Определение № 1431 от 12.05.2025 г. на ВКС по т. д. № 2678/2024 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Екмон” ЕООД против решение №873/23.07.2024г. по в.гр.д.№335/2024г. на Софийски апелативен съд. С него е потвърдено решение №261296/22.11.2023г. по гр.д. №15103/2019г. на СГС, ГО, 22 състав, с което е отхвърлен предявеният от „Екмон“ ЕООД, [населено място], срещу Столична община иск с правно основание чл.59 от ЗЗД за заплащане на сумата от 77 650 лв., обезщетение за подобренията, извършени от ищеца в периода от м.май 2015г. до есента на 2017г. в сградата, находяща се на [улица] вътрешния двор към нея. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е незаконосъобразно и необосновано, както и че е очевидно неправилно. Касаторът поддържа, че макар въззивният съд да е цитирал в мотивите си ППВС №1/1979г., не се е съобразил със същото при решаване на делото. Счита, че от събраните по делото доказателства по категоричен начин се установява, че след извършване на претендираните СМР в периода през м. май 2017г. до есента на 2017г. процесният имот значително е увеличил стойността си, но въззивният съд неправилно не е уважил иска до размера на обедняването на ищеца за сметка на обогатяването на ответника. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 и ал.2 пр.3 от ГПК. Касационният жалбоподател поддържа, че съдът се е произнесъл по следния процесуалноправен въпрос, обуславящ изхода на спора: 1.Допустими ли са пред въззивния съд доказателства, които не са били събрани от първоинстанционния съд поради допуснати процесуални нарушения? Твърди, че изводите на съда по този въпрос са в противоречие със задължителните разяснения в ТР №1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и с практиката на ВКС, обективирана в решение №17/05.02.2018г. по гр.д.№1578/2017г. на ВКС, ГК, І г.о., решение №131/09.04.2014г. по гр.д.№6193/2013г. на ВКС, ГК, ІV г.о. Поддържа, че съдът се е произнесъл и по материално правен въпрос „относно спор между страните за заплащане на ищеца на сумата от 77650 лв. на основание чл.59 ал.1 от ЗЗД, с която ответната община неоснователно се е обогатила за сметка на дружеството - ищец“ в противоречие с ППВС №1/1979г., както и в противоречие с константната практика на ВКС, формирана с решение №851/16.10.1985г. по гр.д.№614/1985г. на ВС, ГК, ІІ г.о., решение №81/10.02.2010г. по гр.д.№3445/2008г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение №34/02.04.2009г. по т.д.№683/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №120/01.07.2009г. по т.д.№21/2009г. на ВС, ТК, ІІ т.о. и други. Позовава се и на очевидна неправилност на въззивното решение. Ответникът по касация Столична община твърди, че касационната жалба е недопустима, тъй като не е налице приложното поле за касационно обжалване на съдебното решение по смисъла на разпоредбата на чл.280 от ГПК. Счита, че не са налице основанията за допускане до касационно обжалване, тъй като касаторът не е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на спора. Твърди също, че касационната жалба е неоснователна, а обжалваното въззивно решение е валидно, допустимо и правилно по съществото си. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, че въпреки дадените указания и предоставени възможности ищецът – настоящ касатор, не е доказал по безспорен начин своето обедняване, което да е довело до обогатяването на ответника. Приел е, че не е установено извършеният ремонт да касае офис на фирмата - ищец, доколкото в счетоводството на юридическото лице не са отразени разходи за този ремонт, а същевременно къщата, която се твърди,че е ремонтирана, се ползва от семейството на управителя на фирмата. Констатирал е, че за нито едно от твърдените подобрения няма доказателства за закупени материали, период и влагане в къщата. Посочил е, че за процесния период са представени само две фактури – закупен котел за отопление и закупен гранитен плот и облегалка, като не са ангажирани доказателства, че именно тези закупени продукти са монтирани в къщата, а и котелът е движима вещ, която е преносима. Изложил е съображения, че за периода от 30 години, за който ищецът ползва имота, са водени две дела за извършени в имота подобрения и за да може да се индивидуализират последващите такива, то следва да има безспорни доказателства, както за вложените материали и тяхната стойност, така и за момента на влагане на тези материали и извършване на подобренията. Приел е, че не са налице доказателства, в кой точно момент са извършени оценените от СТЕ подобрения, нито за стойността на материалите и на труда към този момент. С оглед на изложеното е приел,че не са налице предпоставките на чл.59 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца по-малката сума между разходите, които подобрителят е направил, и увеличената стойност на имота. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение, предвид следното: Поставеният в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК процесуалноправен въпрос не отговаря на общия критерий за допускане на касационно обжалване. При формулирането на въпроса се изхожда от твърдението на касатора, че първоинстанционният съд е допуснал нарушение на чл.146 от ГПК, тъй като изготвеният от него доклад не съдържа указания до страните за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства, както и нарушение на чл.161 от ГПК, поради неправилна преценка, че ищецът е създавал пречки за допуснатата по негово искане съдебно техническа – експертиза. Тези твърдения не съответстват на установеното от въззивния съд, който не е констатирал сочените от въззивника процесуални нарушения, а е установил, че в първоинстанционното производство са събирани доказателства за фактите, за които ищецът носи доказателствена тежест – назначена е съдебно – техническа експертиза и са разпитани допуснатите на ищеца двама свидетели. Несъгласието на касатора с извършената от съда преценка на свидетелските показания и заключението на приетата по делото експертиза, са свързани с обосноваността на съдебното решение и не подлежат на преценка в стадия по допускане на касационното обжалване. Също така въпросите не са решени в противоречие с практиката на ВКС. Съгласно решение №224/02.07.2010г. по гр.д.№177/2010г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., въззивният съд следва да се произнесе по тези доказателствени искания, които са направени своевременно от страните пред първата инстанция, но не са били допуснати, както и по тези, които са били допуснати, но не са били събрани. Тоест при направено оплакване във въззивната жалба за наличие на основанията по чл.266 ал.3 от ГПК, въззивният съд е длъжен да разгледа направеното доказателствено искане и да събере тези доказателства, които не са събрани поради допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд. В настоящата хипотеза във въззивната жалба изобщо не са изложени оплаквания за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, а са изложени доводи за неправилност на изводите, които съдът е направил при преценка на заключението и за невъзможност на ищеца да доведе свидетели, запознати в детайли с извършените подобрения в имота, поради обявената извънредна епидемична обстановка. В постановеното от него определение по чл.267 от ГПК въззивният съд е посочил, че липсват предпоставките по чл.266 ал.3 от ГПК за допускане на доказателствата, тоест преценил е, че не са налице допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения. При тези констатации въззивният съд не се е отклонил от задължителната практика на ВКС, като е оставил без уважение доказателствените искания на жалбоподателя за допускане до разпит на още двама свидетели. Преценката на въззивния съд относно процесуалните действия на първоинстанционния съд е относима единствено към конкретния спор и касае правилността на постановеното въззивно решение. Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по материално правен въпрос „относно спор между страните за заплащане на ищеца на сумата от 77650 лв. на основание чл.59 ал.1 от ЗЗД, с която ответната община неоснователно се е обогатила за сметка на дружеството ищец“ в противоречие с ППВС №1/1979г. Това твърдение не съставлява правен въпрос по тълкуването и прилагането на относима към конкретния спор материалноправна или процесуалноправна норма, а предполага преценка на доказателствата по делото и пряк отговор дали изводите на въззивния съд за отхвърляне на иска по чл.59 ал.1 от ЗЗД са правилни. Съгласно дадените в т.1 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по т.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Правният въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от касатора. Непосочването на правен въпрос, обуславящ изхода на спора по конкретното дело, съгласно цитираното тълкувателно решение, съставлява самостоятелно основание да не бъде допуснат касационен контрол на атакувания акт, без да се разглежда наличието на допълнителните предпоставки по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Неоснователни са и доводите за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280 ал.2 пр.3 от ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В настоящия случай не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК. Касационният жалбоподател се позовава на аргументи за необоснованост на атакувания акт / неправилни констатации на съда, че ответникът се е противопоставил на извършването на подобренията и че ищецът не е установил по безспорен начин извършването на претендираните подобрения в имота/, без да излага доводи за наличието на особени съществени пороци, водещи до очевидна неправилност. По изложените съображения, настоящият състав на ВКС намира,че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд. При този изход на спора на ответника по касационната жалба следва да бъдат присъдени направените в касационно производство разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лева. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд