Определение № 1619 от 02.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 213/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. П. Р. и А. Р. Р., действаща лично и със съгласието на своята майка и законен представител В. П. Р., чрез процесуалния им представител, срещу решение № 428 от 24.07.2024г., постановено по в. гр. д. № 793/2022г. по описа на Окръжен съд-Велико Търново, с което 1) след частична отмяна на решение № 260006 от 08.07.2022 г. по гр. д. № 946/2020 г. по описа на Свищовския районен съд са отхвърлени предявените от В. П. Р. и А. Р. Р., действаща лично и със съгласието на своята майка и законен представител В. П. Р., искове с правно основание чл. 200 от КТ - обезщетение за неимуществени вреди, вследствие настъпилата смърт на техния съпруг и баща Р. А. Р. в резултат на трудова злополука за сумата от по 4 380 лв., /представляваща разликата над сумата от 50 000 лв. до сумата от 54 380 лв./, ведно със законната лихва върху тези суми, считано от 22.03.2020г. до окончателното плащане и 2) е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която искът на В. П. Р. против „ПМУ Свищов“ ООД с правно основание чл. 200 КТ е отхвърлен за разликата над 50 000 лева до пълния предявен размер 100 000 лева; 3) е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която искът на А. Р. Р., действаща лично и със съгласието на своята майка и законен представител В. П. Р., против „ПМУ Свищов“ ООД с правно основание чл. 200 КТ е отхвърлен за разликата над 50 000 лева до пълния предявен размер 150 000 лева, ведно със законната лихва, считано от 22.03.2020г. до окончателното плащане, както и в частта за разноските.

Касаторите-ищци поддържат, че въззивното решение е постановено при нарушение на материалния и процесуалния закон и е необосновано. Излагат становище, че изводът на решаващия състав на въззивния съд за съпричиняване от страна на пострадалия работник Р. Р. под формата на груба небрежност, не може да бъде изведен от събраните по делото писмени доказателства и като такъв се явява неправилен и необоснован. Релевират възражение, че обжалваното решение е неправилно, тъй като противоречи на принципа за справедливост при определяне размера на обезщетението съгласно чл. 52 от ЗЗД.

В изложението по чл. 280 ГПК касаторите правят искане за допускане на касационно обжалване на решението в обжалваната от тях част на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, като сочат следните материалноправни и процесуалноправни въпроси:

1. При определяне степента на съпричиняване, длъжен ли е съдът да вземе предвид в цялост пропуските и нарушенията на правилата за безопасност, които е допуснал или извършил работодателят?

Касаторите считат, че въззивният съд е процедирал в противоречие с практиката на ВКС, намерила израз в Решение № 186/21.10.2019 г. по гр.д. № 246/2019 г. на ВКС, III г.о.; Решение № 159/15.01.2018 г. по гр. д. № 251/2017 г. на ВКС, III г. о.;

2. Следва ли да се намали дължимото обезщетение, поради допусната от пострадалия груба небрежност при настъпила трудова злополука, в случай че са нарушени правилата за безопасна работа от страна на работодателя?

Касаторите поддържат, че даденият с въззивното решение отговор на въпроса е в противоречие с практиката на ВКС, намерила израз в Решение № 157/24.06.2014 г. по гр. д. № 6210/2013 г. на ВКС, III г.о.; Решение № 159/15.01.2018 г. по гр. д. № 251/2017 г. на ВКС, III г. о.; Определение № 204/20.03.2019 г. по гр. д. № 4487/2018 г. на ВКС, III г.о.;

3. Как се определя размерът на съпричиняването при груба небрежност по чл. 201, ал. 2 КТ ?

Касаторите намират, че въззивният състав е процедирал в противоречие с практиката на ВКС, а именно Решение № 157/24.06.2014 г. по гр.д. № 6210/2013 г. на ВКС, III г.о., Решение № 290/18.11.2015 г. по дело № 15/2015 г. на ВКС, IV г.о. и др.

4. Към кой момент следва да се определи размера на обезщетението за неимуществени вреди и кои обстоятелства следва да бъдат съобразени?

Касаторите намират, че въззивният съд е процедирал в противоречие с практиката на ВКС, а именно на Решение № 510/30.11.2020 г. по дело № 1923/2009 г. на ВКС, IV г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК.

5. Длъжен ли е съдът да изследва точното съотношение на приноса за настъпване на вредите от страна на пострадалия в хипотезата на чл. 201, ал. 2 КТ?

Касаторите твърдят, че отговорът на въззивния съд по този материалноправен въпрос е в противоречие с постоянната практика на ВКС, а именно в противоречие на Решение № 290/18.11.2015 г. по дело № 15/2015 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 140/24.07.2013 г. по дело № 1328/2012 г. на ВКС, III г.о; Решение № 157/24.06.2014 г. по гр.д. № 6210/2013 г. на ВКС, III г.о.;

Постъпил е отговор на касационната жалба на касаторите - ищци от „ПМУ-Свищов“ ООД, с който се оспорва касационната жалба. Ответникът прави възражение за липса на основания за допускане на касационен контрол, тъй като въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС по поставените въпроси. Излага и съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Четвърто гражданско отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касаторите доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.

Въззивният съд е приел, че Р. А. Р. и В. П. Р. са съпрузи, сключили граждански брак на 15.10.2007 г., като от брака си имат едно дете А. Р. Р., [дата на раждане]

Посочил е, че между страните не се спори, че към 22.03.2020 г. Р. Р. и ответникът са били в трудово правоотношение, на основание сключен трудов договор, като Р. е изпълнявал длъжността „монтажник метални конструкции“. Приел е, че ответникът е провел начален инструктаж, инструктаж на работното място и ежедневен инструктаж (22.03.2020 г.), както и че Р. Р. е бил запознат с инструкциите и правилата за безопасна работа, съгласно приложена в трудовото му досие декларация, подписана на 06.01.2020 г. Посочил е, че между ответника и „БМФ ПОРТ БУРГАС“ ЕАД е бил сключен договор за изпълнение на строителни и монтажни работи от 07.02.2022г., с предмет строителни и монтажни работи по демонтаж на съществуваща покривна ламарина и по доставка и монтаж на покривна ламарина за обект „Ремонт на Магазия № и Магазия № в Пристанищен терминал „Бургас Запад“. Установил е, че в началото на работния ден преди започване и при подготовка на работния процес е настъпила злополука, при която е настъпила смъртта на Р., която с Разпореждане № Ц5104-04-09/04.06.2020 г. на ТП на НОИ Велико Търново е призната като трудова злополука по смисъла на чл. 55, ал.1 от КСО - настъпила смърт през време и във връзка, и по повод на извършваната работа. Заключил е, че от събраните писмени и гласни доказателства по делото е безспорно и категорично установено, че в резултат на смъртта на Р. Р. при гореописаната трудова злополука за ищците /съпруга и дъщеря/ са настъпили неимуществени вреди - болка и най-вече психическо страдание. При ищцата В. Р. то е довело до промяна в психичното й здраве - настъпили са нарушения в емоционално-волевата сфера, чиято медицинска характеристика е посочена от съдебно-психолого-психиатричната експертиза като смесено тревожно депресивно разстройство, с описаните по-горе клинични прояви. Посочил е, че негативни емоционални изживявания са настъпили и за малолетната А. Р.. Направил е заключение, че са налице обективни факти от действителността, които осъществяват фактическия състав на чл. 200, ал.1 от КТ и в полза на ищците е възникнало претендираното от тях право на обезщетение. Констатирал е, че по делото не се спори относно правото на ищците да получат обезщетение на основание чл. 200, ал. 1 от КТ, но е спорен размерът на дължимото обезщетение - паричната му равностойност, както и дали е основателно наведеното от ответника възражение за проявена груба небрежност от страна на починалото лице, на основание чл. 201, ал. 2 от КТ. По отношение размера на обезщетението, въззивният съд се е позовал на ППВС № 4/1968 г. Изхождайки от цитираната практика и съобразявайки всички доказателства, отчитайки степента на психическото страдание на всяка една от ищците, близката емоционална връзка между съпрузите преди настъпване на злополуката, както и връзката, която са имали дете и баща, и с оглед констатираните съществени изменения в емоционално волевата сфера за ищцата В. Р. и значителните негативни емоции и изживявания за ненавършилата пълнолетие А. Р. въззивният съд е определил справедливия размер на обезщетението по чл. 200, ал.1 от КТ за всяка една от ищците по 100 000 лв. По отношение релевираното възражение по чл. 201, ал. 2 КТ е посочил, че отговорността на работодателя е безвиновна и той отговаря за настъпилите вследствие на злополуката имуществени и неимуществени вреди, независимо дали уврежданията се дължат на виновното поведение на негови длъжностни лица. Изтъкнал е, че отговорността може да бъде намалена само в хипотезата на чл. 201, ал. 2 от КТ, а именно, ако пострадалият е допринесъл за трудовата злополука, като е допуснал груба небрежност. Допълнил е, че същата е налице, когато работникът е съзнавал /предвиждал/ настъпването на вредоносните последици - увреждането на здравето му, но е мислил или самонадеяно се е надявал да ги предотврати. Посочил е, че работодателят е провел начален инструктаж и ежедневен инструктаж /вкл. в деня на трудовата злополука/, като пострадалият работник, е бил запознат с инструкциите и правилата за безопасна работа. Съдът е приел, че на всички работници, в това число и на пострадалия Р., са били осигурени лични предпазни средства – жилетка, каска, очила, маска, защитни обувки, вкл. обезопасителни колани. Решаващият съд е анализирал заключението на съдебно-техническата експертиза, въз основа на което е приел, че работодателят е допуснал пропуски при осигуряване безопасността на работниците, като не е имал изготвен план за безопасност и осигуряване на здравето им. От съвкупната преценка на събраните по делото доказателства е приел за категорично установено, че никой от работниците, включително и пострадалият Р., не е ползвал индивидуалните обезопасителни колани, тъй като според свидетелските показания на работниците им е било по-удобно да работят без тях. Посочил е, че поведението на Р. при предвижването по покрива се характеризира с нарушаване правилата за работа, доколкото според свидетеля Т. е „притичал“, а според показанията на други свидетели е преминал през старата част от покрива, на която ламарината очевидно е била износена, и по която съгласно провеждания им ежедневен инструктаж не е следвало да се движат. Направил е заключение, че знание за опасността, която съществува, ако се предвижват по стария участък, е имало у всеки от работниците, включително и у пострадалия Р., тъй като всяка сутрин им е било напомняно, че не следва да бягат по покрива, да внимават и да си гледат в краката. Приел е, че в причинно-следствена връзка с настъпилата смърт на Р. Р. е както неспазването на правилата и изискванията за здравословни и безопасни условия на труд от страна на ответника, така и самото поведение на наследодателя на ищците - пострадалият Р., което съдът е приел като проявена груба небрежност с посочените по-горе характеристики. Поради тези съображения е направил извод, че е налице основание за приложение на чл. 201, ал. 2 от КТ и отговорността на ответника следва да бъде намалена. След като е отчел, създадената организация на работа, осъществените от ответника задължения във връзка с осигуряване на безопасни и здравословни условия на труд и липсата на предварително изготвен план за безопасност и като е съобразил поведението на пострадалия, въззивният съд е приел, че е налице паритет при приноса в увреждането, поради което е намалил с 50 % определеното обезщетение за неимуществени вреди, поради което е посочил, че ответникът дължи обезщетение в размер на по 50 000 лв. за всяка от ищците.

Първи, втори, трети и пети въпрос, касаят приложението на чл. 201, ал.2 КТ. Въпросите се явяват обуславящи изхода на делото и поради това осъществяват общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК, но не е налице соченият допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По прилагането на чл. 201, ал. 2 КТ е формирана постоянна практика, вкл. цитираните от касатора решения, според която: Намаляване на отговорността на работодателя може да има само при съпричиняване при допусната груба небрежност. При тази небрежност, изразила се в липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност от пострадалия, съпричиняването също има своите степени, които в съответствие с обективното съотношение на допринасянето за трудовата злополука с оглед на всички конкретни факти и обстоятелства са критериите за намаляване на обезщетението.

На следващо място, в своята трайна практика ВКС приема, че при решаване на въпроса за определяне степента на съпричиняване на вредоносния резултат, съдът е длъжен да вземе предвид и пропуските, и нарушенията на правилата за безопасност, които е допуснал или извършил работодателя и допуснатата от пострадалия груба небрежност. Т.е. ВКС не изключва възможността за намаляване на обезщетението поради допусната от пострадалия груба небрежност в случаите, в които работодателят е нарушил правилата за безопасна работа, а посочва, че този въпрос следва да се отчете при определяне степента на съпричиняването, което в настоящия случай въззивният съд е извършил. Изрично е посочил какви пропуски и нарушения на правилата за безопасност са допуснати от работодателя. Съдът е отчел тези нарушения и пропуски при определяне степента на съпричиняване на вредоносния резултат.

По формулираните въпроси оспорваните отговори на решаващия съд са съобразени с обстоятелствата по делото. Не е дадено разрешение в противоречие с практиката на ВКС. Приведените като пример решения на Върховния касационен съд не подкрепят тезата на касаторите. В цитираното решение № 157/24.06.2014 г. по гр.д. № 6210/2013 г. на ВКС, III г.о. са дадени насоки за съда, на който съд делото е върнато с указания. Но от това решение не става ясно при каква фактическа обстановка е постановено. Касае се за преценка на фактически обстоятелства при отделните случаи, а изведените от практиката обобщения са съобразени от въззивния съд в указаните от ВКС насоки. В този смисъл следва да се посочи, че решаващият съд е определил всяка от страните в каква степен е допринесла за настъпване на инцидентна, като в случая е приел процентно съотношение, който подход също е съобразен с практиката на ВКС, вкл. и цитираните от касаторите решения.

По отношение на въпрос пет отговорът е положителен. Във въззивното решение съдът, при релевирано възражение за съпричиняване, е длъжен да изследва съотношението на приноса за настъпване на вредите от страна както на работодателя, така и на работника. Определянето на процентното съотношение на приноса на работодателя и на пострадалия работник, проявил груба небрежност, е в правомощията на съда, който преценява установените по делото конкретни факти, механизма на трудовата злополука и кой по какъв начин е допринесъл за настъпването й. Касаторите твърдят, че неправилно съдът е приел, че е налице груба небрежност от пострадалия. Соченият довод налага преценката на фактическата обстановка по делото и анализ на събраните доказателства. Т.е. това е въпрос, свързан с проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт, която ще се извърши едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл. 290, ал. 1 ГПК/ - в т.см. т. 1 от ТР № 1/19.02.2010г. по тълк. д. № 1/2009г., ОСГТК на ВКС. Ето защо, този въпрос не разкрива хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК.

С оглед изложеното, настоящият състав на ВКС намира, че въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС, поради което касационната инстанция не следва да допусне касационно обжалване по въпросите свързани с приложението на чл. 201, ал.2 КТ.

Четвъртият материалноправен въпрос в първата му част не е обуславящ, доколкото не може да се свърже с мотивите на решението. Въззивният съд нито е обсъждал, нито се е произнасял по въпроса към кой момент определя размера на обезщетението за неимуществени вреди. Поради което в тази част въпросът е неотносим към решаващата воля на съда и не може да обуслови допускане до касационно обжалване на въззивното решение при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Втората част на четвърти въпрос, поставен от касаторите, касае въпроса за приложението на чл. 52 ЗЗД. Този въпрос е релевантен за изхода на делото, поради което отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК. По прилагането на чл. 52 ЗЗД е формирана постоянна практика. В т. 3 от мотивите на Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС е изяснено, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Посочени са примерно някои обстоятелства, които са релевантни при определяне на размера, но изброяването не е изчерпателно. Изрично в Постановлението е посочено, че от значение могат да са и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. Съгласно установената актуална практика на Върховния касационен съд, такова обстоятелство е и икономическата обстановка в страната. Настоящият състав, като съобразява мотивите на въззивния съд, намира, че следва да се допусне касационно обжалване по поставения въпрос на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка на съответствието на обжалваното решение с така формираната практика по приложение на чл. 52 ЗЗД.

Не се установява обжалваното решение да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК като самостоятелно основание за допускане на касационния контрол. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. Обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. Следва да се посочи, че в касационната жалба не се сочат конкретни явни и тежки пороци на въззивното решение, които да обуславят допускане на касационното обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване. Поради изложеното решението на въззивния съд в обжалваната му част не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, на основание чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК.

В заключение: решението на въззивния съд в обжалваните от касаторите части следва да бъде допуснато до касационно обжалване по въпроса за определяне на обезщетението за неимуществени вреди с оглед точното прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД.

Касаторите не дължат заплащане на държавна такса по искове с правно основание чл. 200 КТ.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение