Определение № 3673 от 03.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3731/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 2787 от 08.05.2025 г., постановено по гр. д. № 9523/2024 г., с което Софийски градски съд, ГО, II-Ж състав, отменяйки решение № 13515 от 08.07.2024 г., постановено по гр. д. № 13069/2023 г. по описа на Софийски районен съд, 123 състав е осъдил Агенция „Пътна инфраструктура“ да заплати на Д. К. Б., на основание чл. 32, ал. 1 вр. чл. 67, ал. 7, т. 2 вр. чл. 50а ЗДСл вр. чл. 150 вр. чл. 262, т. 1 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата в размер на 11 892 лева, представляваща допълнително възнаграждение за положен от ищеца извънреден труд в делнични дни за периода от 10.09.2021 г. до 20.06.2022 г., ведно със законна лихва от датата на предявяване на исковата молба до окончателното плащане, и сумата в размер на 1 298,40 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 01.10.2021 г. до 13.03.2023 г. върху вземането за главница за допълнително възнаграждение за положен от ищеца извънреден труд в делнични дни, както и да заплати, на основание чл. 32, ал. 1 вр. чл. 67, ал. 7, т. 3 вр. чл. 50а ЗДСл вр. чл. 150 КТ вр. чл. 262, т. 3 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата в размер на 1 800 лв., представляваща допълнително възнаграждение за положен от ищеца извънреден труд през дните на официални празници през м. 12.2021 г., м. 01.2022 г. и м. 05.2022 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба до окончателното плащане и сумата в размер на 178,72 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 01.01.2022 г. до 13.03.2023 г. върху вземането за главница за допълнително възнаграждение за положен от ищеца извънреден труд през дните на официалните празници, както и да заплати, на основание чл. 32, ал. 1 вр. чл. 67, ал. 7, т. 2 вр. чл. 50а ЗДСл вр. чл. 150 вр. чл. 262, т. 2 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата в размер на 8 398 лв., представляваща допълнително възнаграждение за положен от ищеца извънреден труд през почивните дни за периода от 10.09.2021 г. до 20.06.2022 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба до окончателното плащане и сумата в размер на 884,49 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 01.10.2021 г. до 13.03.2023 г. върху вземането за главница за допълнително възнаграждение за положен от ищеца извънреден труд през почивните дни, както и да заплати, на основание чл. 32, ал. 1 вр. чл. 67, ал. 7, т. 1 ЗДСл, вр. чл. 140 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата в размер на 410 лв., представляваща допълнително възнаграждение за положен от ищеца нощен труд за периода от 10.09.2021 г. до 20.06.2022 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба до окончателното плащане и сумата в размер на 48,28 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 01.10.2021 г. до 13.03.2023 г. върху вземането за главница за допълнително възнаграждение за положен от ищеца нощен труд. С решението въззивният съд е присъдил разноски, съобразно изхода на спора. Решението се обжалва от Агенция „Пътна инфраструктура“ с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, а повдигнатият въпрос е процесуалноправен: „Въззивният съд, като съд по съществото на правния спор, длъжен ли е да направи свои фактически и правни изводи по делото, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, включително свидетелски показания, както и възраженията и доводите на страните, когато същите касаят възраженията на ответника относно релевантни факти?“ Ответникът по касация Д. К. Б., чрез процесуалния си представител, възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение и че решението е правилно. Въззивният съд е приел, че във въззивното производство не е спорно, а и от събраните по делото писмени доказателства се установява, че в процесния период 10.09.2021 г. - 20.06.2022 г. между страните е съществувало служебно правоотношение, по силата на което ищецът Д. К. Б. е заемал длъжността „главен експерт“ в отдел „Връзки с обществеността и протокол“ на дирекция „Комуникации и информация“ при ответника. От събраните пред въззивната инстанция гласни доказателства, чрез разпит на двама свидетели А. П. Н. и К. И. П. /служители при ответника в процесния период и към момента на депозиране на свидетелските показания/, водени от ищеца, съдът е приел за установено следното: в ответната Агенция, считано от 2012 г., включително и в периода от 10.09.2021 г. до 20.06.2022 г. служителите в отдел „Връзки с обществеността и протокол“ на дирекция „Комуникации и информация“ при ответника са полагали труд съобразно изготвени и съгласувани между тях графици, като представените пред първоинстанционния съд графици на дежурства /л. 17 - л. 26 от делото пред първата инстанция/ са именно тези, по които служителите в отдела са работели в посочените в тях периоди. От събраните гласни доказателства съдът е приел за установено, че служителите в отдел „Връзки с обществеността и протокол“ при ответника са престирали труд при следното работно време: първа смяна от 00:00 ч. до 07:30 ч., през което време служителите са работели от вкъщи, а след това - от 07:30 ч. до 15:30 ч., смяната е продължавала на работните им места в сградата на ответника и втора смяна, започваща от 11:00 ч. до 19:30 ч., през което време служителите са работели на работните си места в сградата на ответника, а след това - от 19:30 ч. до 00:00 ч., смяната е продължавала, като служителите са полагали труд от домовете си. От показанията на разпитаните свидетели възизвният съд е приел за установено, че в процесния период служителите в отдел „Връзки с обществеността и протокол“ при ответника са полагали труд и в почивни дни, и в дните на официални празници, като работното време в тези дни е било от 00:00 ч. до 00:00 ч., т. е. 24 - часово. От събраните гласни доказателства съдът е приел за установено, че при ответника са били извършени проверка от изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“, както и вътрешен одит, при които са констатирани нарушения на нормативната уредба досежно работното време на служителите в отдел „Връзки с обществеността и протокол“ и заплащането на положения от тях труд. От свидетелските показания въззивният съд е приел за установено, че на двамата свидетели са били изплатени допълнителните възнаграждения за положения извънреден и нощен труд, а на ищеца – не, тъй като той напуснал. Въззивният съд е посочил, че обсъдените гласни доказателства се подкрепят от събраните по делото писмени доказателства - графици на дежурства в отдел „Връзки с обществеността и протокол“ за периода септември 2021 г. - юни 2022 г., одитен доклад за резултатите от извършен одитен ангажимент за увереност с предмет: „Одит за съответствие с нормативните изисквания и вътрешните актове на дейностите, извършвани от дирекция „Комуникация и информация“ в АПИ в периода 01.01.2021 г. - 31.12.2021 г.“, уведомление от Д. К. Б. с вх. № 93-01-3764/14.06.22 г., уведомление от служителите на отдел „Връзки с обществеността и протокол“ в дирекция „Комуникации и информация“ с вх. № 94-00- 3801/27.06.22 г., сигнал до изпълнителна Агенция „Главна инспекция по труда“, отчет на управителния съвет на Агенция „Пътна инфраструктура“ за периода 1 юли - 30 септември 2021 г., отчет на управителния съвет на Агенция „Пътна инфраструктура“ за периода 1 януари - 31 март 2022 г., писмо от изпълнителна Агенция „Главна инспекция по труда“, уведомление от Д. К. Б. с вх. № 94-00-4727/23.08.22 г., доклад от А. А. - директор на дирекция АОЧРУС и протокол за извършена проверка № ПР2236696 от 22.11.2022 г. Въззивният съд е приел за неоснователни доводите, изложени в отговора на въззивната жалба на Агенция „Пътна инфраструктура“, че по делото се установява, че в процесния период въззивникът-ищец е работел при условията на ненормиран работен ден, както и че на същия са били изплатени допълнителни възнаграждения за положения от него извънреден труд. Обсъдил е всеки един от приложените от ответника документи, като е приел следното: представената заповед № РД-11-96/05.02.2019 г. не касае процесния период; от представените по делото заповед № РД-11-1396/10.12.2019 г., ведно с приложен поименен списък, заповед № РД-11- 1474/17.12.2021 г., ведно с приложен поименен списък, заповед № РД-11-1499/23.12.2021 г., ведно с приложен поименен списък, и протокол № 33110/22 от заседание на УС на АПИ не се установява плащане на дължимите допълните възнаграждения. Посочил е, че от съдържанието на тези документи се установява единствено, че ищецът е полагал извънреден труд, за който са му били дължими допълнителни възнаграждения, но по делото липсват доказателства за реалното им изплащане. Обсъдил е представеното извлечение от счетоводната система, като е приел, че същото не установява плащане на посочените в извлечението допълнителни възнаграждения за положен извънреден труд, доколкото в него липсват посочване на начина, по който работодателят се задължава да изплати сумата на ищеца, както и подпис на последния, с който да удостовери получаването на посочената в извлечението сума. В заключение е посочил, че освен обсъдените писмени доказателства, ответникът не е представил други такива, с които да изпълни възложената му от съда доказателствена тежест да установи плащане на претендираните суми. На следващо място, въззивният съд е обсъдил приетото заключение на допуснатата пред втората инстанция съдебно-счетоводна експертиза /ССчЕ/. От заключението на вещото лице съдът е приел, че за база за изчисленията на експерта е послужил фиш за заплата от месец декември 2021 г. /л. 55 от делото пред въззивната инстанция/, тъй като ответникът не му е предоставил фиш за друг месец в рамките на процесния период. Въззивният съд се е позовал на изрично признатото от ищеца-въззивник, че няма увеличение на заплатата от месец декември 2021 г., като определеното му брутно възнаграждение за целия процесен период е било в размер на 2 200 лева, /който размер е бил взет предвид от вещото лице при отговор на поставените му въпроси/. Позовавайки се на заключението на ССчЕ, въззивният съд е приел за установено, че полаганият труд от ищеца в периода 10.09.2021 г. - 20.06.2022 г. е бил на смени: първа и втора смяна и 24 - часови дежурства, в т. ч. нощни и дневни часове, като положеният от ищеца извънреден труд в делнични дни в периода 10.09.2021 г. - 20.06.2022 г. възлиза на 765 часа, а размерът на неплатените допълнителни възнаграждения възлиза на 15 478,76 лева; положеният от ищеца извънреден труд в почивни дни в периода 10.09.2021 г. - 20.06.2022 г. възлиза на 425 часа, а размерът на неплатените допълнителни възнаграждения възлиза на 10 200 лева; положеният от ищеца извънреден труд през дните на официални празници в периода 10.09.2021 г. - 20.06.2022 г. възлиза на 100 часа, а размерът на неплатените допълнителни възнаграждения възлиза на 2 750 лева; положеният от ищеца нощен труд в периода 10.09.2021 г. - 20.06.2022 г. възлиза на 630 часа, а размерът на неплатените допълнителни възнаграждения възлиза на 157 лева. Съдът е посочил, че кредитира заключението на допуснатата по делото ССчЕ на основание чл. 202 ГПК като обосновано, пълно и компетентно изготвено, освен в частта му досежно изчисления размер на дължимите на ищеца допълнителни възнаграждения за положен нощен труд в периода 10.09.2021 г. - 20.06.2022 г. В подкрепа на последното е посочил, че изчисленията на вещото лице не са съобразени с приложимата за процесния период нормативна уредба, според която за всеки отработен нощен час или за част от него между 22,00 и 6,00 ч. се заплаща допълнително възнаграждение за нощен труд в размер не по-малък от 0,15 на сто от минималната работна заплата, установена за страната, но не по-малко от един лев /чл. 20 Наредбата за заплатите на служителите в държавната администрация, изм. - ДВ, бр. 66 от 2020 г., в сила от 01.01.2021 г./. Съдът е установил, че видно от справката, приложена към заключението, при пресмятане на допълнителното възнаграждение за положен нощен труд експертът е взел предвид предходната редакция на разпоредбата на чл. 20 НЗСДА, според която за всеки отработен нощен час или за част от него между 22,00 и 6,00 ч. се заплаща допълнително възнаграждение за нощен труд в размер не по-малък от 0,25 лв. Поради това въззивният съд е приел, че размерът на дължимото на ищеца допълнително възнаграждение за положен нощен труд в периода 10.09.2021 г. - 20.06.2022 г., изчислен по реда на чл. 162 ГПК, възлиза на 654,18 лева. От правна страна съдът се е позовал на разпоредбите на чл. 32, ал. 1 и чл. 67, ал. 1 ЗДСл., като е посочил, че за изпълнение на държавната служба държавният служител има право на брутна заплата, която включва основна заплата и допълнителни възнаграждения, сред които са и допълнителното възнаграждение за положен нощен труд, за положен извънреден труд и за работа през официалните празници /чл. 67, ал. 7, т. 1, т. 2 и т. 3 ЗДСл/. Съдът е посочил, че съгласно чл. 50а, ал.2 ЗДСл относно допустимостта, продължителността, отчитането и заплащането на извънредния труд се прилагат съответните разпоредби на Кодекса на труда. Цитирал е разпоредбите на чл. 262, ал. 1, т. 1, т. 2, т. 3 и ал. 2 КТ, съгласно които положеният извънреден труд се заплаща с увеличение, уговорено между работника или служителя и работодателя, но не по-малко от 50 на сто - за работа през работните дни, 75 на сто - за работа през почивните дни, и 100 на сто - за работа през дните на официалните празници, като когато не е уговорено друго, увеличението се изчислява върху трудовото възнаграждение, определено с трудовия договор /чл. 262, ал. 2 КТ/. Допълнил е, че по идентичен начин заплащането на положения извънреден труд е регламентирано и в Наредбата за заплатите на служителите в държавната администрация, като според чл. 21, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 НЗСДА за положения извънреден труд се заплаща допълнително възнаграждение за отработеното време, изчислено върху индивидуалната основна заплата, в размер, както следва: за работа през работните дни - 50 на сто; за работа през почивните дни - 75 на сто; за работа през дните на официални празници - 100 на сто. Посочил е какво следва да се разбира под нощен труд и начина, по който се заплаща - /чл. 20 НЗСДА/. От съвкупната преценка на всички събрани пред въззивната инстанция доказателства, съдът е приел за установено, че в периода 10.09.2021 г. - 20.06.2022 г. въззивникът-ищец е полагал извънреден труд в делнични дни, в почивни дни и в дните на официални празници, както и нощен труд, поради което в негова полза са възникнали вземания за допълнителни възнаграждения, регламентирани в разпоредбите на чл. 67, ал. 7, т. 1, т. 2 и т. 3 ЗДСл. Допълнил е своите мотиви, като е посочил, че по делото не е спорно, а и не се установява ищецът и ответникът да са уговорили положеният извънреден труд да се заплаща с увеличение по- голямо от минимално предвиденото в чл. 262, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ и/или да са уговорили различен от посочения в чл. 262, ал. 2 КТ начин за изчисляването му, поради което е намерил, че приложение следва да намери регламентираният в КТ минимален размер на допълнителното възнаграждение за положен извънреден труд в работни дни, в почивни дни и през дните на официални празници, а именно 50 на сто, респ. 75 на сто, респ. 100 на сто върху основната заплата, определена със заповедта за назначаване. В заключение е посочил, че по делото не се установява ответникът да е заплатил на ищеца претендираните суми. Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт и за който е налице някоя от допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. При така изложените мотиви от въззивния съд повдигнатият въпрос обуславя решението, поради което е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. В изследване на допълнителните по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, на които касаторът се позовава, настоящият състав намира следното: Практиката на касационния съд по поставения въпрос е трайно установена, обективирана в множество решения. Съгласно т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2000 година на ОСГК на ВКС, която съгласно ТР № 1/09.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС, е запазила действието си при новата нормативна уредба, дейността на въззивния съд по проверка на правилността на първоинстанционното решение не е контролно-отменителна, а е аналогична на дейността на първата инстанция, като без да представлява нейно повторение я продължава. Целта на въззивното производство е да бъде дадено разрешение на конкретния материален спор, като предмет на производството е спорното материално право. Въззивният съд дължи разрешаването на спора по същество, като преценката за правилността на първоинстанционното решение е само косвен резултат от това разрешаване. При разрешаването на спора въззивният съд трябва да извърши същите дейности както и първоинстанционният съд, а именно чрез преценка на събраните по делото доказателства да установи кои от твърдените от страните факти и обстоятелства са доказани и кои не, като подведе установените такива под приложимата правна норма. По материалноправния спор въззивният съд трябва да се произнесе с решението си, като изложи собствените си мотиви относно спорното право, като поради това, че направените с въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение очертават предмета на въззивното производство съдът е длъжен да ги вземе предвид и да се произнесе по допустимостта и основателността им, като с оглед на тези си изводи формира и крайния си извод относно спорното материално право, предмет на производството. Въззивният съд е длъжен да направи свои фактически и правни изводи по делото, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, поотделно и в тяхната връзка, а не изолирано едно от друго, както и във връзка с възраженията и доводите на страните, и да изложи съображения кои от тях намира за неоснователни и защо; когато страните са направили доводи във връзка с достоверността на доказателства, да даде обоснован отговор; да посочи въз основа на кои доказателства намира някои факти за установени, а други - за неосъществили се; да обсъди защитните тези на страните; съблюдаването на това правило обезпечава истинността и обосноваността на фактическите констатации и правилността на решението. В настоящия случай, тези задължения са изпълнени от въззивния съд, като той е съобразил наведените оплаквания във въззивната жалба на ищеца, свързани с допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, доказателствената тежест и липсата на произнасяне по своевременно направените доказателствени искания. Въззивният съд с определението си, постановено по реда на чл. 267 ГПК, се е произнесъл по всички тези оплаквания, уважил е доказателствените искания на страните, разпределил е доказателствената тежест и е дал указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства. В обжалваното решение въззивният съд е направил свои фактически и правни изводи по делото, като е обсъдил в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните, вкл. и тези на ответника в отговора на въззивната жалба. Противно на твърденията на касатора, въззивният съд е обсъдил всеки един от приложените от последния документи - заповед № РД-11-96/05.02.2019 г.; протокол № 33/10/22 от заседание на УС на АПИ; заповед № РД-11-1306/10.02.2021 г.; заповед № РД-11-1474/17.12.2021 г.; заповед № РД-11-1499/23.12.2021 г. за извънреден труд на 24.12.2021 г.; извлечение от счетоводната система за Д. Б.. Подробно е анализирал съдържанието на всеки един от тях, като е приел за един от документите /заповед № РД-11-96/05.02.2019 г./, че е неотносим към процесния период, а за останалите е посочил, че установяват единствено, че ищецът е полагал извънреден труд, за който са му били дължими допълнителни възнаграждения, като е направил извод, че по делото липсват доказателства за реалното им изплащане. Не отговаря на мотивите на решението оплакването на касатора, че въззивният съд не бил обсъдил извлечение от счетоводната система за Д. Б.. Напротив съдът е изложил самостоятелни мотиви, въз основа на които е приел, че от съдържанието на този документ не се установява плащане на посочените в същия допълнителни възнаграждения за положен извънреден труд, доколкото в него липсват посочване на начина, по който сумата трябва да бъде изплатена на ищеца, както и подпис на последния, с който да удостовери получаването на посочената в извлечението сума. Освен обсъдените писмени доказателства, ответникът не е представил други такива, с които да изпълни възложената му от съда доказателствена тежест, а именно да установи плащане на претендираните суми. За да достигне до извода, че ищецът е провел пълно и главно доказване на исковите си претенции, въззивният съд е обсъдил поотделно и в съвкупност всички събрани доказателства, а именно: свидетелските показания на двама колеги на ищеца, като е посочил, че ги кредитира като обективни и безпристрастно дадени в резултат на непосредствени впечатления, вътрешно непротиворечиви и във връзка едни с други и с останалите доказателства по делото, графици на дежурствата, съдебно-счетоводна експертиза и писмени доказателства, вкл. писмо от „Главна инспекция по труда“, протоколи за извършена проверка в Агенция „Пътна инфраструктура“ и констатациите от оторизираните за това органи, касаещи положения от ищеца извънреден труд с предписание същият да бъде изплатен. В тази връзка е необосновано релевираното в касационната жалба оплакване, че въззивният съд е изградил своите изводи единствено на обсъдените свидетелски показания. В заключение: въззивният съд е постановил своето решение, като е направил свои фактически и правни изводи, обсъдил е в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните и е постановил решението си след съвкупна преценка на събраните доказателства, поради което не се е отклонил от сочената практика. Следователно липсва допълнителната предпоставка за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Следва да се посочи, че в настоящото производство, в което Върховният касационен съд има задължение да установи или да изключи предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, той не разполага с правомощието да провери дали това, което въззивният съд е приел за доказано, действително съответства на събраните доказателства – т. 1 ТР № 1/09.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2010 г. ОСГТК на ВКС. На следващо място касаторът сочи основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като цитира законовият текст на тази правна норма. Липсва обаче обосновка с какво разглеждането на настоящото дело от ВКС ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно приетото в мотивите на т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, жалбоподателите са длъжни да представят точно и мотивирано изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК на основанията за допускане на касационно обжалване. Липсата на необходимото съдържание на изложението към касационната жалба е достатъчно основание тя да не бъде допусната до разглеждане по същество. Не се установява обжалваното решение да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК като самостоятелно основание за допускане на касационния контрол. Обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване. Поради изложеното решението на въззивния съд в обжалваната му част не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, на основание чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. С оглед изхода на спора, касаторът следва да бъде осъден, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на ответника по жалбата направените разноски пред касационната инстанция, които се изразяват в платеното изцяло и в брой адвокатско възнаграждение, възлизащо на 1022.53 евро. При тези мотиви, съдът