018 год. на ВКС по гр. дело № 2303/2017 год., III г. о., ГК, решение № 156 от 02.11.2023 год. на ВКС по гр. дело № 3821/2022 год., III г. о., ГК, цитираните от касатора решения и др./ При определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди съдилищата са длъжни да отчитат конкретните икономически условия към момента на увреждането. От съдържанието на мотивите към обжалваното решение е видно, че изводите на съда почиват на съвкупна оценка на всички установени по делото релевантни обстоятелства, а определеният размер на обезщетението, дължимо на ищеца, представлява резултат от преценката на тяхното значение. Оплакванията на касатора, че не са доказани част от твърдените вреди и че размерът на обезщетението е завишен са относими към правилността на въззивното решение, която не може да бъде проверявана в производството по чл. 288 ГПК, но даденото от въззивния съд разрешение по поставения въпрос е в съответствие с практиката на ВКС. А наличието на съдебна практика по всички повдигнати в изложението въпроси изключва приложното поле на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което касаторът не е и обосновал. Ето защо не са налице претендираните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд