Определение № 60482 от 13.10.2021 г. на ВКС по т. д. № 2461/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Застрахователна компания /ЗК/ „Лев Инс“ АД - [населено място], срещу решение № 137 от 09.07.2020 г., постановено по в. т. д. № 582/2013 г. на Апелативен съд - Варна. Решението е обжалвано в частта, с която след частична отмяна на решение № 645 от 09.07.2020 г. по т. д. № 1517/2018 г. на Окръжен съд - Добрич е осъдена ЗК „Лев Инс“ АД да заплати на С. И. М. сумата 120 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, претърпени по повод смъртта на баща й И. М. Г., настъпила при ПТП на 19.09.2017 г., ведно със законната лихва от 04.06.2018 г. до окончателното плащане. В касационната жалба се сочат основания по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение в обжалваната част и се прави искане за неговата отмяна. Навеждат се оплаквания, че въззивният съд не е анализирал мотивите на първоинстанционното решение, съдържащи подробно обсъждане на приетите по делото заключения на единичната и на тричленната автотехническа експертизи, и аргументите на първоинстанционния съд за възприемане на едно от различните експертни становища; че въпреки отсъствието на процесуални нарушения в първоинстанционното производство, въззивният съд немотивирано е назначил нова тройна автотехническа експертиза и е основал върху нейното заключение изводите си за виновно причиняване на произшествието и на вредите от застрахования в ЗК „Лев Инс“ АД водач, без да отчете наличието на посочена в предходните заключения друга причина за настъпване на произшествието, изключваща вината и противоправността в поведението на водача К. Д.; че назначаването на новата експертиза е опорочено процесуално действие, тъй като експертизата е допусната от съдебен състав, по отношение на който е било налице основание за отвод по чл.22, ал.1, т.6 ГПК; че определеното от въззивния съд обезщетение за неимуществени вреди е недължимо; че неправилно въззивният съд е преценил като недоказано противопоставеното с отговора на исковата молба възражение за съпричиняване на вредите от наследодателя на ищцата. С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с твърдения, че решението на въззивния съд е постановено в противоречие със задължителната практика в Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС и с практиката на ВКС, обективирана в определение № 399/23.06.2010 г. по т. д. № 218/2010 г. на II т. о., решение № 311/23.04.2007 г. по н. д. № 1004/2006 г. на I н. о., решение № 965/06.01.2005 г. по д. № 86/2004 г., решение № 2173 по гр. д. № 1687/1976 г., решение № 83 по т. д. № 795/2008 г. и решение № 1528/20.05.1972 г. по гр. д. № 567/1972 г. Формулирани са следните въпроси, за които бланкетно се поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК: „ 1. Ако заключението на вещото лице, което е от съществено значение за правилното решаване на делото, е уклончиво, неопределено, многовариантно, без мотивирана конкретизация на възможностите по вероятност и степен, може ли съдът да приеме определен вариант от заключението, без то да е надлежно мотивирано - нито в писменото, нито в устното заключение, или съдът е длъжен да назначи повторна, респ. допълнителна експертиза, с оглед формиране на определеност и обоснованост на заключението; След като пред основния съд е приета повторна тричленна експертиза, то следващата такава, ако са налице основанията на чл.203 ГПК, би ли следвало да бъде втора повторна тричленна експертиза; В случай на положителен отговор, би ли следвало да се посочат и законовите основания и причини за това; 2. Кои са елементите на фактическия състав на съпричиняването по чл.51, ал.2 ЗЗД, има ли съпричиняване при нарушаване на задължителни правила на поведение и достатъчно ли е резултатът да е в пряка причинна връзка с поведението на пострадалия“. В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран отговор от ответницата по касация С. И. М. от [населено място] - чрез адв. М. Р. от АК Варна, която изразява становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. С отговора е поискано присъждане на разноски, отразени в приложен списък по чл.80 ГПК. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. За да постанови обжалваното решение, Апелативен съд - Варна е приел, че в хода на делото са доказани предпоставките на чл.432 КЗ за осъждане на ответника ЗК „Лев Инс“ АД в качеството му на застраховател по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите на лицето К. Д. - водач на товарен автомобил „Даф“ с рег. [рег.номер на МПС], за обезщетяване на претърпените от ищцата С. И. М. неимуществени вреди по повод смъртта на баща й И. М. Г., причинена при пътно - транспортно произшествие на 19.09.2017 г., реализирано виновно и противоправно от застрахования при ответника водач. В изпълнение на правомощията си по чл.269 ГПК въззивният съд е констатирал, че във въззивното производство спорът между страните е концентриран върху причината за настъпване на произшествието и поведението на участниците в него, както и върху правото на ищцата да получи обезщетение за неимуществените вреди, претърпени по повод смъртта на баща й. Съобразявайки съдържанието на въззивната жалба и на депозирания от ответника отговор, с определение в разпоредително заседание по чл.267 ГПК въззивният съд е назначил по искане на ищцата - жалбоподател съдебна автотехническа експертиза в троен състав със задачи, насочени към установяване механизма на произшествието и на водача, виновен за неговото настъпване. Допускането на експертизата е мотивирано със съображения, че за правилното решаване на спора са необходими специални знания, като са отчетени обстоятелствата, че в производството пред първата инстанция са изслушани единична и тройна експертиза, че заключението на тройната експертиза е подписано с особено мнение от едно от вещите лица и че всяка от страните е аргументирала защитната си теза в процеса с експертното становище, което я ползва. От фактическа страна по делото не е имало спор, че произшествието е настъпило в ранната сутрин на 19.09.2017 г. на пътя [населено място] - [населено място], на около 1 км. от разклона за [населено място] в посока [населено място], с участието на седлови влекач „Волво“ с рег. [рег.номер на МПС], управляван от И. М. Г., и седлови влекач „Даф“ с рег. [рег.номер на МПС], управляван от К. Г. Д.; Вследствие на сблъсък между товарните автомобили са загинали и двамата водачи, поради което образуваното по повод на случая наказателно производство е прекратено на основание чл.243, ал.1 НПК вр. чл.24, ал.1, т.1 НК; Към момента на настъпване на произшествието водачът К. Д. е имал валидно сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите в ЗК „Лев Инс“ АД. Според заключението на първоначалната автотехническа експертиза, изготвена в първоинстанционното производство от вещо лице Й. М., причина за реализиране на произшествието е навлизане в насрещната пътна лента на товарния състав с влекач „Волво“, независимо от предприетата от водача на влекача „Даф“ спасителна маневра вдясно. В производството пред първата инстанция е прието и заключение на тричленна автотехническа експертиза, като според две от вещите лица в състава й - А. Я. и М. Т., причината за произшествието е навлизане в насрещната лента за движение на влекача „Волво“, при което лявата страна на влекача се е ударила в насрещно движещия се влекач „Даф“, а според особеното мнение на вещото лице И. И. произшествието е настъпило поради отклонение от праволинейното движение на влекача „Даф“ вляво от разделителната линия, с навлизане в лентата за насрещно движение, където се е намирал влекачът „Волво“. Въззивният съд е анализирал аргументацията във всяко от експертните заключения и е преценил, че при формиране на фактическите си констатации относно механизма на произшествието и поведението на участниците в него следва да възприеме заключението на тричленната автотехническа експертиза от въззивното производство, в частност - вариант 3 от заключението, което е съобразено с обективните находки на мястото на произшествието непосредствено след настъпването му /оставени следи по пътното платно от колелата на двете превозни средства и разпръснатите части по платното/. Кредитирането на заключението е мотивирано и с категорично изразеното от експертите становище при разпита им в откритото заседание по делото, че описаният във вариант 3 механизъм на произшествието е единственият възможен като се изходи от обективните следи на мястото на произшествието и от разположението на двата влекача към момента на преустановяване на движението им след началния удар. Предвид констатациите на вещите лица, съдът е счел за установено, че ударът между двата влекача е осъществен в пътното платно на влекача „Волво“ по изяснения във вариант 3 от заключението механизъм, а именно: Двата влекача са се движили успоредно по оста на пътя и началният удар помежду им е настъпил в лентата за движение на влекача „Волво“, в близост до разделителната линия, с припокриване на предните страни на влекачите около 0.56 м.; По ширината на пътното платно зоната на началния контакт между влекачите е на разстояние 0.10 м. до 0.66 м. от разделителната линия на плътното в лентата за движение на влекача „Волво“, за което сочат намерените в тази лента откъснати кормилни кутии и други части на двата влекача, както и широка следа от протриване на гумите на задно дясно колело на и плътна следа от простъргване на предна дясна джанта на влекача „Волво“. Въз основа на посочения вариант от заключението въззивният съд е приел за категорично доказано, че произшествието е причинено виновно и противоправно от водача на товарната композиция „Даф“ К. Д., който в нарушение на чл.16, ал.1, т.1 ЗДвП е навлязъл в насрещната лента за движение на влекача „Волво“ до 0.66 м. от разделителната линия на платното и от това е последвал удар между двете превозни средства с причиняване смъртта на двамата водачи - престъпление по чл.343, ал.3, б.“в“ НК. Изводът относно причината за реализиране на произшествието е обусловил и другия решаващ извод на въззивния съд - че в качеството на застраховател по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите на виновния водач К. Д. ответникът ЗК „Лев Инс“ АД носи отговорност съгласно чл.432 КЗ за обезщетяване на неимуществените вреди, претърпени от ищцата С. М. по повод настъпилата при произшествието смърт на баща й И. М. Г.. При произнасяне по размера на дължимото обезщетение въззивният съд е съобразил задължителните указания в Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС и възприетите в практиката на ВКС критерии по прилагането на чл.52 ЗЗД. След преценка на релевантните за размера на обезщетението факти, установени от писмените и гласни доказателства по делото и от заключението на назначената психологична експертиза /възраст на пострадалия - 58 г., много силна емоционална връзка между него и дъщеря му, значителни негативни психоемоционални последици за ищцата от преживения стрес вследствие внезапната смърт на баща й и невъзможност да преживее болката от безвъзвратната загуба на неговата морална обич и подкрепа/, въззивният съд е формирал извод, че справедливото обезщетение, което се дължи на ищцата като паричен еквивалент на претърпените неимуществени вреди, възлиза на 120 000 лв., за която искът по чл.432 КЗ е основателен. Въззивният съд се е произнесъл и по поддържаното от ответника - застраховател възражение за съпричиняване на произшествието и на вредите от наследодателя на ищцата И. Г.. Изхождайки от правилото на чл.154, ал.1 ГПК, съдът е преценил, че ответникът не е ангажирал доказателства в подкрепа на твърдението си, че водачът И. Г. е нарушил конкретни правила за движение и с поведението си е съпричинил вредоносния резултат. Поради това е приел, че не е налице основание по чл.51, ал.2 ЗЗД за намаляване на дължимото в полза на ищцата обезщетение. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице поддържаните основания по чл.28,0 ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът се е позовал на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, но не е посочил конкретен правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, по отношение на който твърди противоречие със задължителната и с казуалната практика на ВС и ВКС. Цитирането на съдебна практика /в подкрепа на оплакванията за неправилност на изводите на въззивния съд относно дължимостта на присъденото обезщетение и неговия справедлив размер/, без посочване на разрешения в противоречие с нея правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК, не съставлява надлежно въвеждане на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и не обвързва касационната инстанция със задължение за неговото обсъждане. Следва да се отбележи, че при определяне на размера на обезщетението въззивният съд е обсъдил задълбочено всички указани в ППВС № 4/1968 г. общи критерии, както и специфичните за конкретното дело факти, релевантни за приложението на чл.52 ЗЗД, поради което не е допуснал отклонение от практиката на ВС и ВКС по въпроса какви критерии следва да съблюдава съда при определяне по справедливост на обезщетение за неимуществени вреди. Изводите на въззивния съд относно причината за настъпване на произшествието и водача, отговорен за неговото реализиране, са обусловени от преценката на доказателствата, правилността на която не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК /т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/. Поради изложеното въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В първата част от въпросите, за които се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, са възпроизведени оплакванията от касационната жалба, че въззивният съд е назначил нова тричленна експертиза във въззивното производство, въпреки липсата на законово основание за допускането й, и че неправилно е основал изводите си относно вината и противоправността на водача, реализирал произшествието, на нейното заключение. За да назначи експертизата, въззивният съд е съобразил противоречивите становища на експертите, на които са възложени единичната и разширената експертизи в производството пред първата инстанция. След като е преценил, че за изясняване на спора от фактическа страна са необходими специални знания и че правилното разрешаване на спора е невъзможно без категорично експертно становище относно механизма на произшествието и причината за неговото настъпване, съдът е приложил разпоредбата на чл.203 ГПК и е допуснал поисканата във въззивната жалба на ищцата експертиза, която е възложил на други вещи лица. При постановяване на решението си въззивният съд е анализирал задълбочено както заключенията на единичната и на разширената експертиза от първоинстанционното производство, така и заключението на експертизата от въззивното производство, и по свое вътрешно убеждение е преценил кое от тях следва да кредитира. В мотивите към решението съдът е изложил подробни съображения защо възприема конкретен вариант от заключението на назначената във въззивното производство експертиза, като тази преценка не може да бъде обект на касационна проверка в стадия на производството по чл.288 ГПК. Преценени във връзка с процесуалните действия на въззивния съд при назначаване на експертизата и с мотивите към обжалваното решение, поставените от касатора въпроси не покриват общия селективен критерий на чл.280, ал.1 ГПК и това е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване по повод на тях. Въпросът кои са елементите от фактическия състав на чл.51, ал.2 ЗЗД е изяснен в правната теория и няма характер на правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Въззивният съд е отрекъл наличието на съпричиняване поради преценката, че ответникът - сега касатор, не е ангажирал доказателства за допуснати от наследодателя на ищцата нарушения на правилата за движение, намиращи се в пряка причинно - следствена връзка с настъпване на произшествието и на вредите от него. Формулираният от касатора въпрос не кореспондира с извода на въззивния съд за недоказаност на възражението за съпричиняване и не може да се квалифицира като обуславящ правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Касационно обжалване на въззивното решение на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК не може да се допусне и поради отсъствието на надлежно обоснована от касатора допълнителна предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Бланкетното твърдение в изложението, че формулираните въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, лишава касационната инстанция от възможността да извърши преценка дали касационното разглеждане на въпросите ще съставлява принос в тълкуването и ще осигури разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите /т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/, включително като се има предвид, че по приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД съществува константна и непротиворечива практика на ВС и ВКС. Поради недопускане на касационното обжалване касаторът ЗК „Лев Инс“ АД следва да бъде осъден да заплати на ответницата по касация С. М. направените по делото разноски в размер на 1 500 лв. - адвокатско възнаграждение, заплатено в брой на основание договор за правна защита и съдействие от 19.11.2020 г. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,