Определение № 60606 от 28.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 55/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба подадена от „Царевец“ ООД, чрез адв. В. К., против въззивно решение № 903533/10.08.2020 г., постановено по в. гр. д. № 118/2020 г. на Окръжен съд - Благоевград, с което след частична отмяна на решение 4998/22.10.2019 г. по гр. д. № 1296/2015 г. на Районен съд - Разлог, „Царевец“ ООД е осъдено да заплати: на Л. И. Л. сумата от още 25 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди /или общо обезщетение в размер на сумата 65 000 лв./, в резултат на трудова злополука на 23.04.2015 г., в следствие на което е настъпила преждевременната смърт на нейния съпруг Н. И. Л., докато е бил в трудово правоотношение с ответника, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 23.04.2015 г. до окончателното й плащане; на В. Н. С. и Т. Н. М. сумата от по още 15 000 лв. за всяка една обезщетение за неимуществени вреди /или общо обезщетение за всяка една в размер на сумата 50 000 лв./, в резултат на трудова злополука на 23.04.2015 г., в следствие на което е настъпила преждевременната смърт на техния баща Н. И. Л., докато е бил в трудово правоотношение с ответника, ведно със законната лихва върху тези суми, считано от 23.04.2015 г. до окончателното й плащане. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на решението, иска се отмяната му и отхвърляне на предявените искове по чл. 200 КТ изцяло или намаляване на присъдените обезщетения за неимуществени вреди. В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК. Формулирал е следните въпроси: 1. „При наличие на противоречие между констатациите за причината на настъпилата в резултат на трудова злополука смърт на работника или служителя в административния акт по чл. 55 от КСО и тези, установени от вещо лице по назначената СМЕ, задължен ли е гражданският съд да изследва това противоречие, след като кредитира и дава вяра на заключението по съдебно-медицинската експертиза?“; 2. „Длъжен ли е съдът да изследва функционалната връзка между изпълняваната работа, увреждането и настъпилия резултат /смърт/, когато от приетата по делото СМЕ се установява различна от посочената в исковата молба, акта по чл. 55 от КСО и събраните по делото доказателства причина за настъпилата в резултат на трудовата злополука смърт?“; 3. „Правен или медицински е въпросът за функционалната връзка при делата за обезвреда по чл. 200 от КТ, като елемент от фактическия състав на задължението за обезщетение?; 4. „За приложението на принципа за справедливо обезщетяване по чл. 52 от ЗЗД при определяне на конкретен размер на обезщетението за неимуществени вреди?“; 5. „Предвид разпоредбата на чл. 272 от ГПК, длъжен ли е въззивният съд да изложи точни и ясни собствени мотиви при постановяване на решението си?“; 6. „Разпоредбата на чл. 272 от ГПК, освобождава ли въззивният съд от задължението да се произнесе по спорния предмет на делото, като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и защитните тези на страните, очертани във въззивните им жалби?“; 7. „Налице ли е процесуална преклузия за направеното от работодателя възражение за съпричиняване по чл. 201, ал. 2 от КТ след изтичане на срока по чл. 133 от ГПК, във вр. с чл. 131, ал. 1, т. 5 от ГПК, но преди приемане на окончателния доклад по чл. 146 от ГПК?“ и 8. „Длъжен ли е съдът да се произнесе изрично по правната валидност на така направеното възражение?“. Сочи, че първите три въпроса са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, четвъртият въпрос е разрешен в противоречие с приетото т. 3 от ТР № 45/19.04.1990 г. по гр. д. № 33/1989 г. на ОСГК, ППВС 4/1968 г., решение № 223/04.07.2011 г. по гр. д. № 295/2010 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 832/10.12.2010 г. по гр. д. № 593/2010 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 532/24.06.2010 г. по гр. д. № 1650/2009 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 377/22.06.2010 г. по гр. д. № 1381/2009 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 407/26.05.2010 г. по гр. д. № 1273/2009 г. на ВКС, ІІІ г. о. и решение № 179/20.07.2012 г. по гр. д. № 1294/2011 г. на ВКС, ІІІ г. о., петият и шестият въпроси с ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, ТР № 1/17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК, решение № 190/07.02.2018 г. по гр. д. № 180/2017 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 72/15.07.2016 г. по гр. д. № 290/2016 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 60/05.06.2013 г. по гр. д. № 546/2012 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 700/06.12.2010 г. по гр. д. № 304/2010 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 153/01.08.2011 г. по гр. д. № 39/2011 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 59/14.04.2015 г. по гр. д. № 4190/2014 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 22/29.06.2017 г. по гр. д. № 2113/2016 г. на ВКС, І г. о., решение № 42/05.03.2014 г. по гр. д. № 5488/2013 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 388/17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, ІV г. о. и решение № 113/18.05.2016 г. по гр. д. № 5961/2015 г. на ВКС, ІІІ г. о., а седмият и осмият въпроси с решение № 98/29.06.2016 г. по т. д. № 1499/2015 г. на ВКС, І т. о. и решение № 549/29.10.2010 г. по гр. д. № 56/2010 г. на ВКС, ІV г. о. Поддържа и, че решението е очевидно неправилно с твърдения за явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика и неправилно приложение на закона. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответните страни по касационната жалба – Л. И. Л., В. Н. С. и Т. Н. М., подаден чрез адв. Г. М.. Поддържа се становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване, а по същество жалбата е неоснователна. Претендират разноски. Върховният касационен съд, състав на ІV г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационната жалба е подаденa в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна с правен интерес да обжалва атакуваното решение, срещу въззивно решение, което съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК е с допустим предмет на касационно обжалване, поради което е процесуално допустима. По делото е установено, че Л. И. Л., В. Н. С. и Т. Н. М. са наследници по закон на Н. И. Л., починал на 23.04.2015 г., който е бил съпруг на първата и баща на втората и третата. С разпореждане № 23 от 21.07.2015 г. на длъжностно лице от ТП на НОИ - гр. Враца е прието, че злополуката при която е загинал Н. И. Л., е трудова по смисъла на чл. 55, ал. 1 КСО. Разпореждането е обжалвано по административен и по съдебен ред и е потвърдено с решение № 1040 – 06 – 30 от 11.09.2015 г. на Директора на ТП на НОИ, респ. с решение № 99 от 07.04.2017 г., постановено по адм. д. № 480/2015 г. на Административен съд - Враца и решение № 13388 от 07.11.2017 г. по адм. д. № 6606/2017 г. на Върховен административен съд. С постановление с изх. № ПР019138 от 07.05.2015 г. на Главен инспектор при Дирекция „Инспекция по труда“ - Благоевград е обявено съществуването на трудово правоотношение между „Царевец“ ООД и Н. И. Л. за извършване на работа на длъжност „Строителен работник“ в обект – участък по проект „Рехабилитация и доизграждане на В и К мрежата на територията, разположена в източната част на [населено място]“, находяща се в [населено място], [улица]срещу къща № 21, изпълнявана от „Царевец“ ООД, считано от 23.04.2015 г. Административният акт е обжалван по съдебен ред от ответното дружество, във връзка с което е постановено решение № 15 от 15.01.2016 г. по адм. д. № 513/2015 г. на Административен съд - Враца. С него е оставена без разглеждане жалбата на „Царевец“ ООД в частта й относно законосъобразността на оспорения административен акт и е отхвърлена в частта й относно нищожността на атакуваното постановление. Първоинстанционното решение е потвърдено с решение № 189 от 09.01.2017 г. по адм. д. № 2769/2016 г. на Върховен административен съд. Свидетелите К., М. и Ч. присъсътвали на процесния инцидент свидетелстват, че инцидентът е станал в изкоп, в който са полагали тръби и са подравнявали терена, когато внезапно се е свлякла земна маса която е затрупала Н. И. Л., започнали да копаят и отместват земната маса с лопати, с ръце и с багер, но когато са извадили тялото на затрупания, то вече е било посиняло. Веднага на място е пристигнал екип за спешна медицинска помощ, който е констатирал смъртта на Н. И. Л.. Свидетелите сочат, че не знаят причината за срутването. Твърдят, че са се подписали в инструктажна книга, но показанията им са противоречиви за това дали е било преди инцидента или след него. Сочат, че не са им предоставяни работни дрехи и предпазни средства за работата. Установено е от свидетелските показания на свидетелите М., А. и И., че обектът, на който е станал инцидентът е бил изпълняван от дружеството „Балканстрои“, което се е договорило с „Царевец“ ООД като подизпълнител, а то от своя страна е решило да ангажира фирмата на първия свидетел. Последният уточнява, че по нареждане на работодателя си - управителя на „Царевец“ ООД, е закарал с автомобил инструменти и машини - къртач, електрожен и др., които е предал на свидетеля М. в [населено място] на обекта на фирма „Царевец“ООД. Установено е от свидетелските показания на свидетелите Н. Л., Г. С. и Ч., че Н. И. Л. и съпругата му са живели заедно, а дъщерите им са живели със свои отделни семейства, защото са били омъжени. Семейството е било задружно и Л. И. Л. и Н. И. Л. са живели щастливо, разбирали са се и са се грижели един за друг. Той много липсва на съпругата му и дъщерите му. Съпругата е била потресена от случилото се, затворила се в себе си, спряла да общува с хората и изпаднала в депресия, като това й състояние продължава 4 години. Съгласно заключението на вещото лице лекар - травматолог д-р Г., смъртта на Н. И. Л. е настъпила в следствие на несъвместима с живота гръдна травма, изразяваща се в зееща дълбока прободна рана по средата и леко в ляво от гръдната кост на нивото на четвъртото междуребрие, проникваща в дълбочина със счупване на четвърто ляво ребро, разкъсване на сърдечната торбичка и предната стена на лявата камера на сърцето, съчетана с двустранно счупване на ребра и масивен излив на кръв в перикардната торбичка и в плевралната кухина. Травмата е причинена от забита в гърдите остра част на кирка. На Н. И. Л. са причинени и други травми в следствие на свличането на земна маса, но според заключението причината за смъртта е именно тежката гръдна травма, причинена от притискането на гърдите от срутилата се тежка земна маса към острието на кирка. Експертът сочи, че смъртта е настъпила почти веднага и е била неизбежна. Вещото лице дава заключение, че е налице пряка и непрекъсваща се причинно – следствено връзка между дейността, извършвана от пострадалия и настъпването на смъртта. Сочи, че Н. И. Л. е имал начални болестни промени, но същите по никакъв начин не са повлияли темпа на настъпване на смъртта и възможността за предотвратяването й. Категоричен е, че дори да е бил изваден от земната маса в рамките на 1-2 мин., на място не е имало никаква възможност за извършване на спешна високо квалифицирана сърдечно - съдова операция, която единствено би дала макар и минимален шанс за оцеляване на пострадалия. Въззивният съд е приел, че предвид влязлото в сила разпореждане № 23/21.07.2015 г., издадено по реда на чл. 60, ал. 1 КСО от длъжностно лице на НОИ, ТП Враца, злополуката е призната за трудова по смисъла на чл. 55, ал. 1 от същия кодекс и ответното дружество е работодател на Н. И. Л. на основание постановлението от 07.05.2015 г. на Дирекция „Инспекция по труда“ - Благоевград, поради което следва да понесе имуществена отговорност за смъртта му в резултат на злополуката. Посочил е, че съгласно чл. 302 ГПК влязлото в сила решение на административен съд е задължително за гражданския съд относно това дали административният акт е валиден и законосъобразен. Изложил е, че в отговора на исковата молба процесуалният представител на работодателя не е направил възражение за съпричиняване, а е сторил това едва във второто открито съдебно заседание. Ето защо, предвид преклузията на чл. 133 във вр. с чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК това възражение, не следва да бъде разглеждано. Въззивният съд е изложил мотиви, че определеното от първоинстанциония съд обезщетение следва да се завиши. В резултат на трудовата злополука е настъпила смъртта на Н. И. Л. и по този начин ищците са загубили най - близкия си човек безвъзвратно. Тази загуба за тях е особено осезателна, тъй като с починалия са били в близки, топли и ежедневни отношения. Заедно с това, починалият е бил житейска опора за съпругата си и за двете си дъщери. Първата е разчитала много на неговите грижи и помощ. Бил е не само морална, но и материална поддръжка за нея. Свидетелите установяват, че Н. И. Л. се е грижел и за децата и внуците си и е гледал да им угоди. Поради това двете му дъщери, макар и със свои семейства, са изгубили родителската грижа и всеотдайност на своя баща. Той е бил в работоспособна възраст на 59 години, т. е. в един активен и пълноценен за повечето хора етап от живота им. Не следва да бъде пренебрегвано в случая и обстоятелството, че мъката на близките му не е намаляла и те продължават да страдат за него, особено съпругата му Л. И. Л.. Тя продължава да се измъчва от начина, по който е починал съпругът й. Следва да бъде отчетено и обстоятелството, че смъртта е била внезапна и неочаквана, което е предизвикало шок и силен негативен стрес у ищците. Въззивният съд е приел твърденията на свидетелите, че психическата травма от смъртта на Н. И. Л. е довела за здравословни проблеми на дъщерите му, свързани с гинекологични и други операции, не следва да бъдат кредитирани. Посочил е, че свидетелите не могат да установяват така причинно - следствена връзка, защото нямат специални знания. Липсват допустими доказателства по делото за такава връзка - експертиза, документ и др. В заключение съдът е приел, че претендираните обезщетения от по 200 000 лв. за съпругата и дъщерите са завишени. Справедливото обезщетение за съпругата на Н. И. Л. – Л. И. Л. е в размер на 65 000 лв. и за всяка една от дъщерите му – В. Н. С. и Т. Н. М. е в размер на по 50 000 лв., като с въззивното решение „Царевец” ООД следва да бъде осъдено за плати на първата още сумата от 25 000 лв., а на вторите по още сумата от 15 000 лв. за всяка една поотделно. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. Не е налице претендираното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Очевидната неправилност е отделно, самостоятелно и независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК основание за допускане на касационно обжалване, въведено от законодателя в стремежа му да облекчи достъпа до касация на порочните въззивни актове. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда "prima facie" - без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Доколкото определението "очевидно" съдържа в себе си субективен елемент /очевидното за едни може да не е очевидно за други/, разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен "contra legem" до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз /в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК/. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен "extra legem", т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Не е налице основание за допускане до касационно обжалване по поставените въпроси. Първите три въпроса не могат да послужат за общо основание за допускане на касационното обжалване. Първият и вторият въпроси са неотносими, доколкото не се установява твърдяното от касатора несъответствие в исковата молба и установените в административния акт по чл. 55 КСО и заключението по приетата съдебно-медицинска експертиза причини за смъртта на Н. И. Л.. Въззивният съд ясно е посочил, че причината за смъртта на Н. И. Л. са настъпилите в следствие на затрупването със земна маса травматични увреждания несъвместими с живота. Според заключението на вещото лице лекар - травматолог д-р Г., смъртта на Н. И. Л. е настъпила в следствие на несъвместима с живота гръдна травма, изразяваща се в зееща дълбока прободна рана по средата и леко в ляво от гръдната кост на нивото на четвъртото междуребрие, проникваща в дълбочина със счупване на четвърто ляво ребро, разкъсване на сърдечната торбичка и предната стена на лявата камера на сърцето, съчетана с двустранно счупване на ребра и масивен излив на кръв в перикардната торбичка и в плевралната кухина. Травмата е причинена от забита в гърдите остра част на кирка. На Н. И. Л. са причинени и други травми в следствие на свличането на земна маса, но според заключението причината за смъртта е именно тежката гръдна травма, причинена от притискането на гърдите от срутилата се тежка земна маса към острието на кирка. Експертът сочи, че смъртта е настъпила почти веднага и е била неизбежна. Вещото лице дава заключение, че е налице пряка и непрекъсваща се причинно – следствено връзка между дейността, извършвана от пострадалия и настъпването на смъртта. Третият въпрос не е бил разгледан от въззивния съд и предвид общата му формулировка се явява изцяло теоретично зададен. За пълнота на мотивите следва да се посочи, че по въпросите не се разкрива и бланкетно релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е обосновано самото основание, т. е. какво е значението на въпросите за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Следва да се има предвид, че точното прилагане на закона, по смисъла на цитираната разпоредба, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато касаторът не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване, а развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. Четвъртият въпрос за приложението на принципа за справедливо обезщетяване по чл. 52 от ЗЗД при определяне на конкретен размер на обезщетението за неимуществени вреди е относим и обуславящ, но решаващата воля на въззивния съд е съобразена с даденото тълкуване на закона, както и с трайната практика на ВКС. В решението са изброени конкретните обстоятелства, които са релевантни към определянето на справедливо обезщетение и са посочени доказателствата, от които са установени. Петият и шестият въпроси относно задълженията на въззивния съд също са обуславящи, но не са разрешени в противоречие с практиката, включително и с посочената от касатора. Въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства заедно и поотделно, както и тяхната доказателствена стойност относно подлежащите на доказване факти, съобразно дадената правна квалификация на претендираните права, отговорил е на всички доводи и възражения на страните и е изложил свои собствени мотиви по спора. Несъгласието на касатора с крайните изводи на съда не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване, тъй като се касае за въпроси по същество и въззивният съд се е произнесъл обосновано. Седмият и осмият въпроси също са относими и обуславящи ,но те са разрешени в съответствие с практиката. Съгласно чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК, с отговора на исковата молба ответникът следва да посочи възраженията си срещу иска и обстоятелствата, на които те се основават, а когато не стори това, съгласно чл. 133 ГПК той губи възможността да го направи по-късно. С изтичане на срока за отговор по чл. 131, ал. 1 ГПК, невъведените от ответника възражения срещу предявения иск се преклудират. Когато ответникът е въвел своевременно твърдения за насрещни права или за факти, осуетяващи възникване на претендираното от ищеца право; за факти опорочаващи правопроизводящия факт или погасяващи възникналото вече право или отговорността на ответника за него или за факти, отлагащи изискуемостта на вземането, то възражението е въведено своевременно, а определянето на точната му правна характеристика е задължение на първоинстанционния съд, докладващ делото. Така, когато в отговора на исковата молба ответникът е въвел твърдения за действия на пострадалия, с които е допринесено за настъпване на вредите, то възражението за съпричиняване е заявено своевременно и съдът е длъжен да се произнесе по него. При проверка на правилността на първоинстанционното решение в рамките на правомощията му по чл. 269 ГПК, въззивният съд е длъжен да съобрази всички своевременно въведени от ответника възражения, поддържани с въззивната жалба или с отговора по въззивната жалба, когато въззивното производство е по жалба на ищеца, чиито иск е отхвърлен. Въззивният съд е длъжен да се произнесе по възраженията на ответника, независимо дали първоинстанционния съд е докладвал обстоятелства, от които те произтичат; дали е определил правната им квалификация и е разпределил доказателствената тежест, като в зависимост от допуснатото нарушение сам дава указания на страните за подлежащите на доказване факти и им предоставя възможност да посочат относимите доказателства (т. 2 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. ОСГТК ВК), а когато доказателствата по възраженията са събрани, се произнася по тях с решението по съществото на делото. Следва да се подчертае, че в настоящия случай възражението за съпричиняване е въведено от процесуалния представител на ответното дружество едва в проведеното на 12.06.2018 г. по гр. д. № 1296/2015 г. на Районен съд - Разлог второ по ред открито съдебно заседание – тоест след изтичане на преклюзивния срок по чл. 131 ГПК, като в отговора на исковата молба единственото възражение на ответното дружество-касатор срещу иска е, че не то е работодател на починалия Н. И. Л.. Предвид изложеното не е налице основание за допускане на касационна проверка. При този изход на спора в тежест на касатора следва да бъдат възложени направените и доказани от ответниците по касация разноски за адвокатско възнаграждение, съобразно представения договор за правна защита и съдействие от 08.12.2020 г., имащ характера на разписка в размер на 4180 лв. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.