Определение № 167 от 17.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1719/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Миген“ ЕООД, със съдебен адрес [населено място], чрез адвокат В. Д., срещу решение № 95 от 01.02.2024 год. по в.гр.д. № 1468/2023 г. на Варненския окръжен съд, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 2093 от 12.06.2023 г. в частта, с която след отмяна на решение № 2606 от 03.08.2022 г. по гр.д. № 5127/2021 г. на Районен съд – Варна дружеството касатор е осъдено да заплати на П. Й. Л. 49 217,67 лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие на трудова злополука на 22.01.2020 г. В касационната жалба се твърди, че решението в обжалваната му част за обезщетението за неимуществените вреди е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, и е необосновано.

Ответникът по касационната жалба П. Й. Л., [населено място], чрез процесуалния му представител адвокат Б. Б., оспорва касационната жалба. Поддържа, че не са налице основанията за допускане на касационното обжалване, а по същество - жалбата е неоснователна. Претендира се присъждането на разноски съобразно представен списък по чл. 80 ГПК и договор за правна защита и съдействие от 22.04.2024 г.

Въззивният съд е приел, че е сезиран с иск с правно основание чл. 200 КТ, за чието уважаване следва да са налице следните предпоставки: страните да се намират в трудовото правоотношение, работникът/служителят да е претърпял трудова злополука, вследствие на която да е претърпял увреждане, от което да са му причинени вреди – имуществени и/или неимуществени. От представения трудов договор № 2/13.01.2016 г. и последващо допълнително споразумение към договора № 16/02.01.2020 г. е установено, че страните са били в трудово правоотношение, по силата на което ищецът е заемал в дружеството длъжността „шофьор на товарен автомобил, международни превози“ с основно месечно възнаграждение 610,00 лева, както и допълнително възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит в размер на 0,6% върху основното възнаграждение. От протокол № 1029-03-527#6 от 20.03.2020 г. за разследването на злополуката и разпореждане № 5104-03-41 от 26.03.2020 г. за признаване на злополуката за трудова, издадени от НОИ ТП – Варна, както и от обясненията на пострадалия и на двама други служители на дружеството работодател, е установено, че на 22.01.2020 г. в [населено място], Германия, където работникът е бил командирован, при подготовка на товарния автомобил за товарене - при качване на товарната рампа, за да отвори щората на ремаркето за товарене, ищецът се подхлъзва, губи равновесие и пада от рампата от височина около 1,2 метра. От медицинската експертиза, кредитирана от съда като пълна, ясна и компетентно изготвена, както и от представената медицинска документация е установено, че вследствие на падането ищецът е получил счупване на дясната бедрена кост, обусловило трайно затруднение на функцията на десния долен крайник за повече от 5 месеца, и контузия на лумбалния отдел на гръбначния стълб, причинила временно разстройство на здравето, неопасно за живота. Съдът е отхвърлил като неоснователни възраженията на дружеството работодател, че уврежданията не са в резултат на трудовата злополука и е посочил, че причинната връзка между уврежданията и злополуката се установява от медицинската експертиза и представената от ищеца медицинска документация. При определянето на размера на неимуществените вреди, претърпени от ищеца във връзка с получените травми, съдът е взел предвид, че ищецът е бил на 58 години, когато се е случила злополуката, и вследствие на нея е получил две увреждания, наложили ползването на общо 390 дни болничен. Получените травми са наложили оперативна намеса в същата болница, в която е прегледан непосредствено след инцидента, в Германия, а след завръщането му в България е проведено и допълнително възстановително лечение. Счупването на дясната бедрена става е предизвикало трайно затруднение на ищеца да използва крака си – кракът не е трябвало да се натоварва 2-3 месеца, което е наложило използването на патерици и провеждането на физиотерапии. Втората контузия е на лумбалния отдел на гръбначния стълб - голям пресен възел на Шморл, като вещото лице е посочило, че контузията се е отразила зле на връзките на гръбначния стълб, тъй като на тази възраст не са толкова еластични. Въз основа на посоченото, като е отчел преживените от ищеца неудобства и затрудненията при осъществяване на ежедневните нужди от получените травми, съдът е определил за справедливо обезщетение в размер на 50 000 лв.

За недоказано е прието и възражението на съпричиняване, основано на твърдението, че товарната рампа е имала стълба, която пострадалият не е използвал при качването. Съдът се е позовал на представения по делото протокол за разследване на злополуката от работодателя, в който е отразено, че няма допуснати нарушения на нормативни актове, както и на правилата за безопасност на труда. Посочил е, че го цени като признание на работодателя на неизгодни за него обстоятелства, а именно, че не е налице съпричиняване. Във връзка с възражението не са ангажирани и доказателства, че ищецът си е свалил противоплъзгащи обувки след извършената му проверка на личните предпазни средства. Допълнително с оглед направеното с отговора на исковата молба признание от работодателя, че твърдяното поведение на ищеца не представлява действие, което и най-небрежният работник не би извършил, е отхвърлил възможността твърдяното поведение на работника да се квалифицира като груба небрежност.

Съдът е приел за установено от представените доказателства, че ищецът е получил от ответното дружеството сумата от 400 евро, с левова равностойност 782,33 лв., представляващи аванс, който е следвало да бъде приспаднат от дължимите командировъчни. Посочено е, че уговорката за връщането на парите е установена от ангажираните от показанията на ангажирани от дружеството свидетели. Съдът е направил извод, че предвид настъпилия още на първия курс инцидент, ищецът не е осъществявал трудова дейност и следователно не са му били платени командировъчни, поради което сумата се явява дадена без основание и следва да бъде върната. Като е извършил прихващането чрез приспадане на сумата от 782,33 лв. от дължимото обезщетение, съдът е приел, че дължимата на ищеца сума е в размер 49 217,67 лв.

В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК са формулирани следните въпроси:

1. Следва ли съдът при формиране на своето вътрешно убеждение – при изготвянето на мотивите си – да обсъжда всяко събрано доказателство /доказателствено средство/ в неговата цялост или е възможно да обсъди само избрани от него доказателства, съответно част от тях, и така да формира извод на съществуването или не на определен юридически факт? Твърди се, че въпросът е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

2. Задължен ли е съдът да формира мотиви по всички възражения във въззивната жалба и в отговора на въззивната жалба, както и в отговора на исковата молба, като обсъди всяко едно от тях отделно и заяви защо ги приема за основателни или не? Твърди се, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса в противоречие с практиката на ВКС, като са посочени и конкретни решения.

3. При преценка достоверността на свидетелски показания на роднини следва ли да се подходи към тях с особена критичност и необходимо ли е да се извърши преценка и с други, събрани по делото доказателства, като се изложат мотиви с кои съвпадат и с кои противоречат? Твърди се наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

4. Когато е дадено указание на ищеца да представи в оригинал приложени към исковата молба документи, а в определения срок същият не ги представи, следва ли тези документи да се изключат от доказателствения материал? Твърди се, че въпросът е решен в противоречие с решение № 133 от 05.11.2010 г. на ВКС по т.д. № 73/2010 г., I т.о.

5. Длъжен ли е съдът да се съобрази със заключението на вещото лице, включително дадените от него разясняващи отговори в с.з., и ако не го направи, длъжен ли е да се обоснове защо? Твърди се, че разрешението на съда по въпроса противоречи на решение № 14 от 02.03.2022 г. на ВКС по гр.д. № 997/2021 г., III г.о.

6. Каква е доказателствената стойност на протокол, съставен от служители на ТП на НОИ – Варна, в производството за установяване на трудова злополука по чл. 56 КСО? Твърди се, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие с решение № 63 от 10.05.2017 г. на ВКС по гр.д. № 3648/2016 г., III г.о.

7. След като в протокола е записано, че основната причина за възникналия инцидент и поведението на работника, който поради невнимание се е подхлъзнал и в резултат на това е паднал, това води ли до извод, че служителят е допуснал груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 1 КТ при изпълнение на трудовите си задължения? Във връзка с този въпрос касаторът се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

8. Какъв е справедливият размер на дължимо обезщетение за причинените на ищеца две телесни увреждания при положение, че по делото няма данни за неблагоприятна прогноза за в бъдеще, няма данни за трайно разстройство на здравето, ищецът в рамките на около шест месеца се е възстановил от увреждането? Твърди се, че въпросът е разрешен в противоречие с решение № 226 от 30.01.2019 г. на ВКС по гр.д. № 756/2018 г., III г.о.

9. Следва ли съдът да определи еднакво обезщетение за две телесни увреждания или следва да отчете техните индивидуални особености – вид, време за възстановяване и други специфики, доколкото в случая е установено, че едното телесно увреждане се изразява във фрактура на крайник с продължителност на възстановяване от 4-5 месеца, а другото телесно увреждане отшумява за няколко дни – 10-15? Поддържа се наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Твърди се още, че обжалваното решение е очевидно неправилно – самостоятелна предпоставка за допускане до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2 ГПК.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че обжалваното въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.

За да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение, съдът следва да се е произнесъл по същество по формулираните от касатора въпроси, така че същите да са обусловили волята му при постановяване на обжалваното решение. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Формулираният въпрос трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Първите два въпроса се свеждат до задължението на въззивния съд да обсъди всички обстоятелства по делото, включително събраните доказателства, доводите и възраженията на страните и да изложи собствени мотиви защо приема едни факти за осъществили се, а други не. Въпросите са от значение за изхода на делото, но не е налице твърдяното противоречие с практиката на Върховния касационен съд, в съответствие с която се е произнесъл въззивният съд. В нея еднозначно се приема, че за да формира вътрешното си убеждение, съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата за всички правно релевантни факти и да посочи кои факти намира за установени и кои намира за недоказани. Съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, и да обсъди в мотивите на решението доказателствата – поотделно и в съвкупност, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото /решение № 554 от 8.02.2012 г. по гр. д. № 1163/2010 г. на ІV г. о., решение № 127 от 5.04.2011 г. по гр. д. № 1321/2009 г. на ІV г. о., решение № 175 от 11.07.2012 г. по гр. д. № 1855/2010 г. на ІV г. о., решение № 217 от 9.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на ІV г. о. и др. /. Въззивната инстанция е обсъдила всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност – коментирани са свидетелските показания, писмените доказателства и приетите по делото експертизи. Доколкото видно от мотивите на обжалваното решение съдът е изпълнил задълженията си, като е обсъдил и твърденията и възраженията на страните и е изложил собствени мотиви по тях, то не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Въпросът за преценката на свидетелските показания на роднини на страната е относим към дейността на въззивната инстанция, но е разрешен съобразно постановките на закона и съдебната практика. Съгласно чл. 172 ГПК и съдебната практика по приложението му, показанията на роднина на страна по делото се преценяват от съда с оглед на всички други данни по делото, като се има предвид възможната му заинтересованост. Доколкото видно от мотивите на обжалваното решение, съдът не се е позовал безкритично на показанията на брата на пострадалия, а ги е преценил с оглед целия събран доказателствен материал – включително множество писмени доказателства във връзка с получените от ищеца увреждани и проведеното му лечение, показанията на други двама свидетели и приетата по делото медицинска експертиза – не е налице твърдяното от касатора противоречие с практиката на ВКС.

Във връзка с четвъртия въпрос касаторът се аргументира с неизключването на част от писмените доказателства – етапни епикризи и медицинска документация, тъй като не са били представени в оригинал от страната след изричното указания на съда в този смисъл. Въпросът не обосновава допускането на касационното обжалване, тъй като решаващите изводи на съда не почиват единствено върху тези писмени доказателства, като за същите обстоятелства - установяването на уврежданията на ищеца и проведеното му лечение - са представени и множество други доказателства, включително е назначена и експертиза. Допълнително, дори да се установи, че съдът действително е трябвало да изключи посочените документи от доказателствения материал, а не го е направил, посоченото би представлявало съществено процесуално нарушение, което е касационно основание по чл. 281, т. 3, предл. второ ГПК относимо към правилността на обжалваното решение, а не към основанията за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Петият въпрос е относим към дейността на въззивната инстанция, но не е налице твърдяното противоречие. Съгласно чл. 202 ГПК съдът не е длъжен да възприема заключението на вещото лице, а го обсъжда заедно с другите доказателства по делото. Заключението на експертизата се преценява съобразно всички доказателства по делото, неговата пълнота, яснота и обоснованост, като съдът следва във всички случаи да мотивите направената оценката на заключението. В мотивите на обжалваното решение съдът е посочил защо кредитира приетите експертизи и е отразил в които от представените доказателства съответстват, поради което не се е отклонил от установената практика.

Шестият въпрос е неотносим към настоящото производство, чиито предмет е обезщетяване на вредите, настъпили вследствие на трудовата злополука, а не установяването ѝ по реда на чл. 55 КСО, нито пък установяването на професионална болест по реда на чл. 56 КСО, за което гражданският съд поначало не е компетентен.

Седмият въпрос не може да обуслови допускане на касационно обжалване, тъй като касае както обсъждането на доказателствен материал, така и правния извод на съда по съществото на спора, че ищецът не е допуснал груба небрежност при изпълнението на служебните си задължения. Правилността на обжалваното решение не подлежи на проверка в производството по чл. 288 ГПК, поради което по-нататъшното обсъждане на въпроса е възможно след евентуалното допускане на касационното обжалване.

Осмият и деветият въпрос касаят приложението на чл. 52 ЗЗД и критериите, които съдът следва да вземе предвид при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, поради което са от значение за разрешаването на спора между страните. Трайната практика на ВКС приема, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са видът, характерът, интензитетът и продължителността на увреждането на ищеца и други съгласно Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС. Обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално - за всички претърпени неимуществени вреди от деликта. Посочената съдебна практика е съобразена от въззивния състав – посочени са обстоятелствата, които съдът е взел предвид при определяне на обезщетението, и са изложени мотиви как се е отразило всяко от тези обстоятелства на неговия размер, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Обжалваното решение не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК, обн. в ДВ бр. 86/2017 г.), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване, каквито твърдения се съдържат в изложението.

Съобразно изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника по касационната жалба следва да се присъдят своевременно поисканите разноски в размер на 4000 лв., заплатени в брой съгласно представения договор за правна защита и съдействие.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на III г. о.