Определение № 4615 от 29.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4606/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 8284/28.07.2025 година, подадена по СССЕ на 25.07.2025 година, от Софийския районен съд и на касационна жалба с вх. № 9070/20.08.2025 година, подадена от Софийски градски съд, двете срещу решение № 346/01.07.2025 година на Окръжен съд София, І-ви въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 1065/2024 година. С въззивното решение на Окръжен съд София е потвърдено първоинстанционното решение № 248/28.06.2024 година на Районен съд Костинброд, ІІ-ри граждански състав, постановено по гр. д. № 10/2023 година в частта му, с която Софийски градски съд и Софийския районен съд са осъдени да заплатят на Г. Е. Г. сумата от 5000.00 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от нарушаване на правото на разглеждане и решаване в разумен срок на гр. д. № 9347/2016 година по описа на Софийския районен съд и в. гр. д. № 8446/2021 година по описа на Софийски градски съд, при което производството по делата за обезщетение по чл. 49 от ЗЗД е продължило за период шест години, осем месеца и двадесет дни, заедно със законната лихва, считано от 01.03.2023 година до окончателното плащане. В подадената от Софийски градски съд касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение в частта му, касаеща касатора, е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено в тази му част и вместо него да бъде постановено друго, с което предявения срещу Софийски градски съд от Г. Е. Г. иск, с правно основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ да бъде отхвърлен. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд София в тази му част по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. В подадената от Софийския районен съд касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение в частта му, касаеща касатора, е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено в тази му част и вместо него да бъде постановено друго, с което предявения срещу Софийския районен съд от Г. Е. Г. иск, с правно основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ да бъде отхвърлен или евентуално обезщетението за неимуществени вреди да бъде намалено. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд София в тази му част по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Ответникът по подадените касационни жалби Г. Е. Г. е подал отговор с вх. № 9498/02.09.2025 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на решение № 346/01.07.2025 година на Окръжен съд София, І-ви въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 1065/2024 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбите се оспорват като неоснователни като се иска да бъдат оставени без уважение, а оспорваното с тях решение да бъде потвърдено. Софийски градски съд е бил уведомен за обжалваното решение на 21.07.2025 година, а подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 9070/20.08.2025 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Софийският районен съд е бил уведомен за обжалваното решение на 14.07.2024 година, а подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 8284/28.07.2025 година, като е подадена по СССЕ на 25.07.2025 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: При постановяване на решението си съставът на Окръжен съд София е приел, че предявеният иск бил с правно основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ. Г. Е. Г. претендирал от Софийския районен съд и Софийски градски съд заплащане на сумата от 10 000.00 лева (частичен иск от 15 000.00 лева), представляваща обезщетение за претърпените от него вреди, в резултат на нарушеното му право на разглеждане и решаване в разумен срок на производството за обезщетение по чл. 49 от ЗЗД, водено срещу Прокуратурата на Република България и Областна дирекция на МВР-гр. П.. Твърдяло се, че Г. бил подал искова молба срещу посочените ответници на 19.02.2016 година, по повод на която било образувано гр. д. № 9347/2016 година по описа на Софийския районен съд. Производството пред този съд било приключило но 30.06.2021 година, когато делото било изпратено на Софийски градски съд, поради подадена от Г. Е. Г. въззивна жалба. Образуваното въззивно производството по в. гр. д. № 8446/2021 година по описа на Софийски градски съд било приключило на 09.11.2022 година, когато бил постановен окончателен съдебен акт. Поради забавеното правосъдие Г. бил претърпял неимуществени вреди–болки и страдания, чувство на безнадеждност и липса на справедливост, притеснения и стрес, недоверие в съдебната система като цяло, както и емоционален и психически дискомфорт. След окончателното приключване на производството Г. Е. Г. бил подал заявление до ИВСС [населено място], като според изготвения констативен протокол забавянето не се дължало на действия от страна на Г., нито от страна на процесуалния му представител. Според състава на Окръжен съд София безспорни на етапа на въззивното производство били следните обстоятелства: производството по гр. д. № 9347/2016 година по описа на Софийския районен съд било образувано по искова молба от 19.02.2016 година, подадена от Г. Е. Г. срещу Прокуратурата на Република България и Областна дирекция на МВР [населено място] с искане за заплащане на сумата от 3000.00 лева (частичен иск от 6000.00 лева), представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ищеца вследствие на неправомерните действия на тези държавни органи. С разпореждане № 2414 от 07.01.2017 година исковата молба била оставена без движение с указания Г. Е. Г. да внесял дължимата за производството държавна такса. Посочените указания били изпълнени в срок, като доказателства за това били представени по делото с молба от 09.03.2017 година. С последващо разпореждане от 12.07.2017 година исковата молба била повторно оставена без движение с указания за представяне на препис от нея, както и да се конкретизирали обстоятелствата, които ангажират отговорността на ответниците. Указанията били изпълнени на 21.08.2018 година. С разпореждане от 27.02.2019 година препис от исковата молба бил изпратен на ответниците, с което било поставено началото на процедурата по чл. 131 от ГПК. Отговори на исковата молба били депозирани и от двамата ответника, съответно от Прокуратурата на Република България на 17.04.2019 година, а от Областна дирекция на МВР [населено място]–на 03.05.2019 година. Следващото процесуално действие по делото било извършено на 04.05.2020 година и се изразявало в изготвянето на проект за доклад по делото и насрочването му за разглеждане в открито заседание за дата 07.07.2020 година. Делото било разгледано и решено в това първо и единствено заседание, като първоинстанционното решение било постановено на 21.08.2020 година. Това решение било обжалвано от Г. Е. Г., като въззивната жалба била подадена до Софийски градски съд чрез Софийския районен съд на 21.09.2020 година. Същата била оставена без движение с указание за заплащане на дължимата се за въззивното производство държавна такса с разпореждане на първоинстанционния съдия от 26.03.2021 година. След процедурата по администрирана на въззивната жалба, извършена от Софийския районен съд, делото било изпратено на Софийски градски съд, където на 02.07.2021 година било образувано в. гр. д. № 8446/2021 година. С определение № 1058/09.07.2021 година, постановено по реда на чл. 267 от ГПК, делото било насрочено за разглеждане в открито съдебно заседание за 07.10.2021 година. Пред въззивния съд било проведено едно единствено открито заседание на посочената дата, в което делото било обявено за решаване. С молба от 31.10.2022 година процесуалният представител на Г. Е. Г. бил направил искане за определяне на подходящ срок за постановяване на съдебното решение, на основание чл. 255, ал. 1 от ГПК. Въззивното решение било постановено на 09.11.2022 година, като същото не било подлежало на обжалване и било влязло в сила. Въззивният съд е посочил, че между страните не било спорно и обстоятелството, че след постановяване на окончателния по делото акт, Г. Е. Г. бил депозирал заявление по реда на чл. 60, ал. 1 от ЗСВ пред ИВСС [населено място]. Видно от представения констативен протокол и уведомително писмо, след проверка Инспекторатът бил установил, че правото на Г. Е. Г. за разглеждане и решаване на делото в разумен срок било нарушено, с оглед на което му било предложено обезщетение в размер на 2600.00 лева. Също така не било спорно, че Г. не бил приел предложението за сключване на споразумение за предложената като обезщетение сума. При тези факти въззивният съд обосновал правните изводи, че решението на първоинстанционния съд освен валидно и допустимо било и правилно. Съгласно чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ държавата отговаряла за вредите (имуществени и неимуществени), причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС. Това право се отнасяло до всички видове съдебни производства–граждански, наказателни и административни. Според чл. 4, ал. 1 от ЗОДОВ държавата дължала обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които били пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали били причинени виновно от длъжностното лице. Отговорността на държавата била обективна и се носела от нея, без значение кой бил причинил вредоносния резултат. Тази отговорност се реализира чрез държавните органи-в случая Софийски районен съд и Софийски градски съд. Преценката за наличие на нарушение на правото на разглеждане и решаване на дело в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС, а от там и за обезщетение на причинените от това вреди, се извършвала по критериите, определени в чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ и поддържани последователно и в практиката на ЕСПЧ. Тези критерии били общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имали значение за правилното решаване на спора. Преценката дали било спазено изискването за разумен срок се извършвала с оглед обстоятелствата по делото, като се търсел баланс между интересите на лицето възможно най-бързо да получи решение и необходимостта от внимателно проучване и правилно провеждане на съдебното производство. В конкретния случай по отношение на развилото се производство пред Софийския районен съд, въззивният съд приемал за доказано, че действително било нарушено изискването за разглеждане и решаване на делото в разумен срок. Касае се за исково производство, което не се отличавало с фактическа и правна сложност, било разгледано и решено в едно съдебно заседание, но въпреки това било с обща продължителност над 5 години и 4 месеца. Тази продължителност на делото се дължала най-общо на недобрата организация на Софийския районен съд при проверка на редовността на исковата молба и извършване на процедурата по размяна на книжата по делото, както и при администрирането на подадената срещу първоинстанционното решение въззивна жалба. Установявало се необосновано забавяне за периода след подаването на исковата молба на 19.02.2016 година до 27.02.2019 година., когато с разпореждане било указано препис от исковата молба и приложенията към нея да бъдат изпратени на ответниците. В рамките на този период исковата молба била оставяна два пъти без движение–първия път за внасяне на такса, но разпореждането било постановено едва на 07.01.2017 година и втори път–с разпореждане от 12.07.2017 година, с указания за уточнение на исковата претенция и представяне на преписи за насрещните страни. Макар указанията на съда да били изпълнявани в срок, процедурата по чл. 131 от ГПК била започнала две години след подаване на исковата молба. Предвид спецификата на този първоначален етап на исковото производство (към който момент процесуалното правоотношение съществувало само между съда и ищеца), именно съдът бил органът, който следвало да положи максимални усилия, за предотвратяване на ненужно забавяне, като извършва надлежно и в най-кратки срокове дължимите процесуални действия по проверка редовността на исковата молба и уточняването на исковите претенции. Тези процесуални действия не били сложни, нито изисквали специфична подготовка и допълнителни предпоставки за извършването им, поради което срокът, в който реално били извършени, не можел да се приеме за разумен. Забавяне било допуснато и при произнасянето на съда по реда на чл. 140 от ГПК, което било извършено година след постъпване по делото на отговорите на исковата молба. Действително при насрочването и разглеждането на делото, както и при постановяване на първоинстанционното решение Софийският районен съд бил действал ритмично–първото открито заседание било насрочено с определение от 04.05.2020 година за 07.07.2020 година, делото било обявено за решаване, а решението било постановено на 21.08.2020 година. Въпреки това с последващите си действия по администриране на подадената от Г. Е. Г. на 21.09.2020 година въззивна жалба, Софийския районен съд отново би допуснал необосновано забавяне на делото, като бил обездвижил същата за заплащане на държавна такса едва с разпореждането си от 26.03.2021 година. По отношение на развилото се въззивно производство пред ответника Софийски градски съд, съставът на Окръжен съд София намирал, че било налице забавяне, довело до нарушаване на правото на Г. Е. Г. за разглеждане и решаване на производството в разумен срок. В етапа на въззивното производство било проведено едно единствено заседание, в което делото било обявено за решаване, но въпреки това производството по в. гр. д. № 8446/2021 година по описа на Софийски градски съд било продължило над година и четири месеца (1 години 4 месеца и 7 дни). Установявало се необосновано забавяне за периода след като в откритото съдебно заседание на 07.10.2021 година, когато делото било обявено за решаване до постановяването на въззивното решение на 09.01.2021 година. Действително предвиденият в ГПК едномесечен срок за постановяване на съдебните решения бил инструктивен за съдилищата, но не можело да се приеме, че срок, надвишаващ над три пъти приетия за допустим тримесечен срок (приложим за съдилища с по-голяма натовареност) бил разумен. Поддържаното във въззивната жалба обстоятелството, че Софийски градски съд бил един от най-натоварените в страната, с намален човешки ресурс и значителен брой дела, разпределение на един съдебен състав, не било в състояние да доведе до обратен извод Нещо повече: следвало да се посочи, че съгласно чл. 1 от ЕКЗПЧОС, държавите членки били длъжни да организират правните си системи по начин, който да гарантира спазването на чл. 6 от ЕКЗПЧОС, като позоваването на финансови или практически затруднения не можело да оправдае неизпълнението на изискванията на чл. 6 от ЕКЗПЧОС. Неоснователно се поддържало и че забавянето било в следствие развилата се в страната извънредна обстановка. Очевидно било, че делото пред въззивния съд не било отлагано поради невъзможност за провеждане на открити заседания, а дори напротив, било е насрочено и разгледано в един кратък период след образуването му, като забавянето било единствено в етапа на постановяване на въззивния акт. Съставът на Окръжен съд София е посочил, че предвид установеното следвало несъмнено да се приеме, че съществено бил нарушен разумният срок за разглеждане на производство по предявения от Г. Е. Г. срещу Прокуратурата на Република България и Областна дирекция на МВР [населено място], иск с правно основание чл. 49 от ЗЗД. Доколкото се установявало, че и двамата ответници в настоящото производство били допуснали нарушения следвало да се приеме и че били допринесли за настъпилите вреди и следвало да бъдат осъдени солидарно (като субституенти на държавата) за обезщетяването им. По отношение на възражението поддържано и от двамата ответници за недоказаност на неимуществените вреди и на причинно-следствената връзка, следвало да се посочи, че била налице съдебна практика на ВКС, съобразена с практиката на ЕСПЧ, според която по отношение на неимуществените вреди съществувала силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството винаги причинява такива. Приемало, че по начало не било необходимо да се доказват изрично обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпели от лице, когато съдебното производство било продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения и безпокойство за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството за справедливост и на доверието му в държавността поради забавяне на делото. В конкретният случай въззивният състав намирал, че с оглед твърденията в исковата молба, Г. Е. Г. претендирал обезщетение за претърпени вреди над обичайните, т. е. така наречените специфични вреди. За установяването им в първоинстанционното производство били събрани гласни доказателствени средства и било прието заключението по съдебно психологична експертиза. В показанията си свидетелката А. Г.-съпруга на Г. Е. Г., посочва, че процесното дело било заведено през 2016 година, като било започнало едва през 2020 година. Също така според свидетелката през този период, Г. се обезверил, че ще получи справедливост, станал по затворен и депресиран. В последствие имал проблеми със съня–не можел да спи, сънувал кошмари, което наложило посещението му при психиатър и прием на лекарства за нерви. Свидетелката посочвала, че през 2019 г. Г. Е. Г. получил нервна криза и в рамките на 5 месеца бил болничен от психиатрията, като към момента все още не бил напълно възстановен и продължавал да пие лекарства. Свидетелката посочвала също така, че съпругът й просто се отказал от работата си към Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ към Министерство на правосъдието, защото загубил вяра в справедливостта. Тези показания въззивният съд преценявал през призмата на чл. 172 от ГПК, като ги намирал за достоверни, логични и последователни. Съпругата на Г. Е. Г. била очевидец от първо лице на психическите и емоционални промени в поведението му, поради което съдът давал вяра на изложеното в показанията. Нещо повече тези показания се подкрепяли и от заключението по допуснатата и приета съдебно психологична експертиза и не влизали в противоречие с останалите доказателства по делото. Същевременно видно от заключението на вещото лице, специалист по медицинска психология, забавеното правосъдие се било отразило на психиката и здравословното състояние на Г. Е. Г., като се установявало наличието на травматичен стрес и паническо разстройство с епизодично пароксизмална активност. Според вещото лице невъзможността на М. да докажел невинността си и забавянето с години на делото било предизвикало у последния социална дисфункция с усещане за загуба на статус, уважение и престиж, както и промени в жизнените стереотипи, изразяващи се в свръх ценностна фиксация върху психотравмата, тревожност и затвореност. Заключението по съдебно психологичната експертиза не било оспорвано от страните и било прието от първоинстанционния съд. Въззивният съдебен състав кредитирал посоченото заключение, доколкото същото било обосновано, обективно и изготвено от вещо лице експерт. Не можело да бъде споделено възражението, изложено във въззивната жалба на Софийски градски съд, че неимуществените вреди и в частност–влошеното психично здраве на Г. Е. Г., били вследствие на предприетите срещу него действия на други държавни органи, различни от съда. В тази връзка в експертизата вещото лице посочвало, че се установявала непосредствена и ясно изразена по време връзка между влиянието на стресора и началото на периода, през който се търпели неимуществените вреди, като проявените при М. симптоми били придобили хроничен характер именно поради забавените действия по приключване както на проверката за незаконни оръжия, така и на съдебното производство, с което Г. Е. Г. целял да изчисти името си. Поради това въззивният съдебен състав намирал, че не била прекъсната причинно-следствената връзка и неразумният срок, в който било разгледано процесното производство бил допринесъл за търпените от М. неимуществени вреди, които предвид събраните доказателства по делото следвало да се определят като специфични. По отношение на размера за репариране на претърпените от Г. Е. Г. неимуществени вреди, въззивният съдебен състав намирал, че същият следвало да бъде определен в размер на 5000.00 лева. Този размер се явявал справедлив съблюдавайки принципа, заложен в чл. 52 от ЗЗД, като при определянето му съдът съобразявал и примерно изброените критерии в чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ, както и други фактори от значение за правилното решаване на спора–предмета на исковото производство, обстоятелството, че делото не се отличавало с фактическа и правна сложност, нито с необходимост от събиране на значителен обем доказателства, периодът на необоснованата забава, както и социално-икономическите критерии в страната към относимия период. При съобразяване с тези принципни положения, въззивният съдебен състав намирал, че специфичен фактор, обуславящ определяне на обезщетението в посочения размер, било значението на делото за Г. Е. Г., с оглед спецификата на производството–иск за обезщетение от незаконосъобразни действия на държавни органи, в резултат на които било накърнени доброто име в обществото (на работното му място, сред съседите му) и репутацията на М. като служител на реда. Също така обуславящи били и видът на претърпените неимуществени вреди, които, както било посочено били надхвърлили обичайните такива, както и интензитетът и периодът на забавата, през който били търпени вредите. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Софийски градски съд е поискал въззивното решение на Окръжен съд София да бъде допуснато до касационно обжалване по въпросите за това следва ли съдът да разгледа действията на всеки един от ответниците по иска по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ и да изясни кои точно негови действия са допринесли за забавянето на производството, като в случай, че не се установят такива, следва ли и държавният орган, който не е допринесъл за забавянето на бъде солидарно осъден с останалите държавни органи? и за това следва ли съдът да уважи иск по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ, след като по приетата по делото експертиза е доказано, че причинените вреди са настъпили в причина връзка с противоправни действия на други органи, изразяващи се в претърсване и изземване?. Първият от въпросите е свързан с това дали в случай на нарушено право на разглеждане и решаване на делото в разумен срок по чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС искът за обезщетение по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ може да бъде предявен срещу всеки един съд от съдилищата, участвали в разглеждането на делото, независимо от това дали самият той е допуснал забава в производството по него или искът трябва да бъде предявен само срещу съда или съдилищата, допуснали забавата. В случаите, когато забавеното разглеждане на делото е причинено от няколко съдилища, тъй като отговорността по [жилищен адрес] ал. 1 от ЗОДОВ е деликтна, то тези съдилища отговарят солидарно. С оглед това когато искът е предявен за солидарно осъждане на няколко съдилища, всяко едно от тях може, съгласно нормативната уредба на солидарността да оспорва собствената си отговорност, без оспорването да засяга отговорността на останалите съдилища. В този случай съдът разглеждащ спора по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ ще трябва да преценява дали оспорващия съд има принос в забавата и ако да в какъв размер, а ако не да отхвърли иска по отношение на него. В конкретния случай съставът на Окръжен съд София е преценявал не само общата продължителност на производството, довело до нарушение на правото по чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС, но е изследвал и развитието на производството пред всяка една от съдебните инстанции, като с оглед на това е преценявал дали същото е проведено в разумен срок и какви са причините за забавата. По този начин съставът на Окръжен съд София е достигнал до извод, че е налице нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок по чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС допуснато във всяка една от инстанциите по делото, като с оглед на това е прието, че както Софийския районен, така и Софийски градски съд дължат обезщетение за общото нарушение. Искът по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ не е уважен по отношение на Софийски градски съд само поради общата продължителност на делото във всички съдебни инстанции, а поради това, че е участвал в допускането на забавата. Поради това пред състава на Окръжен съд София не е стоял въпросът дали не трябва да отхвърли иска срещу Софийски градски съд, тъй като той не бил допринесъл за забавата на делото, доколкото по делото е бил установен такъв принос. С оглед на това така поставения въпрос не обуславя допускането на въззивното решение на Окръжен съд София до касационно обжалване. Допускането на това обжалване не се обосновава и от втория поставен от Софийски градски съд в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпрос, доколкото съставът на Окръжен съд София не е присъждал обезщетение за вредите претърпени от Г. Е. Г. вследствие на извършените от други органи претърсване и изземване. Както е посочил въззивният съдебен състав вредите от тези действия са били предмет на забавеното производство, станало повод за предявяването на иска по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДО, към които впоследствие са се насложили и вредите от нарушението на правото по чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС. Съобразено е обаче, че първите вреди не са предмет на настоящето производство, поради което обезщетението е присъдено само за вторите. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Софийският районен съд е поискал въззивното решение на Окръжен съд София да бъде допуснато до касационно обжалване по въпроса за присъждането на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 52 от ЗЗД в производството по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ. Посочено е, че в противоречие със съдебната практика решаващият съд е присъдил обезщетението за неимуществени вреди на Г. Е. Г. като се е позовал само и единствено на оборимата презумпция за претърпените от ищеца вреди, при установена забава на съдебното производство по гр. д. № 9347/2016 година по описа на Софийския районен съд. Така постановеното решение било в противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 година, определение № 199/15.02.2016 година, постановено по гр. д. № 5992/2016 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. и постановеното в същото дело решение № 134/04.07.2016 година, решение № 170/04.02.2020 година, постановено по гр. д. № 4835/2018 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 272/27.01.2020 година, постановено по гр. д. № 924/2019 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. и определение № 92/02.08.2016 година, постановено по т. д. № 965/2015 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о. Също така обжалваното решение по въпроса за необходимостта от доказване на претърпените вреди било в противоречие с практиката на ЕСПЧ. Съгласно решение от 29.03.2006 година по делото Скордино срещу Италия, по жалба № 36 813/1997 година и решение от 25.11.2004 година по делото Нардон срещу Италия, по жалба № 34 368/2002 година било възможно, дори при установена неразумна продължителност на съдебното производство, да не се присъди обезщетение за претърпени неимуществени вреди, когато страната, която твърдяла, че е претърпяла такива, не докаже своето твърдение. Във всеки един случай решаващият съдебен състав следва да обоснове своето решение като посочи достатъчно доказателства Така поставения въпрос обаче не обосновава допускането на въззивното решение на Окръжен съд София до касационно обжалване. Въззивният съд е посочил установената практика на ЕСПЧ, че при нарушение на правото по чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС съществува силна, но оборима презумпция, че се търпят неимуществени вреди, но не е основал своето решение единствено на нея. Съобразени са, също така, събраните по делото доказателства относно търпените от Г. вреди и техния интензитет, като именно с оглед на тези доказателства е прието, че твърдението за такива вреди е доказано и е определено съответното на тях обезщетение. С оглед на това не е налице твърдяното от Софийския районен съд противоречие по този въпрос между обжалваното решение и посочената от касатора съдебна практика. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 346/01.07.2025 година на Окръжен съд София, І-ви въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 1065/2024 година, по подадените срещу него от Софийски градски съд и Софийски районен съд, касационни жалби с вх. № 9070/20.08.2025 година и с вх. № 8284/28.07.2025 година, поради което такова не трябва да се допуска. С оглед изхода на делото Софийски градски съд и Софийския районен съд ще трябва солидарно да заплатят на адвокат Л. К. Б. от САК сумата от 204.52 €, представляващи адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2, във връзка с ал. 1, т. 2 от ЗАдв, за представителство пред касационната инстанция. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение