Определение № 916 от 12.04.2024 г. на ВКС по т. д. № 1069/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на „Тракия строй инвест“ ЕООД и М. Д. С. срещу въззивно решение № 34 от 02.02.2023 г., постановено по в. т. д. № 316/2022 г. на Апелативен съд - Варна. С касационната жалба на „Тракия строй инвест“ ЕООД със седалище в [населено място], представлявано от адв. Е. С. от АК Варна, е обжалвана частта от въззивното решение, с която след частична отмяна на решение № 260001 от 21.01.2022 г. по т. д. № 26/2020 г. на Окръжен съд - Добрич е отхвърлен предявеният от дружеството - касатор против М. Д. С. иск за заплащане на цена на извършени СМР по договор за строителство от 19.06.2019 г. и анекс № 1 към него за разликата над сумата 105 073.94 лв. до сумата 150 566.54 лв. като погасен чрез прихващане. В жалбата се прави искане за отмяна на въззивното решение като неправилно в обжалваната част и за уважаване на предявения иск изцяло с присъждане на разноски. Касаторът навежда оплакване, че въззивният съд е извършил неправилна преценка на действителността и на доказателствената стойност на представените с отговора на исковата молба 5 бр. разходни касови ордери (РКО), с които ответникът се е домогвал да докаже възражението си за заплащане на цената на извършени в изпълнение на договора СМР. Поддържа, че съдът е направил противоречиви изводи относно доказателствената сила на ордерите (своевременно оспорени с допълнителната искова молба), като е третирал по различен начин една и съща счетоводна операция, оформена с тях. Излага доводи, че въпреки еднаквите реквизити на всички ордери, въззивният съд необосновано е приел, че част от ордерите представляват разписка за изплатени от ищеца и получени от дружеството суми за извършени СМР, а останалите ордери установяват отпускане на парични суми от дружеството на неговия управител В. П.. Развива и оплаквания, че при липса на съответни указания в доклада на първоинстанционния съд въззивният съд е разместил доказателствената тежест и му е възложил да доказва отрицателен факт - че ордерите не доказват плащане по договора, тъй като са съставени по повод на вътрешнофирмени разчети между дружеството и управителя. В приложено към жалбата изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК допускането на касационно обжалване е обвързано с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и с основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение. Касационната жалба на М. Д. С. от [населено място], приподписана от адв. Ж. Ж. от АК Добрич, е насочена срещу частта от въззивното решение, с която е потвърдено решението по т. д. № 96/2020 г. на Окръжен съд - Добрич в частта за осъждане на касатора да заплати на „Тракия строй инвест“ ЕООД сумата 105 073.94 лв., представляваща дължима част от цената на СМР по договор за строителство от 19.06.2019 г. и анекс № 1 към него, ведно със законната лихва от 27.02.2020 г. до окончателното плащане. Касаторът М. С. поддържа, че в обжалваната от него част въззивното решение е недопустимо, евентуално - неправилно. Недопустимостта на решението е аргументирана с оплакване, че съдът се е произнесъл при нередовна искова молба, в чиято обстоятелствена част не е посочено ясно как е формулирана съдебно предявената претенция. Относно неправилността на решението са изложени оплаквания, че въззивният съд не е обсъдил и не е тълкувал правилно значими за спора писмени доказателства; че съдът неправилно е кредитирал заключението на съдебно - счетоводната експертиза, което е изготвено без да е проверено в счетоводството на ищеца дали са осчетоводени представените с отговора на исковата молба разходни касови ордери за платени суми по договора; че съдът е „извратил данни“ по делото, обсъждайки неподписани от възложителя документи - договор за строителство от 30.08.2019 г. и приложение № 2 към него, и е достигнал до необосновани изводи за точно изпълнение на договора от страна на ищеца и за частично неизпълнение на задължението на ответника за заплащане на извършените СМР. Предвид наведените оплаквания, е формулирано искане за отмяна на решението в обжалваната част и за отхвърляне на предявения иск изцяло с присъждане на разноски. С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като бланкетно е посочено и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. В срока по чл.287, ал.1 ГПК са подадени отговори, в които всяка от страните е изразила становище за неоснователност на искането на насрещната страна за допускане на касационно обжалване и на подадената от нея касационна жалба. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, намира следното: Касационните жалби са допустими - подадени са от надлежни страни в срока по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. За да постанови обжалваното решение, Апелативен съд - Варна е съобразил безспорните между страните факти, че с договор от 19.06.2019 г. ответникът М. С. е възложил, а ищецът „Тракия строй инвест“ ЕООД е приел да извърши срещу възнаграждение СМР по одобрен проект на обект „Жилищна сграда ПИ 904.558 по ПУП ПРЗ на [община]“ до степен на завършеност в груб строеж, съгласно ЗУТ. Количеството, единичната цена и стойността на първоначално възложените за изпълнение работи са уговорени от страните в приложение № 1 към договора. С анекс от 30.08.2019 г. е постигнато съгласие за извършване на допълнителни СМР на обекта, посочени в приложение № 2. За видовете СМР по първоначалния договор и приложение № 1 ответникът - възложител е поел задължение да заплати на ищеца - изпълнител сумата 148 874.95 лв. с ДДС, а за СМР по анекса и приложение № 2 - сумата 13 027.71 лв. с ДДС. В периода 05.08.2019 г. - 23.10.2019 г. ищецът е съставил 5 бр. протоколи обр. 19 за установяване завършването и за заплащане на натурални видове СМР, извършени в изпълнение на договора и анекса към него, които не са подписани от ответника. В исковата молба ищецът е признал, че ответникът е заплатил част от стойността на установените с протоколите работи в размер на сумата 25 734.35 лв. с ДДС. Във връзка с възражението на ответника за неточно и некачествено изпълнение на договора, изключващо дължимостта на претендираното с иска възнаграждение, въззивният съд е подложил на самостоятелен анализ и преценка събраните по делото писмени и гласни доказателства, заключенията на назначените в първоинстанционното производство експертизи - техническа и икономическа, и заключението на съдебнотехническата експертиза, прието в проведеното от ответника производство по чл.207 ГПК за обезпечаване на доказателства. Според първоначалното заключение на техническата експертиза, всички отразени в протоколите обр.19 СМР - като вид и количества, са констатирани на обекта с изключение на скритите работи, но тяхното извършване и приемане е потвърдено от проектанта - конструктор и от лицето, осъществило строителния надзор; Сградата е завършена в съответствие с договора в груб строеж до покрив, без дограма; Строителството е започнало въз основа на одобрен инвестиционен проект и е изпълнено при спазване на изискванията за строителен надзор; В процеса на строителство са извършени промени в първоначалния проект, част от които - в областта на покрива, са засегнали конструкцията на сградата; Извършването на подобни промени е възможно и допустимо преди тяхната реализация, след допълване на разрешението за строеж по инициатива на възложителя и по предвидена за това процедура в ЗУТ, която в случая не е спазена поради пропуск на възложителя. Изпълнението на възложените СМР в съответствие със заданието на възложителя е потвърдено и от повторната съдебнотехническа експертиза. В допълнителното заключение на повторната експертиза е констатирано, че стойността на извършените СМР по актове обр. 19 е 163 273.17 лв. с ДДС, а на допълнителните СМР по покрива - 15 409.83 лв. Вещото лице е отбелязало, че тъй като всички актувани работи са част от грубия строеж на сградата, не би било възможно да се състави протокол обр.14, ако те не са били изпълнени и налични на обекта. След съвкупна преценка на доказателствата въззивният съд е направил извод, че ищецът - изпълнител е извършил СМР във вида и с количеството, посочени в представените с исковата молба протоколи обр.19, чието оспорване от ответника не е проведено успешно. Възраженията на ответника, че работите са изпълнени некачествено и по тази причина не са приети, са преценени от въззивния съд като недоказани. Съдът е изложил съображения, че ответникът не е ангажирал доказателства за своевременно отправени и достигнали до ищеца възражения срещу качеството на изпълнените работи, както и че поддържаното в хода на процеса твърдение за изплащане в пълен размер на дължимото възнаграждение за извършените СМР е несъвместимо с оспорване на точното изпълнение на договора. Ответникът е поддържал възражение, че е заплатил на ищеца цялото дължимо възнаграждение за извършените в изпълнение на договора СМР, и за доказване на твърдяното плащане е представил с отговора на исковата молба 5 бр. разходни касови ордери (РКО) без номер и дата на съставяне. Разходните ордери са оспорени своевременно от ищеца с доводи, че с оглед на тяхното наименование и възприета в счетоводната практика същност ордерите доказват излизане на пари от касата на дружеството, а не постъпване на пари в касата, евентуално - че три от ордерите с вписан получател В. Г. П. отразяват вътрешнофирмени разчети между „Тракия строй инвест“ ЕООД и неговия управител В. П.. За да разреши спора във връзка с доказателственото значение на ордерите, въззивният съд е изходил от разбирането, че наименованието на бланката на един документ не е основополагащо за определяне на правната същност на документа. Съдът е съобразил, че в ордерите няма печат на дружеството и че според заключението на съдебносчетоводн23.02.2012г. ата експертиза отразените в съдържането им суми не са заприходени в касата на дружеството, но в три от тях е вписано получаване на парични суми от управителя на „Тракия строй инвест“ ЕООД В. П. и като основание за извършеното плащане са посочени различни етапи от изграждането на сградата по договора от 19.06.2019 г. След преценка на съдържанието на трите ордера съдът е направил извод, че по същността си те представляват разписки за получени от ищеца - изпълнител суми, платени от ответника - възложител за извършени СМР по договора от 19.06.2019 г., и подкрепят твърдението на ответника за погасяване на част от задължението му към изпълнителя до размер на сумата 45 492.60 лв. с ДДС. Доводът на ищеца, че с ордерите са оформени вътрешнофирмени разчети между дружеството и управителя В. П., не са възприети от въззивния съд. По отношение на другите два ордера, в съдържанието на които ответникът е вписан като получател на броени парични суми, въззивният съд е приел, че ордерите не са годни да установят получаване на сумите от дружеството - изпълнител и не доказват погасяване чрез плащане на претендираното с иска вземане на изпълнителя. В съответствие с изводите, до които е достигнал, въззивният съд е формирал краен извод, че предявеният осъдителен иск е неоснователен за сумата 45 492.60 лв. и основателен за сумата 105 073.94 лв. (неплатен остатък от възнаграждението за извършени СМР с включен ДДС, след отчитане на признатото от ищеца плащане на сумата 25 734.35 лв. с ДДС). Поради това, след частична отмяна на първоинстанционното решение, въззивният съд е отхвърлил иска за сумата 45 492.60 лв., а в осъдителната част за сумата 105 073.94 лв. е потвърдил решението. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице поддържаните от страните основания за допускане на касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд - Варна въззивно решение. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът - ищец „Тракия строй инвест“ ЕООД е обосновал приложното поле на касационното обжалване с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като се е позовал и на основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. В хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК са формулирани следните въпроси, за които се твърди, че са от значение за изхода по делото: „ 1. Какви са правомощията на въззивната инстанция по търговски спорове при разглеждане и решаване на делото предвид разпоредбата на чл.269, изр.2 ГПК, според която служебната му проверка има за предмет валидността и допустимостта /в обжалваната част/ на първоинстанционното решение, а по останалите въпроси съдът е ограничен от посоченото в жалбата; 2. Следва ли въззивният съд при установяване непълнота в доклада по първоинстанционното дело, твърдяна от въззивника, да преразгледа същия и да даде указания на страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат пред първата инстанция поради непълнота и неточност на доклада и дадените указания, и ако не е сторил това, има ли право да формира вътрешно убеждение, че страната не е посочила доказателства, които биха установили факти и обстоятелства опровергаващи представените от другата страна частни свидетелстващи документи; 3. Длъжен ли е въззивният съд служебно да събере доказателства или да укаже на страната, че не сочи такива, ако несъбирането им от първоинстанционния съд е оставило делото неизяснено от фактическа страна или е довело до необоснованост на фактическите изводи, или ако тяхното събиране е необходимо за служебно прилагане на императивна материалноправна норма; 4. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства и доводите на страните; 5. Следва ли страната да установява отрицателни факти или да установява косвени положителни факти, касаещи спорното правоотношение, когато това не й е указано нито в първата, нито във въззивната инстанция, а въззивният съд е формирал мотиви, почиващи на този „пропуск“.“ За първите три въпроса се поддържа, че са разрешени от въззивния съд в противоречие с Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС (съответно т.1, т.2 и т.3), за четвъртия въпрос - че „предпоставката за касационно обжалване произтича пряко от разпоредбите на чл.121, ал.2 от Конституцията на Република България и от съдържащите се в ГПК разпоредби на чл.5, чл.143, чл.154, чл.235 и чл.236“, а за петия въпрос - че разрешаването му от въззивния съд противоречи на задължителната практика в Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, Тълкувателно решение № 6/15.07.2014 г. по тълк. д. № 6/2013 г. на ОСГК на ВКС и Тълкувателно решение № 1/02.04.2014 г. по тълк д. № 1/2014 г. на ОСГТК на ВКС. Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК се поддържа за въпроса „Може ли въззивният съд да тълкува съдържанието на установен по реквизити и значение в търговския оборот счетоводен документ, какъвто е разходният касов ордер (РКО), като го приема за диаметрално противоположен като значение, доказващ вместо излизане на пари от касата в полза на посочения получател, като постъпили от последния в приход на дружеството - издател суми, без да е установено дали документът касае предмета на спора или урежда трети за спора правоотношения - особено ако РКО няма номер и дата, а тълкуването му навежда на заемни или авансово - разчетни отношения между издателя на РКО и получателя на суми“. Поставените в изложението процесуалноправни въпроси, обвързани с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, касаят правомощията на въззивния съд при разглеждане и решаване на делото. Въпросите кореспондират с наведените в касационната жалба оплаквания, че въззивният съд е интерпретирал неправилно съдържанието на представените от ответника разходни касови ордери и е приел за недоказано, че част от тях установяват вътрешнофирмени разчети между дружеството - изпълнител и неговия управител, без по делото да са давани указания за доказване на този факт и без инстанциите по същество да са предоставили възможност на дружеството - касатор да ангажира доказателства в негова подкрепа; че въззивният съд е възложил в тежест на ищеца да доказва отрицателни факти - че сумите по РКО не представляват плащане на част от договорената цена, и да представя доказателства за друг вид правоотношения между страните (заеми, аванси на подотчетни лица и др.). Преценени в аспекта на разясненията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, въпросите не могат да се приемат за обуславящи изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и да послужат като общо основание за допускане на касационно обжалване. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е процедирал в съответствие с разпоредбата на чл.269 ГПК като е съобразил оплакванията във въззивната жалба на ответника за неправилна преценка от страна на първоинстанционния съд на представените с исковата молба 5 бр. разходни касови ордери и е направил свои самостоятелни изводи за тяхната доказателствена стойност. Произнасянето в решението, че три от ордерите, в които като получател е вписан управителят на дружеството - изпълнител, имат характер на разписка и доказват плащане на суми за извършени СМР по договора за строителство от ответника - възложител на ищеца - изпълнител, е резултат от преценката на съдържанието на документите, осъществена от въззивния съд в рамките на възложената му от процесуалния закон самостоятелна решаваща дейност като втора инстанция по съществото на спора. Изводът на въззивния съд, че не е доказано твърдението на ищеца за съставяне на същите ордери с цел оформяне на вътрешнофирмени разчети между дружеството и неговия управител, също е основан на съдържанието на самите документи, без да е обвързан с констатация за непълнота на ангажираните от ищеца доказателства или с необходимост от попълване на делото с доказателства, установяващи твърдения факт. Въззивният съд не е изисквал от ищеца да доказва отрицателни факти, а съобразно възприетото от него съдържание на ордерите е приел, че те подкрепят защитната теза на ответника за оформено чрез тях плащане на дължими по договора суми за извършени от ищеца СМР. Поставените от касатора процесуалноправни въпроси не отразяват коректно мотивите на въззивния съд и са насочени към оспорване на правилността на изводите, до които е достигнал съдът след преценка на съдържанието на разходните касови ордери. Поради несъответствие на въпросите с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне. По отношение на формулираните от касатора - ищец процесуалноправни въпроси не е изпълнено и специфичното за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК допълнително изискване - противоречие с практиката на ВКС и със задължителната практика на ВС и ВКС. При осъществяване на решаващата си правораздавателна дейност въззивният съд се е произнесъл по правилността на обжалваното първоинстанционно решение в очертаните с въззивната жалба предели и е разрешил спора след самостоятелна преценка на фактите и доказателствата по делото при съобразяване на ограничението по чл.269 ГПК. С въззивната жалба на ответника не са въведени оплаквания срещу изготвения от първата инстанция доклад по делото и в съответствие с указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС въззивният съд не е имал основание да дава указания и да предоставя възможност на страните да попълват делото с нови доказателства. В мотивите към постановеното в разпоредително заседание по чл.267 ГПК определение, а и в мотивите към въззивното решение, няма констатации за необходимост от прилагане на императивна материалноправна норма и за събиране на доказателства във връзка с нея. Поради това липсата на указания до ищеца - сега касатор, и непредоставянето на възможност за ангажиране на доказателства пред въззивната инстанция не противоречи на задължителната практика в цитираното тълкувателно решение. Въззивният съд се е произнесъл по спора след обсъждане на всички събрани по делото доказателства и доводи на страните, като не е възлагал в тежест на ищеца да доказва отрицателни факти или „косвени положителни факти“, поставени в основата на решаващите му изводи за частична неоснователност на исковата претенция. Предвид изложеното, съставът на ВКС намира за неоснователни доводите на касатора за постановяване на обжалваното решение в отклонение от посочената в изложението задължителна и казуална практика на ВКС. Не е налице и заявеното от касатора - ищец основание за достъп до касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Формулираният в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК въпрос е израз на несъгласието на касатора с решаващите изводи на въззивния съд относно доказателствената стойност на три от приетите по делото разходни касови ордери и фактите, които съдът е приел за установени въз основа на тях. По начина, по който е зададен, въпросът е от значение единствено за правилността на обжалваното решение и не отговаря на изискването на чл.280, ал.1, т.3 ГПК - да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Въпросът не съответства и на мотивите към обжалваното решение, в които е обективирана категоричната преценка на въззивния съд, че ордерите са съставени по повод на спорното договорно правоотношение (а не по повод на заемни или авансово - разчетни отношения между издателя и получателя на сумите) и че по същността си - независимо от наименованието „разходен касов ордер“, те представляват разписка за получени от изпълнителя суми, платени от възложителя срещу извършени в изпълнение на договора за строителство работи. Въззивният съд е посочил изрично, че наименованието на документа не е определящо за правната му същност, а така изразеното разбиране е несъвместимо с довода, с който касаторът е аргументирал основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК - че съдът е тълкувал съдържанието на ордерите в разрез с възприетата в търговския оборот и в съдебната практика същност на разходния касов ордер като счетоводен документ. Неоснователно е искането на касатора - ищец за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. В практиката на ВКС по приложение на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК е възприето разрешението, че проявлението на очевидната неправилност, уредена в чл.280, ал.2, предл.3 ГПК като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване, се свързва с особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция „prima facie” въз основа на мотивите към въззивното решение. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона и от нарушаване на правилата на формалната логика, попада в хипотезите на чл.281, т.3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само по реда на чл.290, ал.2 ГПК в случай, че въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол на някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК. В случая касаторът е обосновал очевидната неправилност по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК с доводи, че въззивният съд е тълкувал съдържанието и значението на разходните касови ордери в нарушение на императивна материалноправна норма и е подменил обективираната в тях воля на страните. Поддържаните доводи са относими към основанията за неправилност по чл.281, т.3 ГПК и не насочват към очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, поради което няма причина въззивното решение да се допуска до касационно обжалване като очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. По изложените съображения решението по в. т. д. № 316/2022 г. на Апелативен съд - Варна не следва да се допуска до касационно обжалване в обжалваната от „Тракия строй инвест“ ЕООД част. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът - ответник М. Д. С. е поискал въззивното решение да се допусне до касационен контрол в обжалваната от него осъдителна част по следните въпроси, определени като значими за изхода на делото: „ 1. Може ли подписани от страните на 18.06.2019 г. Приложения № 1 и № 2 да породят правни последици на постигнато съглашение, което да представлява неразделна част от сключения на 19.06.2019 г. между същите страни договор; 2. Може ли неподписан от едната страна анекс към договор да породи правните последици на сключено съглашение между страните; 3. Длъжен ли е съдът, включително въззивната инстанция, да обоснове решението си като обсъди всички обстоятелства по делото и посочи кои релевантни за спорното право факти счита за установени и кои намира за недоказани, както и да изложи точни, ясни, логични и убедителни мотиви“. За първия въпрос е посочено бланкетно основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. За другите два въпроса е обосновано основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК с твърдения, че въззивният съд се е произнесъл по поставения в т.2 въпрос в противоречие с практиката на ВКС в решение № 181 по гр. д. № 338/2016 г. на ІІІ г. о., решение от 17.03.2004 г. по гр. д. № 915/2003 г. на ТК и решение № 100/24.03.2014 г. по гр. д. № 6207/2013 г. на ІV г. о., а по третия въпрос - в противоречие със задължителната практика в постановления № 1/1953 г., № 7/1965 г. и № 1/1985 г. на Пленума на ВС и с практиката на ВКС в решение № 554/08.02.2012 г. по гр. д. № 1163//2010 г. на ІV г. о. и решение № 157/08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на ІІ т. о. Пред въззивната инстанция не е имало спор, че страните са обвързани от валидно сключен на 19.06.2019 г. договор за строителство, допълнен с анекс от 30.08.2019 г., и че са конкретизирали видовете, количествата и стойността на възложените за изпълнение СМР в приложения № 1 и № 2, съставляващи неразделна част от договора. Поради липсата на спор и съобразявайки ограничението по чл.269 ГПК, въззивният съд не е обсъждал дали приложенията към договора са резултат от постигнато съгласие между възложителя и изпълнителя и не е проверявал правилността на извода на първоинстанционния съд, че договорът с анекса и приложенията към него са породили целените правни последици и обвързват валидно страните. С оглед мотивите на въззивния съд поставеният в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК въпрос не покрива общия селективен критерий на чл.280, ал.1 ГПК, което е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване. Изложените съображения са относими и към въпроса по т.2, който също не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Формулираният в т.3 на изложението процесуалноправен въпрос - за задълженията на въззивния съд да обсъди всички факти по делото, да посочи кои от тях приема за установени и да мотивира решението си, също не може да послужи като общо основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. За да приеме, че в качеството на ответник по иска касаторът не е доказал твърдението си за изплащане в цялост на дължимото възнаграждение за извършени СМР, въззивният съд е преценил, че два от разходните касови ордери, с които ответникът се е домогвал да докаже плащането, не установяват предаване и съответно получаване на суми в касата на ищеца, тъй като за получател на сумите е вписан ответникът. Въззивният съд е достигнал до този извод след преценка на съдържанието на документите, като е съобразил и заключението на вещото лице от съдебноикономическата експертиза, че ордерите не са отразени в счетоводството на ищеца. Предвид обстоятелството, че ответникът е вписан като получател, а не като платец на парични суми, съдът не е обсъждал връзката между оформената с ордерите счетоводна операция и задълженията на ответника, произтичащи от договора със съответните приложения към него. При формиране на решаващите си изводи за недоказаност на твърдението на ответника, че е заплатил на ищеца всички дължими суми за извършени СМР по договора за строителство, въззивният съд не се е отклонил от цитираната в изложението задължителна и казуална практика на ВС и ВКС, поради което не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. В касационната жалба касаторът М. С. е навел оплакване за недопустимост на въззивното решение като постановено при нередовна искова молба. В изпълнение на указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, след извършена служебна проверка, съставът на ВКС не констатира недостатъци в исковата молба, създаващи вероятност постановеното от въззивния съд решение да е недопустимо. В обстоятелствената част на исковата молба ищецът е изложил ясни и непротиворечиви твърдения, че в изпълнение на сключения с ответника договор и анекс към него е извършил конкретизирани в приложения № 1 и № 2 СМР, установени с 5 бр. протоколи обр.19; че общата стойност на извършените работи по протоколите възлиза на 176 300.89 лв. с ДДС, от която сума ответникът е заплатил 25 734.35 лв. с ДДС. Въз основа на така изложените обстоятелства ищецът е формулирал петитум за осъждане на ответника да му заплати сумата 50 000 лв. - част от общо дължима и неплатена цена (възнаграждение) за извършените СМР в размер на 150 566.54 лв. В хода на процеса ищецът е поискал и първоинстанционният съд е допуснал увеличение на иска до посочения пълен размер на претендираното с исковата молба вземане - 150 566.54 лв., и впоследствие инстанциите по същество са се произнесли по исковата претенция съобразно основанието и размера, въведени от ищеца. Предвид съдържанието на исковата молба и произнасянето на въззивния съд в съответствие със заявената от ищеца искова претенция, няма основание въззивното решение да се допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.2, предл.2 ГПК за проверка на процесуалната му допустимост по реда на чл.290 ГПК. По изложените съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване и в обжалваната от ответника част. Разноски за производството по чл.288 ГПК не следва да се присъждат, тъй като страните са представили доказателства само за извършени разноски (адвокатско възнаграждение и държавна такса) по повод на подадените от тях касационни жалби, не и доказателства за направени разноски за защита срещу касационната жалба на насрещната страна. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,