Определение № 5157 от 11.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2752/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Летище София” ЕАД, ЕИК[ЕИК], чрез пълномощника му по делото адв. А. К., против Решение №2011 от 03.04.2025г. по в. гр. д. №8515/2024г. по описа на Софийския градски съд, с което е било потвърдено Решение № 4924/19.03.2024 г., постановено по гр.д. № 65347/2021 г. по описа на Софийски районен съд, II ГО, 60 с-в, в частта, с която е уважен предявеният от С. Ц. С., ЕГН: [ЕГН], от [населено място], [жк], [жилищен адрес] срещу „Летище София“ ЕАД, ЕИК:[ЕИК], [населено място], [улица], осъдителен иск с правно основание чл.200, ал.1 КТ за заплащане на сумата от 30000 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди от трудова злополука, претърпяна на 21.12.2020г., ведно със законната лихва от 21.12.2020г. до изплащане на вземането. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение- касационно основание по чл.281, т.1 от ГПК, като се иска отмяната му и постановяване на ново решение, с което искът да бъде отхвърлен или присъденото обедщетение за неимуществени вреди да бъде намалено, или при наличие на основания делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Към касационната жалба е приложено изложение, в което касаторът се позовава на основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 и ал.2 от ГПК.

Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от ответната страна по нея С. Ц. С., ЕГН: [ЕГН], [населено място], [жк], [жилищен адрес] чрез пълномощника му по делото адв. Я. Д., с който се изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба.

Третото лице- помагач на страната на ответника- „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ ЕАД, ЕИК:[ЕИК], [населено място], пл. П. № 5, не е взело становище по касационната жалба.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.

За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение, съобрази следното:

С обжалваното решение въззивният съд е приел от фактическа страна, че между ищеца С. Ц. С. и ответника „Летище София” ЕАД, е съществувало трудово правоотношение, като на 21.12.2020г. в 15,50ч. ищецът е претърпял трудова злополука, призната за такава с разпореждане на ТП на НОИ, при следните обстоятелства: злополуката не е станала на работното място на пострадалия; пострадалият е влязъл в гаражното хале, без да е имал конкретно поставена задача за изпълнение, наблюдавал е действията на двамата шофьори по стартиране на двигателя на снегорина, като е бил в непосредствена близост до предната гума на снегорина; при повторен опит да бъде стартиран двигателя му от двамата шофьори при отворен преден капак на автомобила и отворен капак на карбуратора е използвана ръчна помпа за подкачване на горивото; при завъртане на ключа за стартиране на двигателя от отворения капак на автомобила излизат пламъци и бензин, които попадат върху стоящия в близост до предната част на автомобила пострадал.

Съдът е изложил съображения, че превенцията на риска от трудова злополука при извършването на дейности, които са източник на повишена опасност е отговорност и на двете страни по трудовото правоотношение, но ролята на работодателя е водеща. Надлежното обезопасяване на работните места и условията на труд е задължение в тежест на работодателя и включва система от мерки, само част от които се свеждат до установяването на конкретни правила за безопасност, прилагани пряко от изложените на риска негови работници и служители, след инструктаж. Видът и броят на останалите мерки, които работодателят трябва да предприеме, за да осигури безопасни условия на труд, е в зависимост от действащата подзаконова нормативна уредба, естеството на работата и свързания с нея производствен риск. Отговорността на работодателя се увеличава, когато с оглед превенцията на риска той не е обезпечил конкретния технологичен процес с всички възможни и необходими мерки за обезопасяване, а е разчитал главно на дисциплината, самоконтрола и уменията и опита на работниците при извършване на работата.

По възражението на ответника, че ищецът е допринесъл за настъпване на злополуката, съдът е изложил съображения, че съгласно констатациите на назначената от Дирекция „Инспекция по труда“ комисия проведеният му инструктаж (първоначален и периодичен) не е съдържал правила за безопасна работа с МПС, в т.ч. роторен снегорин, и в дружеството не е била разработена инструкция за безопасна работа с МПС, в т.ч. роторен снегорин „УРАЛ“, при който съществува риск за безопасността и здравето на работещите, а освен това по делото няма ангажирани доказателства, въз основа на които да се установява, че влизането в гаражното хале е ограничено. Анализирайки съвкупно събраните по делото доказателства, съдът е приел, че при установените по делото обективни обстоятелства (пострадалият не е бил на работното си място; намирал се в гаражно хале с пасивно поведение в непосредствена близост до предната гума, наблюдавайки действия на други служители по стартиране на двигател на снегорин, който бил с отворен преден капак и отворен капак на карбуратора) не може да се приеме, че той е нарушил елементарни изисквания на безопасност и внимание и е пренебрегнал основни технологични правила и правила на безопасност. Не са били споделени наведените от ответника възражения, че като водач на специализирани МПС ищецът следвало да разполага с елементарни познания и можел да предвиди, че при отворен преден капак на автомобила и отворен капак на карбуратора, в който имало запалителна течност, при подаване на искра от двигателя имало голяма вероятност горивото да се възпламени (при втори опит за стартиране на двигателя). Съдът е посочил, че в случая липсват ангажирани доказателства за механизма на причиняване на процесното възпламеняване, въз основа на които да се приеме, че при конкретната фактическа обстановка при полагане на най-елементарната грижа за безопасност пострадалият е могъл да предвиди излизане на бензин и пламъци, които да достигнат до него, намиращ се до предната гума, т.е. че с пасивното си поведение той не е положил елементарна дължима грижа за безопасност, която и най-небрежният би положил, съответно при конкретната ситуация пострадалият не е положил елементарно старание и внимание, пренебрегвайки основни технологични правила и правила за безопасност.

По отношение на размера на дължимото на ищеца обезщетение съдът е изложил съображения, че от приложените по делото медицински документи и заключението на допуснатата и приета СМЕ се установява, че вследствие на претърпяната трудова злополука той е претърпял телесни увреждания, изразяващи се в изгаряне на главата, лицето, шията, гърдите и двете ръце, което обхваща 12% от повърхността на тялото, представляващо временно разстройство на здравето без опасност за живота. Причинените увреждания са наложили спешното му хоспитализиране в деня на инцидента, имало е потенциален риск за развитие на инфекция, следващите дни били извършени: ПХО и антикоат дресинг на раните (22.12.2020г.); тангенциална ексцизия на дълбоко увредените участъци на раните и свободна кожна пластика (07.01.2021г.); ПХО и каутериация на раните в областта на ръката с отстраняване на плътни некротични участъци чрез изтъркване и измиване, както и прегаряне на кървящи кръвоносни съдове (25.01.2021г.); ексцизия на некротични участъци до живи тъкани и свободна кожна пластика на лява ръка и ляво ухо (26.01.2021г.). На 30.06.2021г. е бил хоспитализиран за отстраняване последствията от изгарянията като били ексцизирани епидермални кисти и били обработени цикатрикси, а на 06.08.2021г. била извършена ексцизия на участъци от хипертрофичния цикатрикс в областта на лицето. На два пъти му е била извършена кожна трансплантация. При процесния инцидент са били засегнати от изгаряне лицето, част от окосмената част на главата, лявото ухо, шията по предната и цялата лява странична част, гърдите – горна част, подмишница откъм медиално и двете ръце. През първите три седмици имал превръзки на лицето, шията, гърдите и дясната ръка, а на лявата ръка за около 6 седмици. Изпитваните интензивни болки са били около 4 седмици, за които е бил наложителен прием на обезболяващи, след което са намалели, но е останал физически дискомфорт, продължил около 6м. Пълният възстановителен период е с продължителност около 6м. до 8м., като през първите три седмици пострадалият е имал нужда от чужда помощ, най-вече за приемане на храна и обслужване от бита. Останали са минимални, леки козметични следи по тялото му, които не водят до обезобразяване, ограничена или намалена подвижност или чувствителност. Съдът е кредитирал показанията на св.Г. (във фактическо съжителство с ищеца), които установяват здравословното и психологическо състояние на ищеца непосредствено след злополуката, продължителността на лечението, извършваните операции, необходимостта от грижи по обслужването му, възстановителният период, както и последствията. Посочил е, че показанията й пресъздават лични наблюдения и впечатления от оплакванията на ищеца и кореспондират с останалите събрани по делото доказателства, като житейски обяснимо е именно най-близките да са свидетели на тези изживявания и да имат непосредствени възприятия за хода на събитията, естеството и интензитета на преживяното. Отчитайки посочените обстоятелства, възрастта на ищеца (на 52г. към датата на увреждането) и претърпените от него болки и страдания, както и съдебната практика по сходни случаи, съдът е намерил, че следва да му се определи обезщетение за претърпените неимуществени вреди в размер на 30000лв.

В касационната жалба срещу така постановеното решение ответното дружество излага доводи за неправилност на изводите на съда за липса на допусната от пострадалия груба небрежност, която да е допринесла за настъпване на злополуката, както и по отношение на определения размер на обезщетението.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касаторът излага доводи за едновременното наличие на основанията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Счита, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото-

1. При направено вьзражение от ответното дружество за съпричиняване и припагане на чл. 201, ал. 2, т. 1 КТ има ли задължение съдът да изследва точното съотношение на приноса за настъпване на вредите от страна на пострадалия с оглед преценка доколко разрешението му в обжалваното въззивно решение е в съответствие с практиката на ВКС? Това задьлжение свързано ли е с точното прилагане на принципа за справедливостта, сьгласно чл. 52 ЗЗД?

2. Как следва съдът в хипотезата на чл. 201, ал. 2, т. 1 КТ да установи степента на съпричиняване на вредите и размера, до който следва да бъде намалено дължимото на ищеца обезщетение?

3. Кои са релевантните факти, обуславящи размера на допринасянето в настъпване на вредите в резултат на допусната груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ и следва ли да има съответствие между степента на съпричиняване и действителния принос на пострадалия?

4. Следва ли да е налице съответствие между приноса на пострадалия за настъпване на трудовата злополука, при допусната от него груба небрежност по смисъла на чл.201, ал.2 КТ, и определения от съда процент на съпричиняване на вредоносния резултат?

5. Длъжен ли е съдът да присъди обезщетение само за тези вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането, при спазване принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД?

6. Грубата небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 1, т. 1 от КТ доказана ли е при наличието на ноторно известни факти за ремонт на специализирана техника и изобщо вещи, за боравенето с които се изисква съответна правоспособност, при положение, че лицето, за което е настъпило увреждането, би следвало да е наясно, че не разполага с правоспособност за боравенето със специализирана техника, възложени трудови функции и място на работа в помещение със специализирана техника и въпреки това е участвало в ремонта и експлоатацията на тази техника?

7. Носи ли отговорност работодателят и налице ли е съпричиняване по чл. 201, ал. 1, т. 1 от КТ при настъпване на трудова злополука в резултат на действия на работника, които са несъвместими не само с трудовите му функции и работно място, но и тези действия не съответстват на обикновеното човешко поведение за преценка на риска при работа със сложни по конструкция и опасни за работа вещи?

Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение и на основание чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК поради очевидната му неправилност.

Според настоящия състав на съда не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е:1.решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а съгласно ал.2 на същата разпоредба независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.

Съгласно задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по т. д. № 1/2009 г., материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни.

По отношение на първите четири въпроса от изложението не е налице общата предпоставка на чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като не са от значение за изхода на спора и въззивният съд не се е произнасял по тях. Въпросите се отнасят до определянето на степента на съпричиняване на вредите от пострадалия при трудова злаполука и отражението й върху размера на обезщетението. В случая в обжалваното решение съдът не е приемал, че пострадалият е допринесъл за настъпване на вредите в резултат на допусната груба небрежност и не е определял степента на приноса му, поради което въпросите нямат връзка с решаващите мотиви на съда.

Петият въпрос, свързан с определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, е от значение за формиране на решаващата воля на съда и обуславя изхода на делото, поради което удовлетворява общата предпоставка на чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Не е налице обаче допълнителния селективен критерий на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, тъй като същият не е бил разрешен от въззивния съд в противоречие с формираната съдебна практика. Съгласно задължителните указания, дадени в т. ІІ от Постановление на Пленума на Върховния съд № 4/68г. понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, като в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др., които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. Така дадените в постановлението указания са доразвити в практиката на ВКС по приложението на чл.52 от ЗЗД, съгласно която при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди следва да се отчитат степента и продължителността на болките и страданията, понесени от увредения, а когато се е стигнало до разстройство на здравето, от значение е дали увреждането е трайно, каква е медицинската прогноза за развитието на заболяването; какви физически болки, психически страдания и други неудобства и притеснения е претърпял увреденият, включително козметични и други външни дефекти; силата, интезитета и продължителността на болковия синдром, той отшумял ли е; продължителност на лечението и извършените медицински манипулации, възможност на увреденото лице да продължи трудовата си кариера и да се социализира. При определяне на обезщетението се вземат предвид и конкретните социално- икономически условия и стандартът на живот в страната към момента на увреждането. Справедливостта изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на възприетото в обществото разбиране за обезщетяване на неимуществени вреди от един и същи вид, поради което следва да се съобразява и съдебната практика в сходни хипотези, но като се има предвид, че във всяко решение размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя след преценка на конкретните, различни за всеки случай, обстоятелства, относими към предявената претенция. В случая при постановяване на обжалваното решение въззивният съд се е съобразил с така формираната съдебна практика, като е обсъдил всички установени по делото факти, които са от значение за определяне на размера на обезщетението, и въз основа на същите е направил извода си каква сума да присъди на ищцата. Отчетени са характерът на увреждането и продължителния период на възстановяване, свързан с множество медицински интервенции, претърпените от ищеца болки и страдания, понесените от него негативни психически преживявания, възрастта и семейното му положение, установената съдебна практика по сходни казуси, както и останалите релевантни обстоятелства. Предвид наличието на съдебна практика, която не се нуждае от промяна или осъвременяване, и е била съобразена, то въпросът не удовлетворява и изискванията на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК.

Въпроси №6 и №7 се отнасят до изводите на съда за липса на допусната от пострадалия груба небрежност по смисъла на чл.201, ал.2, т.1 от КТ. Същите са формулирани съобразно поддържаното от касатора възражение за съпричиняване на вредите от страна на ищеца поради груба небрежност, съдържат доводите в подкрепа на последното и предполагат основателност на оплакванията в касационната жалба. Доколкото въпросите са свързани с правилността на обжалваното решение, която не е предмет на проверка в производството по чл.288 от ГПК извън хипотезата на очевидна неправилност, то по отношение на тях не е налице общата предпоставка на чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Независимо от това следва да се посочи, че по приложението на разпоредбата на чл.201, ал.1, т.2 от КТ е формирана трайна и непротиворечива практика на ВКС, съгласно която „груба небрежност“ по смисъла на посочената разпоредба е налице, когато при настъпване на трудовата злополука работникът не е положил грижата, която би положил и най-небрежният човек, зает със съответната дейност при подобни условия и е проявил липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност. В случая въззивното решение с оглед изложените в него мотиви по това възражение на ответника е в съответствие с така формираната практика.

Неоснователно е и направеното искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.2 от ГПК поради очевидната му неправилност. Съгласно формираната практика на ВКС очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК е съдебно решение, засегнато от особено тежък порок, който може да бъде констатиран пряко от съдържанието му, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта. Такъв би бил прилагането на отменен закон, прилагане на закон в противоречие с неговия смисъл, нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. В конкретния случай от въззивното решение не може да се направи извод за явно нарушение на закона или необоснованост на мотивите при постановяването му; съдът не е приложил отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.

По така изложените съображения обжалваното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване.

На адв. Я. Д., който е оказал безплатна правна помощ на ответника по касационната жалба С. Ц. С. при условията на чл.38, ал.1, т.2 от ЗА, следва да бъде определено адвокатско възнаграждение по чл.38,ал.2 от ЗА за касационното производство в размер на 1200 лв. с ДДС. При определяне на размера на същото настоящият състав на ВКС съобрази, че съгласно постановеното решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С–438/22 съдът не е обвързан от посочените размери в Наредба №1 на Висшия адвокатски съвет за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а дължимото адвокатско възнаграждение следва да бъде определено като се съобразят вида на спора, фактическата му и правна сложност, материалният интерес, вида и количеството на извършената работа.

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,