Определение № 1811 от 10.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3790/2024 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от [община], представлявана от кмета С. Р., чрез адвокат Д. Д., срещу въззивно решение № 225 от 11.07.2024 г., постановено от Сливенския окръжен съд по в.гр.д. № 312/2024 г. Касаторът излага съображения за недопустимост на въззивното решение поради произнасяне свръх петитум и неправилност. Поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и чл. 280, ал. 2, предл. второ и трето ГПК. Насрещната страна Д. Й. П. - М., чрез адвокат Л. А., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално – че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски за инстанцията. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Сливенски окръжен съд, като потвърдил решението на първостепенния Сливенски районен съд, признал за незаконно уволнението на Д. Й. П. - М., на осн. чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, възстановил същата на заеманата преди това длъжност, на осн. чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ, и осъдил работодателя да заплати на Д. П. обезщетение по чл. 225 КТ в размер на 8268 лв., на осн. чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, ведно със законната лихва, считано от 19.12.2023 г. до окончателното издължаване. Възложил тежестта за съдебноделоводните разноски върху работодателя. За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че между служителя и ответната община е било налице трудово правоотношение, прекратено със заповед № 41 от 02.10.2023 г. на заместник-кмета на [община], поради определяне на длъжността на П. (главен инспектор в отдел “Общинска икономика и защита на потребителя“) за заемане от държавен служител. Установено е, че няколко дни преди издаването на заповедта за уволнение, съгласно заповед на заместник-кмета на общината № РД 15-1851/26.09.2023 г., в сила от 01.10.2023 г., е утвърдено ново длъжностно разписание, като е предвидено общата численост на персонала да е 351,5 бр., а за отдел „Общинска икономика и защита на потребителя" са предвидени 8 щатни бройки, между които 1 началник отдел, a 1 бр. „главен инспектор" по трудово правоотношение се трансформира в длъжност „главен инспектор" по служебно правоотношение. Съдът е изложил принципни съображения, че за наличието на посоченото в заповедта за уволнение прекратително основание е достатъчно дадена длъжност, заемана до момента по трудово правоотношение, да бъде определена по съответния ред за заемане по служебно правоотношение, като изцяло ирелевантно към законността на уволнението е обстоятелството дали лицето отговаря на условията за назначаване на новата длъжност като държавен служител, и по-специално - на тези по §36 от ЗИДЗДСл (обн.,ДВ бр. 24/2006г.) и §9 от ПЗР на Наредбата за прилагане на класификатора на длъжностите в администрацията /НПКДА/; дори и лицето да бъде назначено за държавен служител, досегашното му трудово правоотношение следва да се прекрати на основание чл. 325, ал. 1, т. 12 КТ, тъй като е правно невъзможно едновременното съществуване на трудово и служебно правоотношение за една и съща длъжност, а между двете законът не предвижда правоприемство; във всички случаи уволнителното основание по чл. 325, ал. 1, т. 12 КТ ще бъде налице, когато длъжността, заемана досега по трудово правоотношение и, за която е предвидено да бъде заета по служебно такова, запазва основните си, характеризиращи я трудови функции, без оглед на това дали същевременно получава нови и губи част от старите си функции; за характера и същността на длъжността от значение е не нейното наименование, а правата и задълженията на работника или служителя, определящи съдържанието на трудовите му функции. Съдът е продължил, че при преценката за идентичност на трудовите задължения следва да се изхожда от естеството на работата, от свойствените задължения за длъжността - от това има ли съществена разлика в трудовите функции с оглед характера и естеството на възложената работа; ако между тях има съвпадение, тогава и между старата и нова длъжност по щата няма да има същностна разлика; останалите различия не са определящи, поради което в тези случаи няма да е налице съкращаване на щата. Въззивната инстанция заключила, че когато работодателят трансформира една или повече от длъжности с идентични функции за заемане по служебно правоотношение, запазвайки щатни бройки за същата длъжност по трудово правоотношение, той няма задължение за извършване на подбор между заемащите длъжността. По отношение на възражението за недобросъвестност на работодателя при упражняване на правото му да прекрати трудовото правоотношение на посоченото по-горе основание въззивния съд е посочил, че нарушаването на принципа на добросъвестност и злоупотреба с право от страна на работодателя е налице, когато се установи, че единственото му желание, ползвайки се от законово допустимо средство, каквото е правото да измени трудовото правоотношение в служебно, е постигане на една - единствена цел: прекратяване на трудовия договор само с конкретен служител, която цел не би могъл да постигне по друг начин или резултатът би се забавил, оскъпил или предполага сбъдване и на друго условие, което работодателят не желае или не може да изпълни. Във връзка с посоченото, приел за установено, че при упражняване на потестативното право да прекрати едностранно трудовия договор с Д. Й. П. - М., работодателят е действал недобросъвестно, целейки да заобиколи предварителната закрила по чл. 333, ал. 1, т. 1 от КТ, неприложима в хипотезата на чл. 325, ал. 1, т. 12 от КТ - прекратяването на трудовото правоотношение с ищцата се случва непосредствено след като лицето се връща от отпуск по болест (временна нетрудоспособност); поради влошено здравословно състояние на 01.09.2023 г. ищцата е постъпила на лечение в болница и ползвала отпуск по болест до 02.11.2023 г. (вкл.); веднага при явяването й на работа на 03.11.2023 г. й била връчена посочената по-горе заповед като фактическия състав е с начало, предхождащо завръщането й. Съдът е взел предвид, че изложените мотиви за промяна на длъжността не подлежат на ревизия относно наличната за работодателя правна възможност да прекрати трудовото правоотношение на основание чл. 325, ал. 1, т. 12 КТ, но следва да се имат предвид при преценката дали не е злоупотребил работодателя с това право и дали не преследва една непозволена от закона цел. Съдът посочил, че по делото е безспорно установено, че ищцата е трудоустроена, страда от заболяване, включено в списъка на министъра на здравеопазването по Наредба №5, и при евентуалното й освобождаване по някое от останалите основания в КТ тя би ползвала закрилата, предвидена в чл. 333 КТ; посочено е, че затруднение за работодателя при освобождаването й би създало и евентуалната необходимост да избира на коя от двете служителки, назначени на посочените длъжности, да прекрати трудовото правоотношение; обоснован е извод, че трансформацията на длъжността формално придава законосъобразност на действията на работодателя при постигането на целения резултат - прекратяването на трудовото правоотношение точно с конкретно лице - ищцата, но нарушава изискването на закона при възникването, промяната и прекратяването на трудовите правоотношение страните да действат добросъвестно. Според съда установените по делото факти обективно свидетелстват, че работодателят е използвал преобразуването на трудовото правоотношение в служебно с приемането на ново щатно разписание за една от двете длъжности „главен инспектор" в отдел „Общинска икономика и защита на потребителя" в [община] с единствената цел да се освободи от работника, като се заобиколи защитата по чл. 333, ал.1, т.1 от КТ, която при уволнение на друго основание, ищцата би следвало да ползва. Съдът намерил, че надлежно първоинстанционният съд с доклада по делото е разпределил доказателствената тежест за оборване на презумпцията, като именно на ищцата е възложено да я обори; тя е сторила това при условията на пълно и главно доказване. По обосновката за допускане на касационно обжалване с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: Съгласно задължителните разяснения в ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, рамките, в които се селектират касационните жалби, се определят от поставения от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос. Този въпрос следва да е определящ изхода на правния спор по конкретното дело, което означава да е свързан с предмета на делото и да е от значение за формиране решаващата воля на съда. Изхождайки от тези разяснения, настоящият състав на ВКС намира, че следните, поставени от касатора въпроси, не са определящи изхода на спора: 1/ подлежи ли на контрол от съда правото на работодателя да прецени кои от заемащите една и съща длъжност лица да останат по трудово правоотношение и кои да влязат в процедура по заемане на длъжност, определена за заемане от държавен служител – твърди се противоречие на въззивното решение с решение №36 от 16.03.2020 г. по гр.д. № 2592/2019 г. на ВКС, III г.о., решение № 80 от 3.04.2015 г. по гр.д. № 4358/2014 г. на ВКС, IV г.о., решение № 184 от 22.06.2016 г. по гр.д.№ 868/2016 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 88 от 22.04.2016 г. по гр.д.№ 4574/2015 г. на ВКС, I. г.о.; 2/ законосъобразно ли е уволнението, когато част от щатните бройки за една и съща длъжност са определени за заемане от държавен служител, а други щатни бройки за същата длъжност остават непроменени - заети по трудово правоотношение - твърди се противоречие на въззивното решение с решение № 80 от 3.04.2015 г. по гр.д. № 4358/2014 г.на ВКС, IV г.о., решение № 184 от 22.06.2016 г. по гр.д.№ 868/2016 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 88 от 22.04.2016 г. по гр.д.№ 4574/2015 г. на ВКС, I. г.о., решение № 182 от 13.06.2014 г. по гр. д. № 479/2014 г. на ВКС, IV г.о., решение № 118 от 23.03.2015 г. по гр. д. № 281/2014 г. на ВКС, IV г.о.; 3/ при определяне на част от щатните бройки за една и съща длъжност за заемане от държавен служител, има ли право работодателят да определи, кои от заемащите една и съща длъжност лица да останат по трудово правоотношение и кои да влязат в процедура по заемане на длъжност, определена за заемане от държавен служител - твърди се противоречие на въззивното решение с решение № 80 от 3.04.2015 г. по гр.д. № 4358/2014 г.на ВКС, IV г.о. и решение № 184 от 22.06.2016 г. по гр.д.№ 868/2016 г. на ВКС, IV г.о.. (Първият и третият въпрос са напълно идентични, независимо от незначителната разлика във формулирането). Въззивният съд не е приел за незаконосъобразно трансформирането на само част от щатните бройки за една длъжност по трудово правоотношение за заемане от държавни служители. Предвид недобрата подредба и смесване на контролноотменителни мотиви и такива по същество в обжалваното решение, хаотичност на изложението, непрецизно извършено препращане по чл. 272 ГПК към мотивите на първата инстанция и недостатъчна яснота споделят ли се те изцяло или не от въззивната, останало е неясно какво е прието от второстепенния съд досежно възможността съдът да контролира преценката на работодателя кои от заемащите една и съща длъжност лица да останат по трудово правоотношение и кои да влязат в процедура по заемане на длъжност, определена за заемане от държавен служител. Оплаквания по чл. 281 ГПК, а и въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК във връзка с мотивирането на въззивното решение няма. В случая не се касае и за порок, обуславящ очевидна неправилност на обжалваното решение. Ето защо, независимо има или не произнасяне на въззивния съд и в какъв смисъл по втория от повдигнатите в изложението правни въпроси, това е без значение за крайния резултат, защото съществените съображения за незаконност на уволнението е, че то е извършено в нарушение на чл. 8, ал. 1 КТ, с цел избягване на закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 1 КТ. Преценката за проявена недобросъвестност от работодателя при уволнението, не значи, че съдът незаконосъобразно е излязъл извън правомощията за съдебен контрол при прекратяване на трудовото правоотношение в хипотезата на чл. 325, ал. 1, т. 12 КТ. Относно фактическите и правни изводи на втората инстанция, обусловили извода за допуснато от работодателя нарушение по чл. 8, ал. 1 КТ при уволнението на ищцата, няма поставени правни въпроси. Следващите два въпроса съдържат в себе си твърдения, които не са верни, противоречат на данните по делото, а и на извършените процесуални действия, изразени доводи и възражения в хода на процеса от самия касатор. Въпросите са следните: има ли право въззивният съд, от наведените от страна по делото съждения за нужда от подбор, да извлича и да ги приравнява на възражение за недобросъвестност по чл. 8, ал. 1 КТ за злоупотреба с право, при липса на направено възражение за недобросъвестност по чл. 8, ал. 1 от КТ и за злоупотреба с право; при разпознато за пръв път от въззивния съд възражение за недобросъвестност по смисъла па чл. 8, ал. 1 КТ, което не е коментирано от първоинстанционния съд нито в доклада, нито в решението, следва ли въззивният съд да го включи в доклада си по делото и да разпредели доказателствената тежест между страните. Изрично в исковата молба ищцата обосновава незаконност на уволнението и с фактически твърдения, сочещи на недобросъвестност у работодателя, вкл. за да избегне закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 1 КТ. Без да има задължение, ищцата изрично е дала и правна квалификация на възражението си – чл. 8, ал. 1 КТ. Страните са събирали доказателства за здравословното състояние на ищцата с оглед ползваната от нея закрила по чл. 333, ал. 1, т. 1 КТ, за която в решенията на съдилищата по съществото на спора е и признато, че е избегната от работодателя чрез уволнението по чл. 325, ал. 1, т. 12 КТ (втората инстанция и чрез препращане по чл. 272 ГПК към мотивите на първата). Първостепенният съд изрично е обсъдил фактическите твърдения, на които служителят основава своя довод по чл. 8, ал. 1 КТ, достигнал е до фактически изводи досежно релевантните факти е направил правни заключения за злоупотреба от работодателя при уволнението на ищцата на посоченото основание. Във въззивната жалба на Община – Сливен основно оплакванията са именно с оглед посочените съображения на районния съд по чл. 8, ал. 1 КТ. Това означава, че касаторът във въпросите в своето изложение излага невярно фактите по делото – твърди в противоречие с тях, че в исковата молба няма надлежно заявено твърдение за незаконност на уволнението поради злоупотреба от работодателя, както и, че едва във въззивното производство, за първи път, въззивният съд служебно и в изненада за работодателя – ответник по иска, се е произнесъл по чл. 8, ал. 1 КТ. В този смисъл и цитираната съдебна практика е некоректно посочена, като настоящият състав намира за нужно да допълни, че не се установява и противоречие на обжалваното въззивно решение с тълкуването в цитираните съдебни актове на ВКС. В допълнение, ако страната е считала, че първостепенният съд е допуснал процесуални нарушения при доклада по делото по чл. 146 ГПК, е следвало изрично да се обоснове във въззивната си жалба и да направи съответните искания. Въззивният съд не прави доклад по делото – т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. При така изложените съображения, няма основания за допускане на касационно обжалване и във връзка с оплакването във въззивната жалба за недопустимост на въззивното решение. Касационната инстанция, при служебно извършената проверка,също не намира причини да допусне касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК. Касаторът се позовава още и на очевидна неправилност на въззивното решение, но не излага доводи, различни от оплакванията в касационната жалба, а те са твърдения, които не могат да обусловят извод за наличие на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Тази хипотеза обхваща онези случаи, в които, и без въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК, и без наличието на допълните условия по т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, пряко от самото решение е установима неправилността на въззивния съдебен акт – в него правни норми са превратно приложени или грубо са нарушени правилата на формалната логика, което е довело до очевидна необоснованост. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. Касаторът следва да заплати на насрещната страна сторените в инстанцията съдебни разноски – 600 в. заплатен адвокатски хонорар. Мотивиран от горното, съдът