Определение № 2899 от 02.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2323/2025 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от В. Д. М., подадена чрез пълномощник адв. Д. Х., срещу въззивното Решение № 588/11.12.2024 г. по в.гр.д. № 1155/2024 г. на ОС - Благоевград, В ЧАСТТА в която, в резултат на потвърждаване на първоинстанционно решение № 237/01.10.2024 г. по гр.д. № 61/2023 г. на РС - Сандански, е уважен предявеният от А. А. А. срещу касатора В. Д. М. осъдителен иск за собственост по чл.108 ЗС, като е признато за установено, че А. А. А. е собственик на недвижим имот представляващ УПИ * за жилищно строителство, в квартал 15 по действащия подробен устройствен план на [населено място], [община], целият с площ от 573 кв. м. при посочени съседи, съгласно договор № 66 - 03/02.03.2021 г. за продажба на недвижим имот - частна общинска собственост, като на основание чл. 108 ЗС В. Д. М. е осъден да предаде на ищеца владението върху процесния имот. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно и необосновано, постановено в противоречие на съдопроизводствените правила и в противоречие с практиката на ВКС. Твърди се също, че въззивното решение е очевидно неправилно. Иска се отмяната му в обжалваната част и отхвърляне иска срещу касатора изцяло или връщане делото за ново разглеждане от въззивния съд. Ответната страна в касационното производство А. А. А., чрез пълномощник адв. Д. А., в срока по чл. 287, ал.1 ГПК е представил писмено становище, в което са изложени съображения за неоснователност на касационната жалба. Въззивното решение е влязло в законна сила в частта, в която искът по чл. 108 ЗС от същия ищец и за същия имот е уважен по отношение на другия ответник Д. Д. М., по арг. на чл. 296, т. 2 от ГПК, поради необжалването му с касационна жалба от този друг ответник. Ответниците по иск за собственост са обикновени другари, и обжалване въззивното решение само от единия ответник няма действие спрямо другия, обжалващият касатор М. не е пълномощник на другия ответник, и не може да упражнява чужди права – чл.26, ал. 2 ГПК. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. Въззивният съд е споделил направените от първоинстанционния съд изводи за основателност на иска по чл.108 ЗС, към които е препратил по реда на чл. 272 ГПК, като е изложил и свои мотиви, с които е посочил изрично и приетите за установени факти по делото и правните изводи въз основа на тях. Установено е, че с договор № 66-03/02.03.2021 г. за продажба на недвижими имот частна общинска собственост, ищецът А. А. А. закупил от Община Сандански урегулиран поземлен имот за жилищно строителство в кв. 15 по действащия подробен устройствен план на [населено място], общ. Сандански, обл. Благоевград, одобрен със Заповед №298/22.01.1957 год. и Заповед № 1150/06.10.1976 г., с площ от 573 кв. м., за сумата от 2 900 лева. От събраните по делото гласни доказателства се установява, че ответниците заградили спорния имот и не допускали ищеца в имота, върху който не притежавали права. Направените с въззивната жалба на ответниците оплаквания относно преценката на събраните по делото доказателства, са счетени за неоснователни, тъй като не се установява противоречие между тях и същите не позволяват различно тълкуване от даденото им от първоинстанциониня съд, и подкрепят фактическите изводи на първоинстанционния съд относно придобивното осонвание за ищеца и упражняваната фактическа власт върху имота от ответниците. Посочено е още, че доколкото с въззивната жалба не са релевирани възражения относно допуснати от страна на първостепенния съд процесуални нарушения във връзка с хода на процеса, не следва да се преценява приложението на чл. 266, ал. 3 ГПК, поради което направените с въззивната жалба доказателствените искания не са уважени с определението по реда на чл. 267, ал. 1 ГПК, а и за същите не се твърди да са нововъзникнали по смисъла на чл. 266, ал. 2, т. 2 ГПК, нито да е била обективно непреодолима невъзможност за тяхното ангажиране пред първостепенния съд, нито да не са били в притежание на въззивниците, защото вече са били в приложената административна преписка, инициирана тъкмо от тях. Съобразено е и обстоятелството, че по отношение на ответниците е редовно реализирана процедурата по чл. 131, ал. 1 ГПК, и в първото открито съдебно заседание, за което са били редовно призовани, не са се явили, не се твърди и доказва към онзи момент те да са били препятствани да сторят това, и не са представили доказателства преди приемане на окончателния доклад. Обратното би обезсмислило процесуалните правила, въвеждащи преклузии пред възможността на страните за ангажиране на доказателства в хода на процеса след релевантните за това моменти. В този контекст е посочено, че ако едва сега въззивният съд разгледа възражението за придобивна давност, то съдът ще допусне процесуално нарушение, доколкото не са налице предпоставките за това, с оглед приетото в т. 4 към ТР № 1 от 2013 г. по т. д. № 1 по описа за 2013 г. на ОСГТК на ВКС. Като съобрази изложеното и след като се запозна с материалите по делото, настоящият състав на ВКС, намира, че въззивното решение в обжалваната част не следва да се допуска до касационно обжалване, поради следните съображения: В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК към жалбата си касаторът се позовава на предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – поради противоречие с практиката на ВКС, и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, при формулиране на следния процесуално-правен въпрос, с който се обобщават направените с изложението /както и с касационната жалба/ оплаквания за допуснати процесуални нарушения от въззивния съд, а именно: Длъжна ли е въззивната инстанция да се произнесе по направените с въззивната жалба възражения и наведени доводи, свързани със значимите за материалноправния спор въпроси, както и длъжна ли е да обсъди всички събрани по делото доказателства и да изложи съображения защо не кредитира някои от тях ? Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по така поставения въпрос. Трайна и непротиворечива е практиката на ВКС, вкл. и посочените от касатора тълкувателни решения на ВКС и решения по чл. 290 ГПК, че въззивният съд следва да изложи собствени мотиви, като дължи преценка на правнорелевантните факти след анализ на доказателствата, както и произнасяне по своевременно заявените доводи и възражения на страните. В случая, въззивният съд е обсъдил наведените в жалбата доводи и възражения, подложил е на преценка и събраните по делото писмени и гласни доказателства, като е приел, че е установено придобивното основание, сочено от ищеца – договор с община Сандански, а ответниците не са доказали, че имат права върху имота, като е отчел и процесуалното бездействие на ответниците в преклузивните срокове по чл. 131 ГПК и чл. 146 ГПК да заявят възражения и ангажират доказателства. В случая мотивите на въззивната инстанция са ясни и формирани в резултат на собствената й дейност по обсъждане на доводите и възраженията на страните, по оценка и анализ на събраните по делото доказателства и установяване от тях на правнорелевантни факти, при допустимо приложение и на разпоредбата на чл. 272 ГПК. Оплакванията на касатора за неправилност и необоснованост на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, въззивният акт се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Съмнение за такива пороци не се констатират. Не е налице и очевидна неправилност, в каквато насока има и довод на касатора с изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК, тъй като от съдържанието на въззивното решение не се констатира приложение на закона в обратен смисъл, нито прилагане на несъществуваща или отменена правна норма предвид приетите за установени от въззивния съд факти, не се констатира и нарушение на основни начала на гражданския процес или при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. При този изход на спора, в полза на ответника по касация следва да се присъдят направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 600 лв. Сумата се превалутира на 306,78 евро съгласно ЗВЕРБ. Ето защо, настоящият състав на Второ гражданско отделение на Върховният касационен съд, Гражданска колегия, на основание чл. 288 ГПК,