Определение № 60787 от 17.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3988/2021 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от М. К. Д. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат Л. против въззивно решение № 263685 от 3.06.2021г. по в.гр.д. № 8718 по описа за 2020г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 13.04.2020г. по гр.д. № 42094/2019г. на СРС като са отхвърлени предявените искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1-2 КТ за признаване за незаконно уволнението й, извършено на основание чл.328, ал.1, т.2 КТ, поради съкращаване в щата, считано от 20.05.2019г. и за неговата отмяна, за възстановяване на заеманата длъжност „деловодител“, като са присъдени разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следните данни по делото: Безспорно е, че в щатното разписание за длъжността на ищцата „деловодител“ към 14.01.2019г. е имало три щатни бройки. Със заповед от 30.04.2019г. работодателят е взел решение за съкращаване на една от тях, в щатното разписание, считано от посочената дата, са останали предвидени две щатни бройки за „деловодител“ и е назначил комисия за извършване на подбор. При подбора ищцата е получила най-малко точки. Не се спори и че за периода от 17.01.2019г.- 18.05.2019г. тя е била в отпуск за времена нетрудоспособност. На 20.05.2019г. й е връчено предизвестие за прекратяване на трудовото правоотношение поради съкращаване в щата и на същата дата е издадена и заповедта за това, считано от 20.05.2019г. без да е спазен срока за предизвестие. При тези данни въззивният съд е приел уволнението за законосъобразно. Счел е за установено реалното извършване на съкращаване в щата, а подбора за съответстващ на изискванията на закона, доколкото е осъществен между всички служителки, заемащи длъжността /заемащите длъжността „куриер“ правилно не са участвали, защото двете длъжности са различни и не може да се счете, че основните им функции се припокриват/, спазени са законовите критерии, а обстоятелството, че ищцата се е справяла по-зле с възложената й работа, е удостоверено с разпит на двама свидетели. Като разумен въззивният съд е преценил срока от един месец между извършването на подбора и прекратяването на трудовото правоотношение, пред вид нормата на чл.333, ал.7 КТ и продължителността от четири месеца на ползвания от ищцата отпуск за времена нетрудоспособност, през който тя се е ползвала със закрилата по чл.333, ал.1, т.4 КТ. В представеното към касационната жалба изложение, касаторката се позовава на основанията за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, поставяйки следните въпроси: 1. „Могат ли да бъдат оценявани за качество на работа по чл.329 КТ служители, които са отсъствали продължително или следва тези служители да бъдат изключени от подбора?“ Позовава се на противоречие с приетото в решения по гр.д.№ 4120/2020г.на ІІІ г.о. и гр.№ 1451/2011г.на ІV г.о., 2. Длъжен ли е въззивният съд да формира мотивите си въз основа на всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, след като ги обсъди поотделно и в тяхната съвкупност? Счита, че въззивният съд не е обсъдил доводите й, че работодателят неправилно е оценял качествата на служителите само когато всички са били на работа, но не и когато служител е бил сам на работа или са били двама, както и неправилно е дадена оценка за целия период от време, през което служителите са работили, а не дали в определен период не се е справял по-добре, като по този начин е постановил акта си в противоречие с дванадесет решения, които посочва. 3. Кои са критериите, по които се определя като разумен срока между акта на подбора и момента на прекратяване на трудовото правоотношение? Този въпрос се задава във връзка с основанието за допустимост по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от нотариус Д. С., чрез процесуалния представител адвокат В., с който се оспорват нейната допустимост и основателност. Счита, че касационно обжалване не може да бъде допуснато поради липса на посочените специални основания. Претендира направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 900лв., реалното заплащане на които установява с приложено платежно нареждане от 28.09.2021г. Настоящият съдебен състав счита, че по нито едни от поставените въпроси, не следва да се допуска касационно обжалване, защото част от тях /първия и втория/, доколкото не са свързани с решаващите мотиви на въззивния съд, не отговарят на изискванията за общо основание за допустимост, а за трите не е налице посоченото от касаторката специално основание, пред вид наличието на трайно установена съдебна практика, по всеки един от тях, която е съобразена от въззивния съд. Първият поставен въпрос не е от значение за изхода на спора, защото в условието си съдържа обстоятелство, което не е прието за установено в конкретния случай от въззивния съд, а именно, че ищцата е „отсъствала продължително“. Практиката на която тя се позовава е неприложима за конкретния случай, защото в нея се визират различни от настоящата хипотези. Касае се за изключение от правилото, че в подбора следва да се включат всички работници или служители, изпълняващи еднакви или несъществено отличаващи се функции, като е прието за неправилно включването в подбора на лице – в случая по гр.д.№ 4120/2020г.на ІІІ г.о. което не е изпълнявало трудовите си функции за продължителен период от време от две години и два месеца и на лице, което не е изпълнявало съответната длъжност /не е било титуляр/, а само временно определено да я заеме, по заместване, какъвто е случая по гр.д.№ 1451/2011г.на ІV г.о. Настоящият случай не може да се приравни на посочените, защото ищцата е отсъствала от 17.01.2019г.- 18.05.2019г. и за да извърши преценката си за квалификацията и нивото на справяне с работата на уволнения служителка, работодателят е следвало да извърши подбора между нея и останалите две служителки, заемащи същата длъжност, сравнявайки ги съобразно положения от тях труд през времето, през които те са били на работа. Отсъствието й от четири месеца не може да е пречка за осъществяване на подбор, доколкото не е толкова продължително и ищцата е работила при работодателя на процесната длъжност от 23.01.2018г. в продължение на година /до 17.01.2019г./, който период е достатъчен за придобиване на представа за начина, по който тя изпълнява трудовите си функции. В този смисъл, по вторият поставен въпрос относно задължението на въззивния съд да формира мотивите си въз основа на всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, следва да се посочи, че задължението е изпълнено и съдът при формиране на изводите си относно осъществения подбор подробно е аргументирал между които лица следва да се извърши, по кои критерии, какъв е релевантния период и защо счита, че работодателят е установил в процеса фактите, обусловили преценката на комисията. На третия въпрос за критериите, въз основа на които продължителността на срока между акта на подбора и момента на прекратяване на трудовото правоотношение може да се определи като разумна, в съдебната практиката няма спор, че преценката е конкретна и затова различна в зависимост от установените за съответния случай обстоятелства. Целта на подбора по чл.329 КТ - да останат на работа тези, които имат по-висока квалификация и работят по-добре, логически изключва работодателят да има интерес да бави същия. В случая подборът е извършен непосредствено след 30.04.2019г., когато работодателят е взел решението си за съкращаване на една от трите длъжности „деловодител“ и е определил съставът на комисията, която да го осъществи. Заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение е връчена на служителката три седмици по–късно /на 20.05.2019г./, защото ищцата е отсъствала поради отпуск, т.е. причината е, че се е ползвала от закрилата за уволнение по чл.333, ал.1, т.4 КТ, а не е такава, за която работодателя да отговаря. С оглед на изложеното, настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. С оглед изхода на спора, направеното искане и на основание чл.78, ал.3 ГПК, в тежест на касатора следва да бъдат възложени установените като реално направени разноски на ответната страна в настоящето производство, които възлизат на 900лв. за адвокатско възнаграждение. Мотивиран от изложеното, като счита, че не е налице посоченото от касатора основание за допустимост, настоящият състав на Върховен касационен съд