Определение № 7 от 08.01.2021 г. на ВКС по т. д. № 617/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ц. А. З. със съдебен адрес в [населено място] срещу решение № 2756 от 11.12.2019 г., постановено по в. гр. д. № 1246/2019 г. на Софийски апелативен съд. С посоченото решение е потвърдено решение № 217 от 11.01.2019 г. по гр. д. № 11680/2016 г. на Софийски градски съд, с което са отхвърлени предявените от Ц. К. З. иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.) против ЗД „Бул Инс“ АД и евентуален иск с правно основание чл.45 ЗЗД против Ц. К. П. за заплащане на сумата 30 000 лв. (част от вземане с общ размер 200 000 лв.), претендирана като обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на Р. К. З. (съпруг на ищцата), причинена при ПТП на 24.01.2015 г. В касационната жалба се прави искане за отмяна на обжалваното решение като неправилно на основанията по чл.281, т.3 ГПК. Навеждат се оплаквания за необоснованост и незаконосъобразност на решаващия извод на въззивния съд, че липсва виновно и противоправно поведение на водача на лекия автомобил, причинил смъртта на пострадалия Р. З., тъй като движейки се при светещ зелен сигнал на светофарната уредба с разрешена скорост 50 км/ч, водачът не е бил длъжен да предположи появата на платното на пешеходец, пресичащ на червен светофар. Поддържат се доводи, подкрепени с Тълкувателно решение № 2/22.12.2016 г. по тълк. д. № 2/2016 на ОСНК на ВКС, че независимо от съществуващата светофарна уредба на кръстовището, в района на което е реализирано произшествието, при наличие на обособена с маркировка пешеходна пътека върху платното водачът е бил длъжен съгласно чл.20, ал.2 ЗДвП да съобрази скоростта на движение с особеностите на пътната обстановка, за да може да спре при внезапна поява на пешеходец и да предотврати произшествието. Релевират се и оплаквания за съществени нарушения на съдопроизводствените правила, изразяващи се в неправилен отказ на въззивния съд да допусне съдебнотехническа експертиза за установяване на факти от значение за преценката на противоправността в поведението на водача. С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с всички възможни основания по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК. При условията на евентуалност е заявено бланкетно и основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК - очевидна неправилност на обжалваното решение. В срока по чл.287, ал.1 ГПК са подадени отговори от ответниците по касация ЗД „Бул Инс“ АД и Ц. К. П., които изразяват становища за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. С отговора на Ц. К. П. е поискано присъждане на разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните и на доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. За да потвърди решението на Софийски градски съд, с което са отхвърлени предявените в условията на евентуалност от Ц. А. З. против ЗД „Бул Инс“ АД и Ц. К. П. искове с правно основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.) и чл.45 ЗЗД, Софийски апелативен съд е приел, че не са осъществени елементите от фактическия състав на чл.45 ЗЗД за носене на деликтна отговорност от евентуалния ответник Ц. П., който като водач на МПС е причинил смъртта на Р. З. - съпруг на ищцата, а оттук - и предпоставките на чл.226, ал.1 КЗ (отм.) за ангажиране отговорността на предпочитания ответник ЗД „Бул Инс“ АД в качеството му на застраховател на водача по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите за обезщетяване на претърпените от ищцата неимуществени вреди от смъртта на съпруга й. Въззивният съд, след самостоятелна преценка на доказателствата съобразно правомощията по чл.269 ГПК, е приел за установен следния механизъм на реализиране на увреждащото ПТП: На 24.01.2015 г., около 07.12 ч. в [населено място], по [улица]се е движил лек автомобил „Нисан“, управляван от ответника Ц. П. със скорост не по-висока от 50 км/ч; Автомобилът се е движил в лявата пътна лента, приближавайки кръстовището с [улица]с разчет за извършване на маневра „ляв завой“ при светещ зелен сигнал на трисекционната светофарна уредба; В съседните две ленти е имало колони от спрели автомобили, изчакващи разрешителен сигнал за продължаване на движението; Пешеходецът Р. З. е предприел пресичане на пътното платно на [улица]отдясно наляво, считано за посока на движение на лекия автомобил, по пешеходна пътека, но при светещ червен сигнал на двусекционната светофарна уредба за пешеходци; Пешеходецът се е придвижвал със спокоен ход и скорост на движение около 3.2 км/ч; След преминаване през двете пътни ленти със спрели автомобили пешеходецът е излязъл извън левите габарити на автомобилите и без да спира, е навлязъл в лявата пътна лента, по която е приближавал управлявания от водача Ц. П. лек автомобил, вследствие на което е настъпил сблъсък между предната лява част на автомобила и лявата част на тялото на пешеходеца; В резултат на инициалния удар тялото на пешеходеца е подхвърлено върху предния капак на автомобила, с плъзгане е достигнало челното стъкло и го е счупило с глава в долния ръб; След удара и предприетото от водача спиране тялото на пешеходеца е отхвърлено встрани отдясно на автомобила. При изясняване на механизма на произшествието въззивният съд е съобразил констатациите в неоспореното заключение на назначената от първата инстанция автотехническа експертиза, според които в конкретната пътна ситуация опасната зона на спиране на лекия автомобил е била около 31 метра и тъй като пешеходецът е попадал в нея, водачът не е разполагал с техническа възможност да предотврати настъпването на произшествието; Водачът е имал обективна възможност да възприеме пресичащия пешеходец от момента на излизането му от левите габарити на спрелите в средната пътна лента автомобили на отстояние около 1.60 м. до мястото на удара по широчина на пътното платно; Пешеходецът е имал възможност да възприеме приближаващия в лявата пътна лента лек автомобил най-късно при излизането му от левия габарит на спрелите в средната лента автомобили, когато автомобилът е бил на отстояние около 1.60 м., и да преустанови движението си на около 0.60 м. от лявата пътна лента или да продължи движението си до 0.50 м. след нея, при което произшествието не би настъпило, тъй като автомобилът би преминал безконфликтно пред пресичащия пешеходец. Съобразявайки установения механизъм на настъпване на произшествието, въззивният съд е направил извод, че не е налице виновно и противоправно поведение на водача Ц. П., което да предпоставя носене на деликтна отговорност от последния по правилата на чл.45 ЗЗД, а е осъществено случайно деяние по смисъла на чл.15 НК, изключващо отговорността на водача по чл.45 ЗЗД и на неговия застраховател по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите - ответникът ЗД „Бул Инс“ АД. Изводът за наличие на случайно деяние е аргументиран с даденото от съдебната практика разрешение, че за да се приеме случайно деяние по чл.15 НК, водачът на МПС трябва да е изпълнил задължението си да съобрази поведението си с определени предписания и с оглед на тях да е извършил определени действия, при които не би бил длъжен да предвиди настъпването на възможните обществено опасни последици, както и с Тълкувателно решение № 106/31.10.1983 г. по н. д. № 90/1982 г. на ОСНК на ВС, в което е прието, че ако в опасната зона на спиране на МПС бъде увредено лице, което е създало опасността със своето неправомерно поведение, е налице случайно деяние по смисъла на чл.15 НК. Въззивният съд е акцентирал върху констатациите на вещите лица от автотехническата експертиза, че с оглед момента, в който пресичащият пешеходец е станал видим за водача, каквито и действия да е предприел водачът, той не би бил в състояние да спре аварийно и да предотврати произшествието, а пешеходецът е имал възможност да преустанови своевременно движението си или да продължи пресичането до около 0.50 м. след лентата за движение на автомобила, в който случай автомобилът би преминал безконфликтно пред него. Предвид поведението на пешеходеца преди и по време на настъпване на произшествието и факта, че водачът на автомобила се е движил при зелен сигнал и не е имал задължение да предположи, че на платното има пресичащ на червен светофар пешеходец, въззивният съд е преценил като неоснователен довода на ищцата, че за да се отговори дали поведението на водача е било противоправно и виновно, е необходимо да се изследва височината и вида на автомобилите, които са изчаквали позволителен сигнал за десен завой. За неоснователен е счетен и довода, че противоправността в поведението на водача произтича от несъобразяване на избраната скорост за движение с намиращата се на кръстовището пешеходна пътека, по която пешеходецът е предприел пресичане. Като е изходил от разясненията в т.6 от Тълкувателно решение № 2/22.12.2016 г. на ОСНК на ВКС, че пресичането на пешеходците на местата, регулирани със светофарни уредби, включително на такива, предназначени специално за пешеходци, следва да става съобразно вида на светлинните сигнали, като в този случай пешеходците не се ползват от предимството за преминаване поради наличието на забрана за пресичане преди разрешаващ сигнал, съдът е мотивирал извод, че наличието на пешеходна пътека на мястото на инцидента е ирелевантно, след като организацията на движението се е извършвала от светофарна уредба, която е забранявала на пешеходеца преминаването и е разрешавала на водача да премине през кръстовището. Във връзка с постановките в цитираното тълкувателно решение съдът е изтъкнал, че при конкретните пътни условия преминаването през кръстовището на пешеходците е следвало да се определя не от наличието на пешеходна пътека, а от вида на светлинните сигнали, които имат приоритет съобразно уредената в чл.7 ЗДвП градация на задължителност. Въззивният съд се е произнесъл и по оплакванията във въззивната жалба на ищцата, че първоинстанционният съд не е отчел допуснатите от водача нарушения на чл.20 и чл.21 ЗДвП, от които е произлязъл вредоносния резултат. Без да отрича произтичащите от чл.20 и чл.21 ЗДвП задължения за водача да контролира непрекъснато управляваното превозно средство и да съобразява скоростта на движение с конкретните условия на пътя, съдът е изразил становище, че няма основание да се вменява в задължение на водача да предвижда противоправното поведение на останалите участници в движението. В зависимост от преценката на доказателствата съдът е приел, че в конкретния случай увреденият пешеходец, който е предприел пресичане на червен светофар при усложнени пътни условия, се е намирал в опасната зона за спиране на лекия автомобил и по този начин е създал опасността с неправомерното си поведение, поради което поведението на водача осъществява хипотезата на чл.15 НК. Съдът е изложил съображения, че водачът би носил отговорност за инцидента при условията на съпричиняване, ако е нарушил правилата за движение относно скоростта, каквото нарушение не е установено по делото, тъй като автомобилът се е движил с разрешената скорост от 50 км/ч. С въззивната жалба ищцата е въвела оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения при събиране на доказателствата и е поискала въззивният съд да събере доказателствата, които неправилно не са приобщени към делото. Въззивният съд се е произнесъл с определение по чл.267 ГПК, с което е оставил без уважение исканията за събиране на доказателства, след като е преценил, че не са налице предпоставките по чл.266, ал.3 ГПК. Относно искането за разпит на свидетели съдът е посочил, че допуснатите от първоинстанционния съд двама свидетели не са разпитани по причина на невъзможност да бъдат призовани, а искането за разпит на трети свидетел не е заявено своевременно и правилно не е уважено от първоинстанционния съд. Неоснователността на искането за поставяне на допълнителна задача към автотехническата експертиза е мотивирана с отсъствието на твърдения за нови факти (включително за вида на спрелите в съседната лента автомобили), налагащи допълнителни въпроси към експертизата, и с пълнотата на депозираното пред първоинстанционния съд заключение. По основанията за допускане на касационно обжалване: В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с всички основания по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК, а като обуславящи за изхода от спора са посочени следните въпроси: „ 1. С оглед преценка на правомерността на поведението на водачите на МПС по чл.20, ал.2 ЗДП съществува ли задължение за тях да предвидят и да съобразят действията си с евентуална поява на пешеходец в регулирано от светофарна уредба кръстовище с или без оглед на правомерността, респ. неправомерността на поведението на пешеходеца; 2. При преценка за наличие на случайно деяние, което освобождава от отговорност водача на МПС при навлизането му в кръстовище на разрешен сигнал на светофарната уредба, следва ли да се преценява задължението му по чл.20, ал.2 ЗДП да избере такава скорост на движение, която да му позволи да спре при евентуалната поява на пешеходец, пресичащ кръстовището на забранен светлинен сигнал; 3. При формиране на преценка за наличие на противоправно поведение на водач на МПС при навлизането му в регулирано със светлинна уредба кръстовище следва ли да бъде изследван въпроса дали скоростта на придвижване на автомобила е била съобразена с пътната обстановка или е достатъчно за извършване на тази преценка установяването на факта дали скоростта му е била разрешена; 4. При формиране на преценка за наличие на противоправно поведение на водач на МПС и допуснато от него нарушение на разпоредбата на чл.20, ал.2 ЗДП длъжен ли е съдът да изследва конкретната пътна обстановка, мястото на удара и условията на видимост и дали същите предполагат внезапна поява на пешеходци на платното за движение на автомобили с оглед възможността обективно и субективно да се възприеме дадено препятствие като опасност за движението; 5. При формиране на преценка за наличие на противоправно поведение на водач на МПС при навлизането му в регулирано със светлинна уредба кръстовище следва ли въззивния съд да съобрази наличието на пътна маркировка, в частност - наличието на пешеходна пътека в кръстовището, или този факт е ирелевантен за тази преценка; 6. Следва ли въззивният съд да допусне недопуснати от първоинстанционния съд свидетелски показания и да назначи експертиза при необходимост от специални знания при релевирани във въззивната жалба оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения с оглед пълно доказване на правнорелевантните факти /противоправно поведение на водача/; 7. При наличието на какви предпоставки може да бъде напълно изключено правото на пострадалото лице, респ. на неговите наследници, да получат обезщетение за неимуществени вреди по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите“. За първия въпрос се твърди, че е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика в Тълкувателно решение № 2/22.12.2016 г. на ОСНК на ВКС и едновременно с това - че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. За въпросите по т.2 - т.6 се поддържа, че са разрешени от въззивния съд в противоречие с тълкувателната практика на ВКС и ВС в цитираното тълкувателно решение (въпроси по т.2 и т.5), в Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС (въпрос по т.6) и в Тълкувателно решение 28/28.11.1984 г. по н. д. № 10/1984 г. на ВС (въпрос по т.3) и в противоречие с решения на ВКС по чл.290 ГПК. За въпроса по т.7 се твърди противоречие с практиката на Европейския съд по правата на човека. Първите пет въпроса от изложението са изведени от тезата на касаторката, че въззивният съд е формирал извода си за наличие на случайно деяние по смисъла на чл.15 НК, без да изследва дали поведението на водача, реализирал увреждащото ПТП, осъществява нарушение на правилата за движение по чл.20, ал.2 ЗДвП и без да съобрази наличието на пешеходна пътека на мястото на инцидента. Въпросите са от значение за правилността на обжалваното решение, което - с оглед разясненията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, е достатъчно, за да не бъде допуснато касационно обжалване по повод на тях. Независимо от това следва да се отбележи, че въпросите не могат да се квалифицират като обуславящи правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и поради факта, че не кореспондират с решаващите правни изводи на въззивния съд, с които е мотивирано отхвърлянето на предявените от касаторката искове. За да отрече противоправността и вината в поведението на водача, въззивният съд е приел, че към момента на реализиране на произшествието водачът е управлявал автомобила с разрешена скорост и че с оглед на конкретните пътни условия (които са изследвани подробно чрез анализ на заключението на автотехническата експертиза) не е имал задължение да предвиди внезапна поява на пешеходец на мястото, където е реализирано произшествието; че произшествието е реализирано изцяло заради поведението на пешеходеца, чиято внезапна поява в опасната зона за спиране на автомобила е единствената причина за настъпване на вредоносния резултат. Като съществени за спора въззивният съд е преценил обстоятелствата, че водачът се е движил към кръстовище с намерение да извърши маневра „ляв завой“ при светещ зелен сигнал на светофара за автомобили, разрешаващ преминаване през кръстовището, и при светещ червен сигнал на светофара за пешеходци, забраняващ на пешеходците да преминават през платното за движение на автомобили. Въззивният съд е изложил съображения, че след като организацията на движение на кръстовището е извършвана със светофарна уредба, наличието на пешеходна пътека не създава предимство за пешеходците предвид правилата на чл.7 ЗДвП. Мотивите към въззивното решение не сочат на отклонение от практиката на ВС и ВКС, с която касаторката е аргументирала специфичната за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК допълнителна предпоставка и която би била относима в случай на формиран от въззивния съд извод за допуснати от водача нарушения на правилата за движение, какъвто извод не е неправен по делото. Несъответствието на въпросите по т.1 - т.5 с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК и отсъствието на допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 препятстват възможността въззивното решение да се допусне до касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По отношение на въпроса по т.1 касаторката се е позовала и на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но аргументът, че по поставения въпрос липсва практика на гражданските съдилища, не обосновава проявлението на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, чието съдържание е изяснено в т.4 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК не е осъществено и за въпроса по т.6, тъй като отказът на въззивния съд да допусне поисканите с въззивната жалба доказателства е обусловен от преценката, че недопускането на доказателствата от страна на първоинстанционния съд не съставлява процесуално нарушение и не са налице предпоставките на чл.266, ал.3 ГПК за събирането им във въззивното производство, респ. че ангажираната с въззивната жалба допълнителна автотехническа експертиза няма да допринесе за изясняване на релевантните за спора факти. Задаването на въпроса е продиктувано от погрешна интерпретация на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и на посочените в изложението решения по чл.290 ГПК (решение № 167/26.10.2017 г. по гр. д. № 209/2017 г. и решение № 92/03.04.2013 г. по гр. д. № 1147/2012 г.), в които задължението на въззивния съд да попълни делото с допустими, относими и необходими за изясняване на фактическата обстановка по спора доказателства не е прието за безусловно, а е поставено в зависимост от извода, че несъбирането на доказателствата е резултат от нарушение на съдопроизводствените правила при разглеждане на делото в първата инстанция. Последният въпрос от изложението не е правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, по който може да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. Въззивният съд е отхвърлил предявените от касаторката искове, след като е достигнал до извод, че не са осъществени предпоставките по чл.45 ЗЗД и чл.226, ал.1 КЗ (отм.), на които са основани претенциите за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди. Неуместно е позоваването от страна на касаторката на практиката на ЕСПЧ (неправилно подведена под основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК), в която по повод тълкуването на Директива 72/166/ЕИО, Директива 90/232/ЕИО и Директива 84/5/ЕИО е прието, че директивите биха били лишени от действие, ако при съпричиняване на вредата от пострадалото лице националната правна уредба му отказва правото на обезщетение от задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ при използване на моторни превозни средства или пък ограничава това право по несъразмерен начин въз основа на общи или абстрактни критерии. Критериите, въз основа на които въззивният съд е отказал да присъди обезщетение, не са нито неясни, нито абстрактни, а са свързани с преценката на съда, че няма виновно и противоправно поведение на водача на лекия автомобил, което да поражда основание за носене на деликтна отговорност по чл.45 ЗЗД от водача и на отговорност по чл.226, ал.1 КЗ (отм.) от застрахователя по застраховката „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. По изложените съображения решението по в. гр. д. № 1246/2019 г. на Софийски апелативен съд не следва да се допуска до касационно обжалване на основанията по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК. Неоснователно е и евентуалното искане за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение. Квалифицираната форма на неправилност по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, която законодателят е обозначил с термина „очевидна” с цел да я разграничи от неправилността по чл.281 т.3 ГПК, предполага въззивното решение да е постановено при видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите на към решението. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона „contra legem” - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора „extra legem” - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението на въззивния съд ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика и не може да бъде установена само въз основа на мотивите, попада в хипотезите на чл.281, т.3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само по реда на чл.290, ал.2 ГПК в случай, че въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол на някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК. В случая касаторката се е позовала бланкетно на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, без да посочи коя от възможните проявни форми на очевидната неправилност е осъществена по отношение на обжалваното решение. В стадия на производството по чл.288 ГПК Върховният касационен съд не следи служебно за наличието на очевидна неправилност, поради което няма основание въззивното решение да се допуска до касационен контрол в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. С оглед изхода на делото касаторката следва да бъде осъдена да заплати на ответника по касация Ц. П. разноски за производството по чл.288 ГПК в размер на 1 100 лв. - адвокатско възнаграждение, платено в брой по договор за правна защита и съдействие от 27.02.2020 г. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,