Определение № 432 от 18.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4699/2019 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „ТАРКТУР“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Симеоновско шосе“, бл. 2, ет. 4, ап. 12 срещу решение № 4318/14.06.2019 г. по гр. д. № 16544/2017 г. на Софийски градски съд (СГС), II-А състав. Ответникът А. Д. Д., чрез адв. А. е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски. Жалбата е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима, но не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Неин предмет е цитираното въззивно решение в частта, в която е потвърдено решението по гр. д. № 5191/2017 г. на Софийски районен съд, 76 състав в частта за уважаване на предявения от А. Д. Д. против касатора иск с правно основание чл. 128, т. 2 КТ до размера на сумата от 4 243. 67 лв. - дължимо трудово възнаграждение за периода м. март 2016 г. до 16.01.2017 г. За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е приел, че в полза на ищеца е възникнало правото на парично вземане за заплащане сума за трудово възнаграждение за процесния период – предвид наличието на съществуващо между страните по делото трудово правоотношение, по което работникът е изпълнявал длъжността „строителен електротехник". Установено е, че размерът на вземането за исковия период е определен върху сумата от 580 лв., която съставлява уговореното месечно брутно трудово възнаграждение на ищеца. Възражението на въззивника – ответник за наличие на частично плащане, съгласно представени РКО и разписки за получени суми, е намерено за неоснователно и недоказано. Развити са доводи, че представените по делото 6 броя разписки за получени суми от ищеца, издадени за периода 15.08.2016 г. – 29.11.2016 г., не удостоверяват надлежно изпълнение на задължението на работодателя за заплащане на трудовото възнаграждение. Този извод е направен с оглед на обстоятелството, че разписките са оспорени досежно подписа на ищеца за получил сумите по реда на чл. 193 ГПК и оспорването им е проведено успешно - тъй като от заключението на приетата графологическа експертиза е установено, че подписите, положени за получил сумата, не са изпълнени от ищеца. Според съда плащане на трудово възнаграждение за процесния период не удостоверявали и приложените по делото автентични писмени документи - разписка за получена сума в размер на 1 515 лв. от 04.04.2016. и РКО за сумата 100 лв., издаден на 01.08.2016 г., защото в тях липсва вписано основание за получаване от ищеца на общата сума от 1 615 лв. В отговор на развитите в жалбата доводи за погасителен ефект на изпълнението на задължението по чл. 128, т. 2 КТ с въпросните разписки втората инстанция е изложила и аргументи, че в тях като основание за получаване на сумата се сочи аванс към заплата, без обаче да е конкретизиран – отсъства отразяване на период, месец или дата. За неоснователни са приети и възраженията по жалбата, че плащането на сумите по разписките се установявало от събраните гласни доказателства. В тази връзка е изразено разбирането, че липсата на автентичност на част от разписките, установена от вещото лице и липсата на вписано основание в двата автентични документа, не може да бъде дерогирана с гласни доказателства. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа като основание за достъп до касация фактическият състав на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидната неправилност на въззивното решение. За да бъде разгледано същото основание твърдението за наличието му следва да бъде мотивирано. Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Очевидната неправилност също така изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда. В случая се излагат доводи за формиране на решаващите изводи на въззивния съд изцяло в нарушение на правилата на формалната логика. Този порок обаче е релевантен към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК при разглеждане на касационната жалба (в производството по чл. 290 ГПК), но не и в предхождащата фаза по селектирането й, по чл. 288 ГПК. Следва да се има предвид, че извън очертаното естество на порока на въззивния съдебен акт, обосноваващ достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон (вкл. и от нарушаване на правилата на формалната логика) при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол. С оглед на разгледаната по - горе и разбирана от състава дефинитивност на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК изложението не съдържа аргументирани съображения за наличие на предпоставките му. В заключение следва да се посочи, че не са обосновани предпоставки за приложение на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, а такива по чл. 280, ал. 1 ГПК (доколкото касаторът се е задоволил единствено на изпише този законов текст) - въобще липсват. Затова не следва да се допуска касационен контрол на въззивното решение в обжалвана му част. При този изход на делото, жалбоподателят следва да заплати на ответника по жалба разноските във връзка със защитата му в касационното производство. Видно от приложения договор за правна защита и съдействие № 196/07.11.2019 г. между клиента (ищеца Д.) и адвокатското дружество, в чийто състав е и подалият отговора на жалбата адв. А., е договорено адвокатско възнаграждение в размер на 960 лв. за услугата, от които са ангажирани доказателства за платени 480 лв. – в брой, срещу издадена фактура № 92837/07.11.2019 г. и касов бон за счетоводната операция, в този размер. Ето защо, поради липсата на документ, удостоверяващ реално извършено плащане за цялата сума от претендирания адвокатски хонорар, в случая следва да се присъди само доказания на страната разход – т.е. сумата от 480 лв. По тези съображения, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение