Определение № 368 от 18.03.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1176/2012 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от [фирма], София чрез адв. С. Н. С. от АК – София срещу въззивно решение № 468/11.07.2012 г. на Русенския окръжен съд, постановено по гр.д. № 475/2012 г. Излага доводи за противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Насрещната страна не е отговорила в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовава касатора, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд е потвърдил решението на първостепенния Русенски районен съд, с което е отменено дисциплинарното уволнение на М. С. П., той е възстановен на работа и К.к. Х. Б. К. Б.” АД, София е осъдено да плати обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ, както и дължимите по делото такси и разноските за експертиза. Въззивният съд е отменил първостепенния съдебен акт в частта за разноските, дължими на служителя и е осъдил работодателя да заплати „по компенсация” 135,75 лв., сторени в първа инстанция. Работодателят е осъден още да заплати и 700 лв. съдебноделоводни разноски и дължимите такси по делото. По делото е установено, че М. П. е заемал длъжността „търговски представител” при търговеца – ответник. Уволнен е дисциплинарно поради неявяване на работа в два последователни работни дни. Съдът приел, че заповедта е незаконна, защото П. е уволнен поради неявяване на работа в търговските обекти в [населено място], но мястото му на работа е в [населено място]. Прието е, че работодателят едностранно е променил условията по трудовия договор, касаещ местоработата на служителя, който е изразил изрично несъгласие с това. Не е налице и производствена необходимост по смисъла на чл. 120 КТ, тъй като промяната на работното място е свързана и с промяна на населеното място, което законодателят не допуска. Повдигнати са следните въпроси, уточнени от съда: за работното място на търговския представител и как се определя то. Те са от значение за постановения резултат, защото въззивният съд е приел, че съгласно трудовия договор мястото на работа на П. е определено в отдел „Продажби”, [населено място]. Установено е още, че съгласно организацията на работа в предприятието, към локация П. се включват няколко зони, между които П., Р. и С.. М. П. е обслужвал търговски обекти в [населено място]. От 01.03.2011 г. организационното му назначение е променено в [населено място]. Във въззивното решение е посочено е, че работното място е териториално определено пространство, където работникът или служителят предоставя на работодателя работната си сила и където полага труда си и е препратено към изводите на първата инстанция, а тя е приела фактическото заключение, че мястото на работа на ищеца е в зона Р. в рамките на локация П. при установените факти, посочени по-горе. Повдигнатите правни проблеми не са разгледани в решение № 1016/1995 г. по гр.д. № 461/1994 г. ІІІ ГО ВС, но са от значение за точното приложение на закона, както и за развитие на правото, така че касационно обжалване следва да се допусне. К. следва да заплати държавна такса за разглеждане на делото 105 лв. - по 40 лв. за исковете с правно осн. чл. 344, а л. 1, т. 1 и т. 2 КТ и 25 лв. по иска с правно осн. чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ. Мотивиран от горното, съдът