Определение № 5352 от 21.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1457/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 и чл. 274, ал. 2 от ГПК. Образувано е по касационни жалби на Уиз Еър Унгария Црт и В. Н. П. против решение № 4500 от 16.08.2023 г., постановено по въззивно гражданско дело №1392 по описа за 2023 г. на Софийския градски съд, ГО, III „Б“ въззивен състав, както и по частна жалба на дружеството срещу определение от 8.02.2024 г. по същото дело, с което е допълнено решението с присъждане на разноски на В. Н. П.. Дружеството обжалва изцяло въззивното решение, включително в частите, с които е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на исковете на В. Н. П.. В. Н. П. обжалва въззивното решение в частите, с които е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения иск по чл.128, т.2 от КТ за заплащане на секторни възнаграждения в размер на 15 601 лв. за периода от 1.05.2018 г. до 16.06.2020 г. и 3 122,72 лв. обезщетение в размер на законната лихва върху тези възнаграждения. Дружеството твърди, че решението на Софийския градски съд е недопустимо, неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл.281, т.2 и т.3 от ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване сочи недопустимост, очевидна неправилност и т. 1 и т.3 на чл.280, ал.1 от ГПК по следните въпроси: 1.Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства? 2.Длъжен ли е съдът да съобрази декларираното основание, размера и периодичността на едно оспорено документирано плащане, за да установи какво задължение е погасено с него? 3.Ако определените от работодателя командировъчни на ден/дневни/ са в размер, който кореспондира на размера на изплащани от него допълнителни трудови възнаграждения, това променя ли характера им от командировъчни по чл.215 от КТ в трудови възнаграждения по чл.128, т.2 от КТ? 4.Кои са фактите, които определят кой е работодателят по трудово правоотношение? 5.Има ли случаи, в които трудовият спор може да се развие между служителя и трето лице, което не е работодател? Ако има такива случаи, тогава работодателят следва ли да се конституира като необходим задължителен другар, при условие че се твърди нищожност на клаузи на трудовия договор? 6.Може ли неподписан документ да има качеството на Вътрешни правила за определяне на работната заплата? Ако принципно това е възможно, на какви условия следва да отговаря този документ и следва ли да се докаже, че документът изхожда от овластен представител на работодателя? 7.Може ли вътрешни актове на един работодател да обвързват друг работодател? Ако да, при какви условия? 8.Определеният в Приложение 3а от НСКСЧ размер на командировъчните пари на ден минимален или максимален е? Има ли право работодателят на основание Приложение 3а от НСКСЧ и чл.31, ал.6 от НСКСЧ да определи и изплаща по-нисък размер на командировъчните пари на ден от посочените в Приложение 3а от НСКСЧ? В. Н. П. застъпва становището, че въззивното решение в обжалваните от нея части е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Като основания за допускане на касационно обжалване сочи очевидна неправилност, противоречие на въззивното решение с решение на Съда на Европейския съюз от 15 септември 2011 г. по дело Williams и др./С-155/10/ и чл.280, ал.1, т.3 от ГПК по следните въпроси: 1.Може ли съдът да даде предимство на съдържанието пред формата, като приложи счетоводния принцип по чл.26, ал.1 т.8 от Закона за счетоводството, когато извършва преценка относно това кое измежду няколко еднородни задължения, възникнали едновременно, следва да се счита за погасено чрез плащане, чийто размер е достатъчен да погаси изцяло само едно от споменатите задължения? 2.Следва ли разпоредбата на чл.76 от ЗЗД да се тълкува в смисъл, че е допустимо съдът да приеме, че определено плащане, чиито размер не е достатъчен да погаси няколко еднородни задължения, е погасило изцяло или отчасти само едно от тези задължения в случаите, когато по делото липсват доказателства относно основанието за извършеното плащане? Страните си оспорват взаимно жалбите и наличието на посочените в изложенията към тях основания за допускане на касационно обжалване. По предявените искове и постановените съдебни решения настоящата инстанция констатира следното: В. П. е предявила срещу ответното дружество, за което е работила като стюардеса, искове за заплащане на 15 601 лв. секторни плащания за периода от 1.05.2018 г. до 16.06.2020 г., обезщетение за забава върху секторните плащания в размер на 3 122,72 лв., 10 482,24 лв. неплатени командировъчни пари за периода от 10.06.2018 г. до 10.06.2020 г., 7 685,78 лв. неизплатени възнаграждения за дните, през които е ползвала платен годишен отпуск в периода от 1.07.2018 г. до 16.06.2020 г., 303,99 лв. възнаграждение за труд по време на официални празници, 73,32 лв. обезщетение за забавено плащане върху това възнаграждение и инцидентен установителен иск по чл.74, ал.4 от КТ за недействителност на т.4б от трудов договор от 06.04.2017 г. и т.5б от трудов договор от 14.12.2018 г. С решение № 11971 от 30.10.2022 г. по гр. д. № 33694 по описа за 2021 г. на Софийския районен съд, ГО, 77-ми състав, дружеството е осъдено да заплати на ищцата 10 482,24 лв. неплатени командировъчни пари за периода от 10.06.2018 г. до 10.06.2020 г., 7 685,78 лв. неизплатени възнаграждения за дните, през които е ползвала платен годишен отпуск в периода от 1.07.2018 г. до 16.06.2020 г., 301,65 лв. възнаграждение за труд по време на официални празници и 72,49 лв. обезщетение за забавено плащане върху това възнаграждение. Отхвърлени са исковете за заплащане на 15 601 лв. за секторни плащания за периода от 1.05.2018 г. до 16.06.2020 г., обезщетение за забава върху секторните плащания в размер на 3 122,72 лв., инцидентният установителен иск по чл.74, ал.4 от КТ за недействителност на т.4б от трудов договор от 06.04.2017 г. и т.5б от трудов договор от 14.12.2018 г. и за възнаграждение за труд и обезщетение за забавено плащане върху това възнаграждение над присъдените размери. Софийският градски съд е потвърдил първоинстанционното решение и в частите, с които този съд се е произнесъл по исковете с цена под пет хиляди лева/ 301,65 лв. възнаграждение за труд по време на официални празници и 72,49 лв. обезщетение за забавено плащане върху това възнаграждение/. В тези части касационната жалба на дружеството е недопустима съгласно чл.280, ал.3, т.3 от ГПК. Недопустима е и касационната жалба на дружеството в частите, с които е потвърдено отхвърлянето на исковете за секторни плащания, за обезщетение за забава върху тези плащания и инцидентният установителен иск. В тези части въззивното решение удовлетворява дружеството като резултат, поради което не могат да се обжалват само мотивите/т.18 на ТР №1 от 4.01.2001 г. по т.гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС/. Ето защо касационната жалба на дружеството трябва да бъде оставена без разглеждане в гореописаните части. В останалите части не се установяват твърдените от дружеството основания за допускане на касационно обжалване. Главната защитна теза на касатора е, че работодател на ищцата е клонът, а не дружеството. От това твърдение се черпят аргументи, че решението е недопустимо, защото има задължително другарство между клона и дружеството и се претендира, че правилата, уреждащи работната заплата в клона не обвързват дружеството/4, 5, 7 въпрос/. Въззивният съд е приел, че пасивната легитимация на дружеството е налице, тъй като трудовото правоотношение е възникнало между ищцата и ответното дружество, който извод следва от съдържанието на трудовите договори и анексите към тях. Качеството на работодател обуславя участието му като надлежна страна по делото и в този смисъл въззивният съд се е позовал на решение № 25 от 14.03.2022 г. по гр. д. № 1728/2021 г. на III ГО на ВКС. В това решение е прието, че в качеството си на работодател по смисъла на §1 т.1 от ДР на КТ организационно обособената структура притежава специална правоспособност да участва като страна в производство по трудови спорове, но постановеното спрямо нея решение обвързва юридическата личност, в чиято организационна структура тя е включена. Касае се за процесуална легитимация на работодателя като главна страна по трудови дела - но не като процесуален субституент, чиято легитимация измества тази на юридическото лице /което, предвид обвързаността си от решението, е също процесуално легитимирано да участва по делото като главна страна/. Поради това и в този случай като надлежни страни в процеса могат да участват както организационно обособената структура - поради призната и от КТ правоспособност по трудови спорове, така и юридическото лице, в чиято структура е и в чиято правна сфера настъпват правните последици на решението. В същия смисъл са и цитираните решения №.325/22.07.2011 г. по г.д.№.954/2010 г., №301 от 12.06.2012 г. по г.д.№.966/09 г. и №.380/10.01.2014 по г.д.№.2034/2013 г., всички на ІV ГО/. Касаторът погрешно тълкува тази практика на ВКС. Разпоредбата на §1 т.1 от ДР на КТ е приета от законодателя с цел да бъдат облекчени работниците и служителите да предявяват искове срещу своя работодател по мястото, където обичайно полагат своя труд, както предвижда особената местна подсъдност по трудови дела/чл.114 от ГПК/. Организационно обособената структура/в случая клон/ не е различен правен субект, а неразделна част от юридическото лице. Как се управлява юридическото лице и по какъв начин вътре в неговата структура се разпределят правомощията е без значение за третите лица, в случая-неговите работници или служители и тези вътрешни правила не могат да им се противопоставят. Специалната правоспособност по трудови дела не е предвидена от законодателя, за да се даде възможност на юридическото лице недобросъвестно да се освобождава от отговорност по отношение на работниците и служителите, позовавайки се на вътрешни организационни правила, върху които външни лица нямат влияние и които могат едностранно да се изменят. Затова разрешението на въззивния съд по тези въпроси съответства на смисъла на разпоредбата на параграф 1, т.1 от ДР на КТ и утвърдената практика на ВКС по нейното приложение. Освен това по отношение на трудовите правоотношения с членове на летателния екипаж вече са постановени определение № 601 от 19.07.2022 г. и решение № 50233 от 6.6.2023 г. по гр. д. № 330/2022 г. на IV ГО, в които е прието, че именно дружеството е техен работодател. Решението на въззивния съд не противоречи и на цитираното от касатора ТР №1 от 30.03.2012 г. по тълк.д. № 1/2010 г. на ОСГК на ВКС, което задължава съда да даде указания на ищеца да отстрани нередовността на исковата молба, ако искът по трудов спор е предявен срещу ненадлежен ответник. В случая исковете са били предявени именно срещу надлежния работодател, поради което не е било необходимо да се дават указания до ищцата. Няма никакво отношение към случая ТР №7 от 13.01.2023 г. по тълкувателно дело № 7/2020 г. на ОСГТК, според което страните по договор са задължителни и необходими другари в производството по предявен от трето лице иск за нищожност на договора. Както се посочи по-горе, работодателят и клонът не са различни правни субекти, а участието на организационно обособената структура в процеса обвързва и юридическото лице. Освен това въззивното решение, с което е потвърдено отхвърлянето на инцидентните установителни искове за недействителност на клаузи от трудовия договор е извън предмета на касационния контрол. Ето защо по тези въпроси, както и заради твърдяната от касатора недопустимост на решението заради неучастието на клона, която не се установява, касационно обжалване не следва да се допуска. За да потвърди първоинстанционното решение за присъждането на 10 482,24 лв. неплатени командировъчни пари, въззивният съд е приел, че следва да намери приложение разпоредбата на чл.31, ал.2 от раздел IV на Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина, в който смисъл е и изричната уговорка между страните в трудовия договор. Посочил е, че издадените на основание чл.215 от КТ наредби на МС могат да определят само минимален размер на обезщетенията при командироване и съответно работодателят при определяне на размера на тези обезщетения не може да ги фиксира под предвидения в наредбата размер. Това разрешение на въззивния съд на осмия въпрос на касатора съответства на последователната практика на ВКС, съдържаща се в решения № 753 от 29.03.2011 г. по гр.д.№ 1283/ 2010 г., № 129 от 07.07.2016 г. по гр.д № 3736/2015 г. на IV ГО и цитираните в тях други решения. Няма основания тази практика да бъде променяна, поради което по този въпрос не следва да се допуска касационно обжалване. В мотивите си въззивният съд е приел, че секторните плащания са постоянен елемент от трудовото възнаграждение на ищцата, позовавайки се и на Обяснение на заплатите на Кабинен екипаж, възприети като Вътрешни правила за работна заплата. Констатирал е, че работодателят ги е изплатил, поради което е потвърдил първоинстанционното решение за отхвърляне на този иск. Възползвайки се от тези мотиви, представителят на дружеството достига до необоснования извод, че въззивното решение било недопустимо, защото произнасянето на съда е по недопустимо изменение на основанието на иска във въззивната инстанция, макар всъщност да се касае до правна квалификация, а не до изменение на основанието. Също позовавайки се на мотивите, с които въззивният съд е счел този иск за неоснователен, представителят на дружеството е формулирал втори, трети и шести въпрос. По отношение на отхвърления иск за секторните възнаграждения обаче касационната жалба на дружеството е недопустима по посоченото по-горе съображение, че страната не може да обжалва мотивите, когато резултатът я удовлетворява. Ето защо тези въпроси са без значение за евентуално възможния предмет на касационата жалба на дружеството и съответно не могат да обусловят допускане на касационно обжалване. Що се касае до преценката на относимите доводи на дружеството и до обсъждането на събраните по делото доказателства в допустимите части на касационната жалба не се установяват съществени пропуски въззивният съд да ги обсъди и оцени. Ето защо и по първия въпрос касационно обжалване не следва да се допуска. От мотивите на въззивното решение не се констатира очевидна неправилност като квалифициран негов порок. Тези мотиви са логични, последователни, не съдържат вътрешни противоречия и не представляват прилагане на отменена правна норма или на правна норма в нейния противоположен смисъл. По касационната жалба на ищцата. За да потвърди първоинстанционното решение за отхвърляне на иска за заплащане на секторни възнаграждения в размер на 15 601 лв., въззивният съд е приел за действителни клаузите, с които е прието да не се плаща за първите два сектора, а дължимите суми за трети и четвърти сектор са изплатени съгласно приетата по делото експертиза. От съдържанието на тези мотиви не се констатира очевидна неправилност на въззивното решение. Въззивният съд не се е позовал нито на счетоводния принцип по чл.26, ал.1 т.8 от Закона за счетоводството, нито на чл.76 от ЗЗД, поради което формулираните от ищцата въпроси са напълно неотносими към спора и не могат да обусловят допускане на касационно обжалване по нейната касационна жалба. Няма противоречие между мотивите на въззивния съд в обжалваната от ищцата част и решението на СЕС от 15 септември 2011 г. по дело C ‑ 155/10/Williams и др.срещу British Airways plc/. Това решение се отнася до възнагражденията по време на платения годишен отпуск, а не до претендираните в случая секторни възнаграждения. Решението е цитирано и подробно анализирано от въззивния съд в друга негова част- при обосноваване дължимостта на сумата от 7 685,78 лв., представляваща неизплатени възнаграждения за дните, през които ищцата е ползвала платен годишен отпуск. Ето защо по касационната жалба на ищцата също не следва да се допуска касационно обжалване. При този изход на касационното производство разноски на страните не следва да се присъждат. По частната жалба: Дружеството обжалва определение от 8.02.2024 г. по в. гр. д. № 1392 по описа за 2023 г. на Софийския градски съд, ГО, III Б въззивен състав, с което е осъдено да заплати на В. Н. П. направените разноски във въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 2 196,25 лв. В жалбата се твърди, че В. П. не е представила договор за правна помощ и извлечение от сметката на АД „С. и К.“, от които да е видно, че плащането е надлежно извършено и е погасило задължението за адвокатски хонорар за процесуално представителство пред въззивния съд. Освен това се повдига възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение В. Н. П. оспорва частната жалба и моли обжалваното определение да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, като взе предвид становищата на страните и обсъди данните по делото, приема следното: Частната жалба е подадена в срок срещу подлежащо на обжалване определение на въззивен съд, поради което е допустима. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. В последното по делото публично заседание пред въззивния съд на 9.05.2023 г. пълномощникът на В. П. е представил списък на разноските, платежно нареждане за превода на адвокатското възнаграждение и фактура за стойността на услугата по изготвяне на въззивната жалба и на отговора на въззивната жалба на противната страна. Адвокатското пълномощно е било представено преди това към въззивната жалба на ищцата. Пълномощникът на дружеството е участвал в публичното съдебно заседание, били са му връчени преписи от фактурата и платежното нареждане. От негова страна обаче не са били повдигнати никакви възражения относно реалното плащане на адвокатското възнаграждение и неговата прекомерност. При това положение формулираните едва в настоящата частна жалба възражения и доводи в този смисъл са преклудирани, защото е следвало да бъдат заявени най-късно в пренията пред въззивния съд. След това страните вече не могат валидно да осъществяват процесуални действия, включително и тези, свързани с определяне на разноските по делото пред въззивната инстанция. Тази забрана обезпечава приложението на основни принципи на исковия процес - равенството на страните, равно право на защита и състезателност, установени с чл. 8 и 9 ГПК / т.11 на ТР № 6 от 6.11.2013 г. по тълкувателно дело № 6/2012 г. на ОСГТК/. По тези съображения настоящата инстанция приема, че обжалваното определение трябва да бъде потвърдено. Воден от гореизложеното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение