Определение № 60378 от 08.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2707/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх.№1592/17.05.2021г., подадена от Т. И. Н. и Х. Н. Н., двамата от [населено място], чрез процесуалния им представител адв.К. Д. от АК-Л., срещу решение №25, постановено на 12.04.2021г., от Окръжен съд – Ловеч, въззивен граждански състав по в.гр.д.№49/2021г., потвърждаващо решението на първоинстанционния съд, с което на основание чл.108 ЗС е признато за установено по отношение на Т. И. Н. и Х. Н. Н., че Т. Б. Т. е собственик на 1/4 ид.част от ПИ с идентификатор ....по КККР на [населено място], намиращ се в [населено място], [улица] (по КККР №13), целият с площ от 430 кв.м., урбанизирана територия, заедно с цялата сграда с идентификатор ....– друг вид сграда за обитаване с площ от 39 кв.м., като Т. И. Н. и Х. Н. Н. са осъдени да предадат на Т. Б. Т. владението върху този имот. По реда на чл.537, ал.2 ГПК е отменен н.а.№....г. В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните процесуално-правни и материално-правни въпроси: 1.Как се разпределя доказателствената тежест, когато и двете спорещи страни се легитимират с документи за собственост по отношение на една и съща недвижима вещ? Поддържат, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с приетото в ТР №11/23.03.2013г. по тълк.д.№11/2012г. на ОСГК на ВКС. Излагат съображения, че в случая при разпределяне на доказателствената тежест от първоинстанционния съд установените в тълкувателното решение правила не са спазени. 2.Какви са правомощията на въззивния съд във връзка с доклада по делото, когато първоинстанционният съд не е извършил доклад съгласно чл.146 ГПК, респективно когато докладът му е непълен или неточен? Поддържат, че този въпрос е решен от въззивния съд в противоречие с приетото в т.2 на ТР №1/09.12.2013г. по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Излагат съображения, че изрично във въззивната жалба са навели оплакване за непълнота на изготвения от първоинстанционния съд доклад, изразяваща се в това, че съдът не им е дал указания за кои факти, обстоятелства и твърдения носят доказателствена тежест, но въпреки това въззивният съд не е дал съответните указания и е отхвърлил доказателствените им искания, целящи да компенсират процесуалния пропуск на първоинстанционния съд. 3.Длъжен ли е въззивният съд, съобразно изискванията на чл.12 и чл.235 ГПК, да обсъди всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото и длъжен ли е да прецени всички правнорелевантни факти и доказателства, от които произтича спорното право, така че да реши делото според точния смисъл на закона? Поддържат, че въпросът е решен в противоречие с решение №11 от 01.02.2021г. по гр.д.№1745/2020г. на ВКС, което препраща към решение №338 от 27.03.2018г. по гр.д.№706/2017г. на IV г.о. на ВКС; решение №200 от 02.01.2018г. по гр.д.№350/2017г. на I г.о. на ВКС и решение №98 от 12.07.2017г. по гр.д.№3871/2016г. на III г.о. на ВКС. Излагат съображения, че с въззивната жалба са изложени доводи срещу констатациите на районния съд досежно липсата на изразена воля за своене на процесния имот от тяхна страна, с твърдението, че са изразили тази воля по ясен и категоричен начин чрез осъществяване на фактическа власт върху изцяло чужда сграда, ремонт и поддръжка на същата, подобрения в общия двор, смяна на ключа, както и че не допускат ищеца в имота. Поддържат, че по тези техни доводи не е обсъден в мотивите на въззивното решение. 4.Приложима ли е презумпцията на чл.69 ЗС, когато от доказателствата по делото е видно, че завладения имот е изключителна собственост на едно лице и трябва ли владението да бъде доведено до знанието на това лице, за да се приеме, че е налице владение по смисъла на чл.68, ал.1 ЗС? Поддържат, че този въпрос е решен от въззивния съд в противоречие с решение №121 от 10.04.2020г. по гр.д.№3643/2018г. на ВКС, с което се препраща към решение №262 от 29.11.2011г. по гр.д.№342/2011г. на ВКС. Излагат съображения, че въззивният съд е приел, че действията им нямат белезите на владение, а на държане, тъй като преимущественото им обитаване на процесните имоти е ставало със знанието и без противопоставянето на титуляра на правото на ползване, докато по делото е установено, че процесната сграда е изключителна собственост на Т. Б. Т.. 5.Дали извършени подобрения в съсобствен имот, изразяващи се в изграждане на навес и барбекю, когато от събраните по делото доказателства е видно, че другият съсобственик няма достъп до процесните имоти, както и че намиращата се в имота сграда е изключителна негова собственост и е била завладяна от подобрителите на имота, могат да се считат за владелчески действия по смисъла на чл.68, ал.1 ЗС? Поддържат, че този въпрос е решен от въззивния съд в противоречие с ППВС №6 от 27.12.1974г. Излагат съображения, че по делото е установено, че те са извършили редица подобрения в общия с Т. Б. Т. двор, без да се съобразяват с неговите права и са сменили ключа за дворната порта, като по този начин последният е бил лишен от възможността за достъп до процесните имоти, но въззивният съд е приел, че тези действия водят само до облигационни отношения между страните без да обосновават наличие на владение. 6.Съставлява ли пречка за упражняване на владение, респективно за придобиване на недвижим имот по давност, обстоятелството, че по отношение на същия е налице ограничено вещно право на ползване и владението е осъществявано от трети лица със знанието и без противопоставянето на титуляра на това право, а собственикът не е упражнил правото си на процесуална защита на правото си на собственост в срока на давностно владение? Поддържат, че по така поставения въпрос касационно обжалване следва да бъде допуснато по реда на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като в обжалваното решение е прието, че съществено обстоятелство, осуетяващо възможността ответниците по предявения иск да са упражнявали давностно владение, което да ги легитимира като собственици е, че по отношение на процесните имоти е налице запазено право на ползване и след като владението е осъществявано от трети за правото на ползване лица, със знанието и без противопоставянето на титуляра, то действията им не могат да носят белезите на владение, а на държане. Поддържат също така, че обжалваното решение е и очевидно неправилно поради неправилно приложение на материалния закон и преценката на събраните доказателства. Излагат съображения, че след като по делото е установено, че част от процесното имущество е било изключителна собственост на Т. Б. Т., а в режим на съсобственост е само общият двор, в противоречие с чл.69 ЗС въззивният съд е приел, че техните действия нямат белезите на владение, без да разграничи различното правно положение на сградата и на поземления имот. За несъстоятелна считат и преценката на съда досежно свидетелските показания, които според въззивния съд са еднозначни. Поддържат, че е неправилно и становището на въззивния съд, че уговорки между титуляра на правото на ползване и собственика имат правно значение за осъществилите владението лица. В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК ответникът по касационна жалба Т. Б. Т. чрез процесуалния си представител адв.Х. Р. от САК, изразява становище, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните: Т. Б. Т. е предявил срещу Т. И. Н. и Х. Н. Н. по реда на чл.108 ЗС иск за признаване правото му на собственост и предаване владението върху 1/4 ид.част от ПИ ....по КККР на [населено място], заедно с цялата сграда с кад.№....., с твърдението, че притежава правото на собственост по силата на договор за дарение от своите родители, докато другата 1/4 ид.част от имота с цялата двуетажна къща била прехвърлена на неговата сестра Д. Б. Д.. Твърди, че през лятото на 2000г. случайно узнал, че целият имот е обявен за продажба и след направена справка в Агенция по вписванията установил, че през 2008г. сестра му дарила нейния дял на децата си Т. и Д., както и че Т. Н. и Х. Н. на 01.10.2019г. по реда на обстоятелствената проверка са се снабдили с нотариален акт и за неговата част от имота - н.а.№....г. В писмен отговор в срока по чл.131 ГПК ответниците Т. И. Н. и Х. Н. Н. оспорват така предявения иск с твърдението, че са придобили по давност правото на собственост върху процесния недвижим имот. Поддържат, че след извършеното през 2000г. дарение поради иницииран скандал и физическа саморазправа с баща си от страна на ищеца, отношенията в семейството се влошили, ищецът напълно се дезинтересирал от дарения му имот и с години не го посещавал. Не изпълнявал задълженията си във връзка с управлението, поддържането и ползването на общата вещ, което налагало всички разходи да останат за сметка на сестра му. Постройките му не били поддържани с години и започнали да стават опасни. Твърдят, че след като придобили през 2008г. собствеността върху 1/4 ид.част от дворното място и жилищната сграда, решили, че това не може да продължава така, свързали се с ищеца, и му заявили, че вложат ли средства и извършат ли ремонт, ще считат, че са собственици на постройките и неговата идеална част от двора, ще сменят ключалките и няма да го допускат повече, на което той отговорил, че е по-добре те да вземат имотите, отколкото банките и да си поддържат съборетините, които не му трябват. След този разговор ангажирали майстори и извършили необходимите действия по запазване и обезопасяване на сградата. Твърдят, че достъп до имота имала само баба им с оглед условието в договора за дарение, а след завършването на ремонта сменили ключалките на входната врата, на лятната кухня и на стопанската постройка. При така изразените от спорещите страни становища в доклада по делото първоинстанционният съд е разпределил доказателствената тежест, като е посочил, че за да бъде уважена ревандикационната претенция на ищеца в процеса следва да се докаже кумулативно наличие на следните материалноправни предпоставки: на първо място ищецът да притежава право на собственост върху процесния недвижим имот, на второ място ответниците да упражняват фактическа власт върху него със субективното намерение, че им принадлежи и на трето място, че тези фактически действия ответниците извършват без наличието на законно правно основание. Посочено е, че тези предпоставки определят и фактите, които подлежат на доказване в производството по ревандикационния иск и правилата за разпределяне на доказателствената тежест, като при ревандикация ищецът е този, който трябва да докаже, че е собственик или носител на ограничено вещно право върху вещта и че ответникът владее/държи вещта, като качеството на собственик се доказва според твърдяното от ищеца придобивно основание. Тъй като първоинстанционният съд при така изготвен доклад е уважил предявения от Т. Б. Т. ревандикационен иск, като е приел, че от ангажираните от ответниците доказателства не се установява наличието на условия за придобиване по давност на имота на ищеца, с подадената въззивна жалба ответниците по предявения иск са въвели оплакване за непълен доклад, позовавайки се на обстоятелството, че в доклада липсват указания за тях, вкл. за установяване на срока на давностно владение, нито на действията, с които са манифестирали своето намерение да владеят имота, като съдът в решението е приел, че разпределянето на доказателствената тежест е по правилата на чл.154 ГПК, позовавайки се на ТР №11/21.03.2013г. на ОСГК на ВКС. Във връзка с това оплакване са навели довод за допуснато процесуално нарушение, изразяващо се в отхвърляне на искането им за извършване на оглед на процесния имот, направено с цел установяване на извършените от тях подобрения в дворното място, както и липсата на овощни дървета, за които свидетелите твърдят, че са отглеждани от ищеца (т.е. и с цел проверка достоверността на свидетелските показания). Поискали са допускане на свидетели за установяване на факти и обстоятелства по началния момент на давностно владение, владелческите действия и други релевантни за предмета на делото обстоятелства във връзка с новите указания на въззивната инстанция. В постановеното по реда на чл.267 ГПК определение въззивният съд е приел, че изготвеният от РС-Троян доклад отговаря на изискванията на чл.146, ал.1 ГПК, като с оглед спецификата на предявения иск правилно съдът е акцентирал на доказателствената тежест на ищеца, на когото е превесът в доказването и обосноваване на правата по чл.108 ЗС с оборване на констативня акт по реда на чл.587 ГПК. Изложени са съображения, че макар в доклада да не са посочени възраженията на ответниците, това не е довело до нарушение на правата им, тъй като в отговора си подробно са посочили елементите на това владение – начало, манифестиране, действия и т.н., поради което е прието, че не се е налагало да им се дават указания по реда на чл.146, ал.2 ГПК, което не се налага и в производството пред въззивния съд. Доказателствените искания не са уважени, като е прието, че предпоставките на чл.266, ал.2 и ал.3 ГПК не са налице, доколкото ответниците по предявения иск са имали възможност и са ангажирали доказателства в подкрепа на твърденията си – разпитани са ангажираните от тях свидетели, а огледът на имота е неотносим и не следва да се допуска. Същите съображения са възпроизведени и в обжалваното решение като изрично е посочено, че в тежест на ищеца е оборването на издадения охранителен акт. По отношение на искането за извършване на оглед допълнително са изложени съображения, че с това доказателствено средство би се установило само моментното състояние на имота, а не упражняването и развитието на владението в целия относим и твърдян от ответниците по иска период. От фактическа страна въззивният съд е приел следното: Не се спори по делото, че Т. Б. Т. е брат на Д. Б. Д., която е майка на Т. И. Н., а Х. Н. Н. е съпруг на Т. И. Н.. Установено е, че на 04.01.2000г. (н.а.№...г.) Б. Т. М. и Х. Д. М. даряват на децата си Т. Б. Т. и Д. Б. Д. по 1/4 ид.част от дворно място, цялото от 399кв.м., представляващо парцел ... с пл.№...в кв....по регулационния план на [населено място] (идентичен с ПИ ...), като на Д. Б. Д. даряват и целия южен близнак, построен в този парцел, на два етажа и целия гараж с площ от 22 кв.м., построен в южната половина на парцела, а на Т. Б. Т. даряват цялата лятна кухня от 35 кв.м. и цялата стопанска постройка от 57 кв.м. Уговорено е, че надарените следва да ползват съвместно цялата южна половина на парцела при условие, че дарителите си запазват правото да ползват и живеят в сградите безвъзмездно до смъртта си. На 01.10.2008г. (н.а.№....) Д. Б. Д. и съпругът ѝ И. И. Д. даряват на дъщерите си Д. Д. и Т. Н. 1/4 ид.част от ПИ ....по КККР на [населено място] заедно с двуетажната жилищна сграда (южен близнак) с идентификатор ....и гараж с идентификатор ...., като изрично в нотариалния акт е вписано, че по отношение на имота е налице запазено право на ползване на Х. Д. М. (н.а.№...г.). Не се спори по делото, че Х. Д. М. (майка на Т. Б. Т. и баба на Т. И. Н.) е починала през 2017г., като до смъртта си е живяла в имота. На 01.10.2019г. е съставен н.а.№..., с който Т. Н. и Х. Н. са признати за собственици на придобит по давностно владение имот, а именно 1/4 ид.част от ПИ с идентификатор ....по КККР на [населено място] и цялата сграда с идентификатор ....– друг вид сграда за обитаване с площ от 39 кв.м. В подкрепа на твърденията си страните са ангажирали свидетелски показания, като в обжалваното решение е посочено, че водените от ищеца свидетели са съседи на имота. Взето е предвид, че св.Д.П. е обяснила, че е била близка с майката на Т. Т. – Т.; често си ходили на гости и Т. ѝ казвала, че поделила имота на децата си като предната къща е дарена на дъщеря ѝ, а задната постройка е приписана на Т.. Посочено е, че според свидетелката Т. Т. живее в П., но често си идвал, докато била жива майка му (през седмица), помагал ѝ, поддържал дръвчетата в двора; Т. ѝ обяснявала, че пристройката е за Т. Т., да има къде да преспива, когато идва и дори я е водила да ѝ покаже как е подредено вътре – имало две легла. Свидетелката заявила, че Т. живеела в къщата на първия етаж до смъртта си; дъщеря ѝ Д. живеела в апартамент, но често идвала при майка си; Т. Н. също идвала при баба си, която много ѝ помагала и гледала децата ѝ. Тази свидетелка не си спомня Т. Н. да е правила ремонти в пристройката на Т. Т.. След смъртта на Т. свидетелката не е посещавала имота, но видяла цигани да изнасят легла от пристройката. Взето е предвид, че св.Г.Б. също живее наблизо и познава семейството – била е приятелка с баба Т. и често я посещавала в имота. Посочено е, че според тази свидетелка Т. и споделила, че лятната кухня е за Т. Т., а къщата за Д.; че свидетелката е влизала в лятната кухня и там имало легло, отоплителна печка, газов котлон, дюшек за спане на земята; категорична е че Т. Т. е посещавал имота, преспивал там, помагал на майка си; грижел се за асмата, за малините. Взето е предвид, че според тази свидетелка Д. е в Испания от 2000г. и двете ѝ дъщери идвали да наглеждат баба си, но по-скоро тя им помагала – готвила им, гледала децата им. През лятото, когато била на улицата, видяла роми да изнасят покъщнина от лятната кухня. И тази свидетелка не си спомня Т. Н. да е правила ремонти в сградата на Т. Т., но е правила ремонт в тяхната къща – изливала бетон на първия етаж. Взето е предвид, че св.В.А. е братовчедка на Т. Т. и Д., живее в [населено място], идвала инцидентно в Т. след 2008г., докато майка им била жива. Посочено е, че според тази свидетелка Д. и семейството ѝ живеели първоначално в къщата, но после се преместили в Т., а след това в Испания, като процесния имот разделили – малката къщичка на Т. Т., а на Д. голямата къща. Въззивният съд е посочил, че свидетелите на ответниците по иска са техни близки познати, като св.В.Т. познава семейството на Д. от години; знае, че има брат, но го е виждала само два пъти (вторият път било на погребението на майка им); Д. полагала грижи за имота, вкл. и за постройките, а след като заминала за Испания, Т. Н. поела грижите, като направила навес, подобрения, абсолютно всичко. Взето е предвид, че според свидетелката Д. е пращала пари за тези разходи, като Т. Н. също е давала. Отзовавала се и бабата. В къщата свидетелката не е влизала. Взето е предвид, че св.Р.Н. е майка на Х. Н. и обяснява, че докато бабата била жива синът ѝ и снаха ѝ поддържали имота; ходели лятото с децата и поддръжката на имота била тяхна грижа. Свидетелката заявила, че и тя е ходила в имота и не е виждала друг освен бабата. Помнела, че са правени ремонти в къщата (имало течове от покрива, лепили и тапети), правели и барбекю. Заявила е, че знае, че са изнасяни мебели от пристройката, тъй като били наводнени. Взето е предвид, че св.Н.Е. се занимава със строителство и обяснява, че бил ангажиран от Т. Н. за ремонтни дейности в къщата - работил още докато била жива бабата; ремонтирал къщата, покрива на навеса, на лятната кухня е кърпил с киреч и после тапети; поправил покрива, защото течал. Правил ремонтите в рамките на две-три години и все бил ангажиран от Т. Н.. Докато била жива бабата е сменял патрона на портата. Въззивният съд е приел, че може да се кредитират показанията на свидетелите, тъй като обясненията им са ясни и конкретни, основават се на непосредствени впечатления и не се откриват основания за съмнения в пристрастност. Взел е предвид, че има разминаване главно по отношение интензивността на ползването и грижите за имота, но е приел, че това е разбираемо с оглед ангажирането им от отделните противостоящи страни. Изложил е съображения, че въпреки това не се откриват сериозни противоречия с останалите доказателства и е съобразил свидетелските показания при произнасянето си. От правна страна въззивният съд е приел, че ищецът е доказал по категоричен начин правата си на собственост върху придобития по силата на договора за дарение имот, като няма спор по възникването на собствеността и обема на правата му, а не се оспорва и фактът, че не обитава постоянно имота. Изложени са съображения, че неупражняването на правото на собственост не води до погиването му, тъй като съгласно чл.99 ЗС правото на собственост се изгубва ако титулярът му се откаже от него (чл.100 ЗС) или ако бъде придобито от друго лице. Взето е предвид, че упражняването на правото на собственост е преценка на собственика и от него зависи от кое от правомощията да се възползва, колко и кога, а дали ще упражнява триадата от права (ползване, владение и разпореждане) или единствено ще се задоволи да защитава правото си от чуждо посегателство, зависи единствено от него. С оглед на това е прието, че под неупражняване на право на собственост следва да се разбира липсата на инициативност във всички посочени правомощия. Изложени са съображения, че бездействието на собственика може да бъде предпоставка за придобиване от другиго, като класическата хипотеза е придобиване в резултат на упражнено давностно владение. Посочено е, че за да може да се позове на правните последици на чл.79 ЗС претендентът следва да установи владение, което съгласно чл.68 ЗС се изразява в установяване на фактическа власт и манифестиране на намерение за своене изключително за себе си, трайно, явно и категорично, а в случаите, когато съсобственикът се позовава на придобивна давност по отношение на чуждата идеална част, при спор следва да докаже, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите собственици намерението си да владее и техните идеални части за себе си, при което промяната в намерението следва да е доведена до знанието на останалите съсобственици, да е обективирано чрез действия, отблъскващи владението им и установяващи свое. Прието е, че от анализа на ангажираните по делото доказателства се налага извод, че ищецът е защитил надлежно правото си на собственост – макар да не живее постоянно в имота, от показанията на свидетелите се установява, че не е престанал да го посещава, да се интересува и да демонстрира правата си. Посочено е, че според свидетелите Т. Т. е идвал често в имота, грижел се е за насажденията – асми и малини, а притежаваната от него сграда е била пригодена за живеене; редовно посещавал майка си, грижел се за нея, а тя от своя страна ползвала имота, както е предвидено в договора за дарение, но е заявявала правото на сина си и се е съобразявала с него. Взето е предвид, че след смъртта ѝ през 2017г. Т. Т. не е идвал толкова често, но въпреки това не се дезинтересирал – поемал административните ангажименти към собствеността като заплащал дължимите данъци и такси. Посочено е, че първите действия, с които явно и категорично е оспорено правото му на собственост, са снабдяването на Т. Н. и Х. Н. с констативен нотариален акт през м.октомври, 2019г., действията по изнасянето на багажа на Т. Т. през лятото на 2020г. и обявата за продажба на имота, срещу което Т. Т. предприел действия за защита на собствеността си веднага – исковата молба е подадена на 09.08.2020г. С оглед на това е прието, че макар да не е ползвал преимуществено имота и да е извличал ползи от него, при установената опасност за собствеността му, титулярът своевременно е предприел защита на правата си от действията на лицата, които ги нарушават, което потвърждава, че не се е дезинтересирал от собствеността си и не желае да я загуби. Прието е, че ответниците не са доказали да са упражнявали в пълнота твърдяното давностно владение, което да доведе до придобиване и на правата на Т. Т.. Взето е предвид, че според свидетелите ответниците също не живеят преимуществено в имота, посещават го в почивните дни. Посочено е, че действително те основно са извършвали поддръжката, но тези действия са били съсредоточени в притежаваната от тях в изключителна собственост жилищна сграда №6, а облагородяването на двора е част от правомощията им като съсобственици на 1/4 ид.част от него заедно с Т. Т. и би могло да доведе до облигационни претенции към него. Прието е, че не се доказват твърденията им за явно заявени намерения да отблъснат правата на Т. Т., тъй като действията, на които основават манифестирането на владението си, не носят категоричността, която може да обоснове промяна в нагласата им – да владеят и неговите идеални части за себе си. Посочено е, че според св.Н.Е. смяната на патрона на портата се е наложила, тъй като тя се е счупила, т.е. не се доказва това да е демонстрация на намерение да се ограничи или изцяло изключи достъпът на другия съсобственик. Прието е, че вписването в партидите на електро и ВиК операторите единствено на единия съсобственик също не е доказателство за загубване на правата на другия, както и че това е обяснимо от практична гледна точка при установено по-интензивно ползване от страна на семейството на ответниците по иска. Изложени са съображения, че съществено обстоятелство, осуетяващо възможността ответниците по иска да са упражнявали давностно владение, което да ги легитимира като собственици, е че през голяма част от времето в имота е живяла бабата Х. (Т.) по силата на запазеното ѝ пожизнено право на ползване, като няма данни тези ѝ права да са били прекратени по-рано от 2017г. Взето е предвид, че няма данни някой от съсобствениците да е заявявал несъгласие с тези права, като е прието, че следва да се съобрази, че при запазено право на ползване предмет на прехвърляне е правото на собственост без правомощието да се ползва имотът, т.е. т.нар. „гола собственост“, при което ограниченото вещно право на ползване е противопоставимо като материално право на всеки, вкл. на собственика на имота, който се лишава от възможността да го ползва. С оглед на това е прието, че поне до 2017г. няма как упражняваната от ответниците по иска фактическа власт върху имота да е била от категорията на владение. Прието е, че преимущественото им обитаване на имота е било допуснато и е осъществявано със съгласието на титуляра на правото на ползване, поради което действията им носят белезите на държане, а не на владение. И едва след прекратяването на това право със смъртта на титуляра през 2017г. е било възможно превръщането на установеното държане във владение, но периодът от 2017г. до подаване на исковата молба през 2020г. е недостатъчен да обоснове 10-годишно владение, водещо до последиците по чл.79 ЗС. Основното съображение въззивният съд да приеме, че твърдяното от ответниците по иска (сега касатори) придобиване на правото на собственост по давност с оглед особеностите на настоящия случай, следователно е свързано с обстоятелството, че през голяма част от времето в имота е живяла Х. (Т.) М. по силата на запазеното ѝ пожизнено право на ползване като няма данни тези ѝ права да са били прекратени по-рано от 2017г. В отговора на исковата молба липсват и твърдения правата на Х. М. да са били оспорвани. Както последователно приема ВКС в своята практика, правото на ползване е едно от правомощията на собственика, поради което засягането на правото на ползване има за последица и засягането на правата на собственика (решение №63/13.02.2012г. по гр.д.№361/2011г. на І г.о. на ВКС). Ако лицето, което твърди, че е придобило по давност правото на собственост върху един недвижим имот, не оспорва правата на лицето, в полза на което надлежно е учредено право на ползване, не може да се приеме, че противопоставя давностно владение и на собственика на имота, освен ако не демонстрира спрямо него по категоричен начин намерение да свои имота при зачитане правата на ползвателя. Още повече, в подобна хипотеза собственикът държи имота чрез ползвателя и в този смисъл не е необходимо да докаже, че е упражнявал фактическа власт непрекъснато през исковия период, за да установи отблъсване на претенциите на третите лица. Напротив, той е длъжен да се съобразява с правата на носителя на ограниченото вещно право на ползване. Освен това в хипотеза, при която третите лица са били допуснати в имота от собственик (в случая по делото е установено, че касаторите са допуснати в имота от Д. Б. Д. и от ползвателя Х. М.), упражняваната от тях фактическа власт би следвало да се определи като държане и за да се приеме, че упражняваната фактическа власт представлява владение, упражняващото фактическата власт лице следва да демонстрира промяна в намерението спрямо собственика на имота. (В този смисъл решение №41/26.02.2016г. по гр.д.№4951/2015г.на I г.о. на ВКС, в което е прието, че презумпцията по чл.69 ЗС намира приложение само когато по естеството си фактическата власт върху имота представлява владение още от момента на установяването си, както и множество други решения на тричленни състави на ГК на ВКС.) Владението на ответниците по предявения иск в подобна хипотеза би могло да се определи като „скрито“. Както е прието в решение №31/08.02.2016г. по гр.д.№4539/2015г. на I г.о. на ВКС, презумпцията на чл.69 ЗС ползва владелеца дори в отношенията му с лицето, което е притежавало правото на собственост върху вещта към началния момент на давностния срок и възлага на последния доказателствената тежест да установи, че е налице основание за упражняването на фактическата власт, т.е. че вещта е била държана за другиго. Само ако се установи наличието на такова основание, упражняващото фактическата власт лице ще следва да доказва по категоричен начин чрез пълно и пряко доказване, че е упражнявало фактическата власт за себе си, противопоставяйки на собственика на вещта това свое намерение. С тази константна практика на ВКС в настоящия случай въззивният съд изцяло се е съобразил, включително като е приел, че не е налице непълнота на изготвения от първоинстанционния съд доклад, в който доказателствената тежест е възложена изцяло на предявилото иска лице. Поради това следва да се приеме, че не е налице поддържаното от касаторите основание за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване както по първия, така и по втория, поставени в изложението въпроси. Сочената в изложението практика на ВКС (по първия въпрос) касае съвършено различни хипотези, а противоречие с разясненията, дадени в т.2 на ТР №1/09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС по тълк.д.№1/2013г. не е налице – както вече беше отбелязано в настоящия случай с оглед неговата специфика приложение следва да намери правилото, според което ищецът следва да докаже, че е налице основание за упражняване на фактическата власт върху имота от страна на ответниците, за да обори установената в чл.69 ЗС презумпция, която ползва ответниците по предявения иск. Не е налице и поддържаното от касаторите основание за допускане на касационното обжалване по третия, поставен в изложението въпрос. В обжалваното решение въззивният съд е обсъдил доводите, свързани с извършваните ремонти и поддръжка на имота, подобренията в общия двор, както и смяната на ключа в съответствие с трайно установената практика на ВКС, съобразявайки при това особеностите на настоящия случай. По изложените по-горе съображения следва да се приеме, че не е налице поддържаното от касаторите основание за допускане на касационното обжалване и по четвъртия въпрос, който касаторите поставят в изложението. Изводът на въззивния съд, че упражняваната от касаторите фактическа власт има белезите на държане съответства на посочената по-горе трайно установена практика на ВКС, според която разграничителният критерий е начинът, по който е установена фактическата власт върху вещта. Ако е налице правно основание към момента на установяване на фактическата власт (допускане от собственика, а в случая допускане от притежаващото правото на ползване лице), упражняваната фактическа власт представлява държане по смисъла на чл.68, ал.2 ЗС - налице е основание вещта да се държи не за себе си, а за другиго (решение №41/26.02.2016г. по гр.д.№4951/2015г. на I г.о. на ВКС; решение №291/09.08.2010г., постановено по гр.д.№859/2009г. на ІІ г.о. на ВКС; решение №270/20.05.2010г., постановено по гр.д.№1162/2009г. на ІІ г.о. на ВКС; решение №145/14.06.2011г., постановено по гр.д.№627/2010г. на І г.о. на ВКС; решение №12/19.02.2014г., постановено по гр.д.№1840/2013г. на I г.о. на ВКС). Както е посочено в решение № 145/14.06.2011 г. по гр.д.№ 627/2010 г. на І г.о. на ВКС, общият принцип на справедливостта изключва скритостта на придобивната давност, защото не могат да се черпят права от поведение по време, когато засегнатият собственик няма възможност, поради неведение, да се брани. Съображения в същия смисъл са изложени и в обжалваното решение на Окръжен съд – Ловеч. Не е налице поддържаното от касаторите основание за допускане на касационно обжалване и по петия, поставен в изложението въпрос. Разясненията, дадени в ППВС №6 от 27.12.1974г. касаят съвършено различна хипотеза, при която съсобственик е променил естеството на упражняваната върху частта на другия съсобственик фактическа власт от държане във владение, демонстрирайки при това тази промяна по отношение на другия съсобственик, каквато в настоящия случай не е налице. Не е налице поддържаното от касаторите основание за допускане на касационно обжалване и по шестия, поставен в изложението въпрос. Както беше посочено по-горе, съотношението в правата на собственика и носителя на ограниченото вещно право на ползване, вкл. в отношенията им с трети лица, е взето предвид и преценено от въззивния съд в съответствие с точния смисъл на приложимите правни норми и с практиката на ВКС. Не може да бъде споделена и тезата на касаторите, че обжалваното решение е очевидно неправилно. Както последователно приема ВКС в своята практика, основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност на съдебния акт трябва да е изводима от мотивите му и би била налице при прилагане на отменена или несъществуваща правна норма или при прилагане на правна норма със смисъл, различен от вложения от законодателя, както и при неприложена императивна правна разпоредба, при отказ да се приложи правна норма или при пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато това е довело до формиране на решаващ изхода на делото резултат. В настоящия случай съдът е приложил релевантните към казуса правни норми според точния им смисъл и при съобразяване на трайно установената съдебна практика и е обсъдил посочените в решението доказателства в тяхната съвкупност и при спазване на установените за това процесуални правила. Отчел е обстоятелството, че има разминаване в казаното от свидетелите главно по отношение интензивността на ползването и грижите за имота, но е приел, че това е разбираемо с оглед ангажирането им от отделните противостоящи страни. Съпоставил е показанията на свидетелите с останалите доказателства и е изложил съображения, че не се откриват сериозни противоречия. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение