Определение № 638 от 14.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2385/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Булгартрансгаз“ ЕАД против решение № 944/27.02.2023 г., постановено по въззивно гр.д.№ 10160/2022 г. от ІV“а“ отд. На СГС. Ответникът по касационната жалба я оспорва, с писмен отговор. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С обжалваното решение, съдът е счел предявените обективно съединени искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 КТ за основателни и е потвърдил постановеното в този смисъл решение на районен съд. Съдът е приел, че престоят за съответния период е обективният критерий за преценката спряна ли е работата, като е без значение за съществуването му дали работникът е бил задължен по чл. 173, ал. 7, т. 1 КТ да ползва платен годишен отпуск или работодателят му е предложил да ползва неплатен отпуск по чл. 160 КТ, дали, поради престоя, му е възложено да изпълнява временно друга работа, или е получавал обезщетение за престой по чл. 267 КТ, както и дали е могъл или не да полага труд по други причини, каквато е временната нетрудоспособност. Прието е, че след обявения престой ищецът е отсъствал от работа поради временна неработоспособност 13 календарни дни, а в друга част от времето е ползвал платен годишен отпуск, които факти нямат отношение към обстоятелството дали по отношение на заеманата от него длъжност действително е бил налице престой. В акта за прекратяване на трудовото правоотношение като основание е посочено престой от 01.10.2021 г., като наличието на престой за периода 01.10.2021 г. – 25.10.2021 г. е от значение за законосъобразността на прекратяване на трудовото правоотношение на ищеца. В този период е видно, че е имало 17 работни дни, което формално изпълва хипотезата на чл.328,ал.1, т. 4 КТ. От правна страна съдът е приел, че при преустановяване работата само на определен работник или служител по чл. 120в, ал. 1 КТ, какъвто е настоящият случай, обективно дейността, която осъществява този работник или служител е възможно да не е спряна дори в обособена част от предприятието – да се изпълнява от другите работници или служители, заемащи същата длъжност, да е поета от лица, заемащи други длъжности и пр. Възможно е работодателят да прекрати трудовото правоотношение по чл. 328, ал. 1, т. 1, 2 или 3 КТ, щом преустановяването на работата, в резултат на извънредното положение и възникнали от това икономически или организационни затруднения, е довело до закриване на предприятието, до закриване на част от предприятието, до съкращаване на щата до намаляване на обема на работа. Възможно е, също така, работодателят след изтичане на 15 дни от преустановяване на работата на конкретния работник или служител да го уволни по чл. 328, ал. 1, т. 4 КТ, но в този случай е нужно още персоналната заповед по чл. 120в, ал. 1 КТ действително да е резултат на икономически, организационни, технологически и др. причини, породени именно от обявеното извънредно положение/извънредната епидемична обстановка, предвид спецификата на длъжността, организацията на работата, предмета на основната дейност на работодателя, както и обезпечаването й. От събраните по делото доказателства съдът е приел, че не се установява по никакъв начин спиране на дейността на предприятието или част от него, нито намаляване обема на работата през процесния период. Не се доказва и издаването на заповедта от 01.10.2021 г. действително да е резултат на икономически, организационни, технологически причини, породени именно от обявеното извънредно положение, предвид спецификата на длъжността на ищеца, организацията на работата, предмета на основната дейност на работодателя, както и обезпечаването й. Посочено е, че по никакъв начин не се установява изпълнението на основните трудови задължение на ищеца, подробно разписани в длъжностната му характеристика, по някакъв начин да са били засегнати от обявената извънредна епидемична обстановка. Със заповед № БТГ 92-04-174/09.09.2021 г. и заповед № БТГ 92-04-175/13.09.2021 г. е определен дистанционен режим на работа на ищеца, което сочи на извод, че извънредна епидемична обстановка не е препятствала възможността на ищеца да изпълнява основните си трудови задължения Съдът е посочил, че действително, със заповед № БТГ 92-04-161/19.08.2021 г. и заповед № БТГ 92-04-162/19.08.2021 г. на изпълнителния директор на ответното дружество, изпълнението на част от трудовите функции на ищеца са възложени на други лица - подаването на заявките се осъществява от началниците на управления, а не от организаторите към тях, а отделно с цел оптимизиране на разходите за хартия за копирни машини лазерни принтери и пощенски и куриерски услуги още е прекратено размножаването на документи на хартиен носител. Видно от самите заповеди това изземване на функциите няма връзка с извънредна епидемична обстановка, а е обуславено от Актуализация № 3 на Програма за инвестиции и поддръжка за периода 2021 г. – 2023 г. и Програма за пред инвестиционна подготовка за 2021 г. – 2025 г. и цели постигане на определени заложени бизнес цели и оптимизиране на разходи. Ето защо и съдът е приел, че преустановяването на работата с издадената по реда на чл. 120в, ал. 1 КТ заповед № БТГ – ЧР – З.. – 16/01.10.2021 г. не е основано на причини, произтичащи от обявената извънредна епидемична обстановка Посочено е също така, че още преди издаване на заповедта част от трудовите функции на ищеца са били иззети, в този смисъл нелогично е позоваването на въззивника на обстоятелството, че ищецът не могъл да изпълнява част от възложените му функции, тъй като същите са били възложени на други лица месеци по-рано. Така описаните действия биха могли да доведат до промяна в щатното разписание, респ. съкращаване на щата в предприятието, но не и до престой по отношение заеманата от ищеца длъжност. Със създаването на чл. 120в, ал. 1 ГПК законодателят не е създал облекчен ред за прекратяване на трудовото правоотношение от работодателя или възможност за заобикаляне на предвидените в закона основания за това. Една от легалните цели на уредбата в КТ е осигуряване закрилата на труда (чл. 1, ал. 3), израз на конституционната защитата на труда от държавата (чл. 13 от Конституцията ) и проява на социалния характер на държавата (преамбюла на Конституцията). С издадената заповед чл. 120в, ал. 1 КТ и последващата заповед за прекратяване на трудовото правоотношение на ищеца съдът е приел, че работодателят съвсем явно е заобиколил закона и е прекратил трудовото правоотношение на основание, поставящо по-малко изисквания в сравнение с други законоустановени основания за едностранно прекратяване на трудовото правоотношение от работодателя /например поради съкращаване на щата/, т. е. при недобросъвестно упражняване на права. В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди че съдът се е произнесъл по правни въпроси, при наличието на предпоставките на чл.280 ГПК. Поставя се въпрос, следва ли при обявен престой от дните на престой да се изключи ползуването на отпуск или отпуск поради временна нетрудоспособност. Съдът е приел, че след обявения престой ищецът е отсъствал от работа поради временна неработоспособност 13 календарни дни, а в друга част от времето е ползвал платен годишен отпуск, които факти нямат отношение към обстоятелството дали по отношение на заеманата от него длъжност действително е бил налице престой, като е приел, че наличието на престой за периода 01.10.2021 г. – 25.10.2021 г. е от значение за законосъобразността на прекратяване на трудовото правоотношение на ищеца, като в този период е видно, че е имало 17 работни дни, което формално изпълва хипотезата на чл.328,ал.1, т. 4 КТ. Така поставения въпрос не е довел съда до извод за липсата на престой от формална гледна точка на брой на дните, поради което не е обосновал изводите за незаконосъобразност на заповедта за прекратяването на трудовото правоотношение, в каквато насока е поставен въпроса, като на това основание отговора на този въпрос не може да доведе до извод за наличие но касационно основание относно допустимостта на обжалването. По отношение на поставения въпрос, следва ли да се осъществява процесуален контрол върху конкретното проявление на причините са спиране на работата и целесъобразността им е налице съдебна практика и тя е по отношение на контрола върху законосъобразността на заповедта за прекратяване на правоотношението, не и върху целесъобразността на заповедта за обявяване на престой, като контрола е по отношение на това дали е бил налице престой по отношение на конкретната длъжност, с оглед трудовите функции на работника по длъжностна характеристика. Решението в тази насока е съобразено със съдебната практика в тази насока, поради което не са налице касационни основания по допустимост на обжалването по този поставен правен въпрос. Поставя се въпрос, при обявен престой, следва ли да се спира работата на конкретен служител, когато работата на звеното в което се осъществява дейността е спряна. Съдът е приел, че по никакъв начин не се установява изпълнението на основните трудови задължение на ищеца, подробно разписани в длъжностната му характеристика, по някакъв начин да са били засегнати от обявената извънредна епидемична обстановка, както и че за ищеца е определен дистанционен режим на работа, което сочи на извод, че извънредна епидемична обстановка не е препятствала възможността на ищеца да изпълнява основните си трудови задължения и не е било налице реално спиране на работота поради престой, като поставения правен въпрос не е обосновал крайните изводи на съда относно основателността на предявените искове. Предвид изложеното, касационното обжалване не следва да се допуска, като в полза на ответника по касационната жалба се присъди сумата 1200 лева, на основание чл.78, ал.3 ГПК. Водим от горното, състав на ВКС