Определение № 1139 от 11.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 1818/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от „Ив-Ян“ ООД – ответник в производството, срещу въззивно решение № 50 от 21.02.2024 г., постановено от Апелативен съд – Варна по в.т.д. № 417 по описа на съда за 2023 г., потвърждаващо първоинстанционно решение № 97 от 27.02.2023 г., постановено от Окръжен съд – Варна по т.д. № 731 по описа на съда за 2021 г., с което са обявени за недействителни по отношение кредиторите на несъстоятелността на „Торове БГ“ ЕООД /н./, ЕИК:[ЕИК], извършени между „Ив-Ян“ ООД, ЕИК:[ЕИК], и „Торове БГ“ ЕООД /н./, ЕИК:[ЕИК], прихващания на насрещни парични вземания, както следва: (1) извършено на 17.10.2018 г. и отразено в счетоводството на „Торове БГ“ ЕООД с дата 01.10.2018 г. прихващане на вземане на „Ив-Ян“ ООД на стойност 49 500 лева, произтичащо от извършено от „Ив-Ян“ ООД погасяване на задължение на „Торове БГ“ ЕООД към „П. Агро“ ЕООД, срещу вземане на „Торове БГ“ ЕООД за връщане на предоставени заеми, отразено при „Ив-Ян“ ООД по счетоводна сметка 499/7 – Други кредитори, анал. партида „Торове БГ“, до размер на сумата 49 500 лева; (2) извършено на 21.11.2018 г. съгласно Споразумение за прихващане от 21.11.2018 г. прихващане на вземане на „Ив-Ян“ ООД в общ размер 266 656,41 лв. по посочените в споразумението фактури № [ЕГН]/01.08.2018 г., № [ЕГН]/03.09.2018 г., № [ЕГН]/ 01.10.2018 г., № [ЕГН]/03.10.2018 г., № [ЕГН]/31.10.2018 г., № [ЕГН]/21.11.2018 г. и № [ЕГН]/31.10.2018 г. срещу вземане на „Торове БГ“ ЕООД в общ размер 212 743,20 лева, по посочените в споразумението кредитни известия № 2401/25.09.2017 г. и № 2402/26.09.2017 г. до размер на сумата 212 743,20 лева, на основание чл. 645, ал. 3 от ТЗ, със законните последици по отношение на разноските в производството.

В касационната жалба се излагат оплаквания за недопустимост, както и за неправилност на обжалваното решение, като постановено при съществено нарушение на материалноправни норми.

I. По отношение претендираната недопустимост на решението се твърди, че искът по чл. 645, ал. 3 и 4 ТЗ от Търговския закон е предявен от синдика на „Торове БГ“ ЕООД /н./ след изтичане на преклузивния едногодишен срок по чл. 649, ал. 1 от ТЗ. Сочи се, че производството е образувано по искова молба, депозирана в Окръжен съд - [населено място] на 21.10.2021 г. – след изтичането на едногодишния срок, считано от датата на откриване на производството по несъстоятелност на „Торове БГ“ ЕООД /н./, императивно установен в приложимата към спора редакция на разпоредбата на чл. 649, ал. 1 от ТЗ. Касаторът излага, че производството по несъстоятелност на „Торове БГ ЕООД /н./ е открито с решение № 734 от 26.07.2019 г. по т.д. № 552/2019 на Окръжен съд – Варна, което е вписано в търговския регистър под № 20190729135247 на 29.07.2019 г. С решението си съда е обявил неплатежоспособността и е открил производство по несъстоятелност по отношение на „Торове БГ“ ЕООД, определил е началната дата на неплатежоспособността, като заедно с това на основание чл. 632, ал. 1 от ТЗ е спрял производството по несъстоятелност. С решение по същото дело № 260293 от 19.10.2020 г. съдът е възобновил спряното производство по несъстоятелност и това решение е вписано в ТР под № 20201020123510 на 20.10.2020 г., от който момент започва да тече и едногодишният /съгласно действащата към този момент разпоредба на чл. 649, ал. 1 от ТЗ/, преклузивен срок за предявяване от страна на синдика, на специалните отменителни искове, който срок изтича на 20.10.2021 г., поради което и исковата молба на синдика, депозирана в съда с вх. № 21255 на 21.10.2021 г. /един ден след изтичане на преклузивния срок/ се явява просрочена, а въззивното решение - недопустимо.

II. По-отношение на претендираната неправилност на решението се твърди, че:

1. Същото е неправилно поради допуснати процесуални нарушения. Излага се, че въззивният съд не се е произнесъл по всички надлежно заявени и поддържани възражения от страна на „Ив-Ян“ ООД и „Торове БГ“ ЕООД /н./. Не са разгледани възраженията им изложени в депозираните въззивни жалби, относно допуснатите съществени процесуални нарушения. Касаторът намира за неправилен извода на съда, че исковата молба е подадена в преклузивния /съгласно действащата разпоредба на ТЗ/ срок по чл. 649, ал. 1 ТЗ /в случая до 20.10.2021 г./, тъй като според него този извод не кореспондира на събраните по делото в тази връзка относими и допустими доказателства. Излага се, че въззивният съд неправилно е приложил и процесуалната норма на чл. 62, ал. 2 ГПК. Настоява се, че в обжалваното съдебно решение не е изследван или обсъден въпросът за входящите печати положени от длъжностното лице - деловодител фронт офис върху исковата молба, въпреки изричните възражения на въззивниците. Сочи се, че печатът, полаган от длъжностното лице по регистрацията (деловодител) носи всички белези на официален документ по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК, защото е документ, издаден от длъжностно лице в кръга на службата му по установените форма и ред, и следователно съставлява доказателство за изявленията пред него и за извършените от него и пред него действия. До доказване на противното, този документ е верен и обвързва съда с материалната си доказателствена сила, която в настоящия случай се отнася до въпроса на коя датата и как е подадена исковата молба. Тя не може да бъде опровергавана от свидетелски показания поради изричната забрана на чл. 164 ал. 1, т. 2 ГПК, включително и чрез дадените от служителя Н. А. неколкократни и противоречащи си писмени обяснения, защото по съществото си те представляват такива и дори не са събрани по предвидения в закона ред. Излага се, че в обжалваното решение не е изследван или обсъден и въпросът за заключението на допуснатата и приета от съда съдебно-графологическа експертиза и въпреки че заключението на СТЕ, че подписът положен в електронното изявление за получател на пратка с товарителница № 1050473399223 не е изпълнен от деловодителя Н. А., впоследствие това заключение е пренебрегнато и съдът не е обследвал обстойно противоречивите и непълни писмени обяснения на въпросния деловодител.

2. Въззивното решение е неправилно поради необоснованост. Сочи се, че изводът на въззивния съд относно допустимостта на исковата претенция е изведен в противоречие със събраните по делото доказателства. Касаторът твърди, че за да достигне до извод за допустимост на обжалваното съдебно решение, въззивният съд е приел, че исковата молба въз основа на която е образувано производството е депозирана в рамките на двугодишния преклузивен срок по чл.649, ал. 1 от ТЗ. Сочи се, че решаващият извод на съда за допустимост на претенцията се основава единствено на новата редакция на ТЗ, обнародвана в ДВ бр. 66/2023 г /в частта за удължения на две години преклузивен срок по чл. 649, ал. 1 ТЗ/, която обаче не касае настоящето производство, образувано през 2021 г., към който момент на образуването му е била в сила старата редакция на ТЗ, според която преклузивният срок по чл. 649, ал. 1 ТЗ е бил едногодишен и в настоящия случай е бил изтекъл на 20.10.2021 г.

По-натам се сочи, че за да обоснове спазването на преклузивния срок 20.10.2021 г. ищецът твърди, че ИМ е подадена в Окръжен съд - Варна при условията на чл. 62, ал 2 от ГПК - чрез пощенски оператор. Според касатора съгласно задължителната практика на Върховния касационен съд, в посочената хипотеза, в тежест на ищеца е да докаже при условията на пълно и главно доказване спазването на срока при условията на чл. 62, ал. 2 от ГПК, чрез документи които удостоверяват приемането, в случая на исковата молба срещу „Торове БГ“ ЕООД /н./ и „Ив-Ян“ ООД, от куриера или пощата. Тази задача по съществото си представлява задължение на този ищец да обори обвързващата материална доказателствена сила на официалния документ, създаден от длъжностно лице - деловодител фронт офис в кръга на функцията му, какъвто по съществото си представлява печатът, поставен върху титулната страница на исковата молба, установяващ датата и начина на постъпване на исковата молба в съда. Според касатора безспорно е установено по делото, че исковата молба е заведена в регистъра на ВОС на 21.10.2021 г. с посочен вх. № на документ и от служителя Н. А., без отбелязване че е получена по пощата/куриер и без отбелязване, както в регистрационния дневник, така и върху самата искова молба на дата и номер на товарителница, евентуално печат с датно клеймо върху плика, в който евентуално е била исковата молба, а по делото няма приложен и плик, който да носи каквато и да било информация за пощенския оператор, който би следвало да е доставил пратката. Според касатора от това еднозначно следва, че единствено регистрационният дневник на съда с отразеното в него съдържание, съставлява надлежно доказателство, удостоверяващо датата на постъпване на исковата молба в съда - 21.10.2021 г., нейния подател - Г. С. и номера на образуваното по нея търговско дело - № 20213100900731.

Според касатора по-натам, представената и приета като доказателство по делото товарителница е копие и не доказва нищо, което да е относимо към начина на изпращане на ИМ и датата на получаването й в съда. На нея няма дата на изпращане, подписи на изпращач и получател, както и на длъжностно лице на куриера „Еконт Експрес“ ООД, приело пратката. При липсата на плик между кориците на делото (или друг документ с баркод, който да може да свърже обсъжданата товарителница с каквато и да е пратка), оригинална товарителница и поставен от длъжностното лице печат, удостоверяващ начина на получаване на исковата молба в съда (в случая удостовереното от деловодителя е получаване на книжата на гише в регистратурата на съда от ищеца Г. С.), според касатора следва да се приеме за доказано, че исковата молба е била депозирана на гише в деловодството на съда на посочената на печата от регистратурата на съда дата 21. 10. 2021 г. от ищеца Г. С., т.е. един ден след изтичане на преклузивния срок. Отново според касатора, посочените по-горе, установени по несъмнен, т.е. без предположения, начин, отрицателни факти, били игнорирани от съда и то въз основа на отправени до състава на съда неколкократни и противоречащи си обяснения на съдебния деловодител Н. А., както и от непълни обяснения в уведомителните писма на служител от централния офис на куриерската фирма „Еконт Експрес“ ООД. Касаторът счита, че същите не съставляват допустими от закона доказателства, тъй като нямат правната характеристика на свидетелски показания, събрани по надлежния ред, нито на частни свидетелстващи документи, тъй като съдържанието им е за факти и обстоятелства, изгодни за техния издател, ако въобще могат да се приемат като такива документи. Според касатора изложеният от него главен извод в насока начина и времето на подаването на исковата молба в съда, се потвърждава и от положения върху първа страница на исковата молба печат от длъжностното лице на съда отново с дата 21.10.2021 г., без каквито и да е било други отбелязвания, както изискват чл. 34, ал. 3 и чл. 35, ал. 2 от ПАС.

На следващо място, но според касатора много важно за процеса, е и обстоятелството, че ищецът не е доказал пощенска/куриерска пратка с товарителница № 1050473399223 да е със съдържание „Искова молба срещу „Торове Бг“ ЕООД /н./ и „Ив-Ян“ ООД. Видно от приложеното копие на товарителница, в нея е отбелязано със знак X „документи“, което отбелязване по никакъв начин не установява съдържание, отговарящо на твърдението на ищеца за подадена по поща/куриер искова молба срещу двамата ответници. Съгласно съдебната практика, товарителницата се ползва с формална доказателствена сила само за обстоятелствата, които са посочени в нея. В процесната товарителница е видно, че на 20.10.2021 г. лицето К. В. Н. е изпратила пратка със съдържание „документи“ до Окръжен съд - [населено място]. Следва да се има предвид и това, че към 20.10.2021 г. К. В. Н. не е представлявала ищеца в рамките на настоящото производство, а е упълномощена едва на 08.06.2022 г. Според касатора при липса на преки доказателства за обявеното от подателя съдържание на документалната пратка, съответстващо на твърдението на ищеца за изпратена искова молба, отразено върху товарителница № 1050473399223, при липса на запазен и приложен към делото плик или друг вид опаковка на конкретната пратка, при липса на отразяване в регистрационния дневник на съда на номера на тази товарителница, както и при липса на отразяване на същата товарителница върху първата страница от исковата молба по която е образувано делото, следва извода, че ищецът не е доказа при условията на пълно и главно доказване депозирането на исковата молба в преклузивния срок. В изложения смисъл се цитират определение № 102/11.03.2016 г. по ч.гр.д. 767/2016 г. по описа на ВКС, Трето г.о., както и решение № 42/27.04.2017 г. по т.д. 1481/2016 г. по описа на ВКС.

Иска се обезсилване на обжалваното въззивно решение и прекратяване на производството по делото.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се заявява, че:

I. Касационно обжалване на въззивното решение следва да бъде допуснато при условията на чл. 280, ал. 1 от ГПК по следните материалноправни и процесуални въпроси, разрешени от въззивния съд:

1. На основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, в обжалваното въззивно решение е налице произнасяне по следните материалноправни и процесуални въпроси, разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, обективирана в решение № 149/28.12.2017 г. по т.д. 1604/2016 г. по описа на ВКС, Второ ТО, решение № 217/09.06.2011 г. по гр.д. 761/2010 г. на ВКС, Четвърто ГО и решение № 157/11.02.2016 г. по т.д. 3638/2014 г. на ВКС, ТК, Второ ТО, а именно:

• Длъжен ли е въззивният съд да направи самостоятелна преценка на всички възражения на страните, респ. на всички събрани по делото доказателства и да изложи свои собствени мотиви в обосноваване на решаващата си воля, независимо от тези на първа инстанция?

Сочи се, че в цитираната съдебна практика е прието, че въззивният съд е задължен, при извършване на преценка на законосъобразността на обжалвания първоинстанционен акт, да обсъди и мотивирано да отговори на всички своевременно наведени доводи и възражения от страните, вкл. като изложи мотивирани съображения по релевираните в жалбата оплаквания на страната, като формира свои изводи по предмета на производството. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна или за необоснованост на фактическите изводи /например необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства, неправилно установена от първоинстанционният съд фактическа обстановка/, когато страните спорят относно конкретни факти и доказателства и пред въззивната инстанция, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания и изложените в отговора на въззивната жалба съображения всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгл. чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, и да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми, в каквато насока се възпроизвеждат подробните оплаквания в същия смисъл, обективирани в касационната жалба.

II. На следващо място се твърди, че касационното обжалване следва да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 - поради недопустимост на обжалваното въззивно решение, в каквато насока отново се възпроизвеждат подробните оплаквания в касационната жалба, обосноваващи според касатора крайния извод, че исковата молба се явява просрочена, а оттук и въззивното решение - недопустимо.

По делото е депозиран отговор на касационната жалба от другия ответник в производството – „Торове БГ“ ЕООД /н./, чрез управителя му, в който се взема становище за основателност на искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, и на касационната жалба по същество.

Ищецът в производството - синдикът на „Торове БГ“ ЕООД /н./ не взема становище по жалбата.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК.

За да стигне до крайния си извод за депозиране на исковата молба, по която е образувано делото, в императивно законоустановения в чл. 649, ал. 1 от ТЗ преклузивен срок, съответно – за допустимост на така предявения с нея иск, и на постановеното по него първоинстанционно решение /изводите на съда в каквато насока са единствено оспорваните от касатора пред настоящата инстанция/, въззивният съд е приел в относимата си към оплакванията в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си към обжалваното въззивно решение, че:

С решение № 734/26.07.2019 г. по т.д. № 552/2019 г. на ВОС, образувано по молба с правно основание чл. 625 ТЗ, е обявена неплатежоспособността на длъжника „Торове БГ“ ЕООД на основание чл. 632, ал. 1 ТЗ с начална дата 31.12.2017 г., открито е производство по несъстоятелност, прекратена е дейността на длъжника и същият е обявен в несъстоятелност, като производството е спряно на основание чл. 632, ал. 1 ТЗ. С решение № 260293/19.10.2020 г. производството по несъстоятелност е възобновено, като за временен синдик е назначена Г. П. С.. Решението е обявено в търговския регистър /ТР/ по партидата на дружеството на 20.10.2020 г. Следователно двугодишният преклузивен срок за предявяване на иска по чл. 645, ал. 3 ТЗ изтича на 20.10.2022 г., съобразно приложимата към настоящия момент редакция на закона, обн. ДВ, бр. 66/2023 г.

Съдът сочи, че исковата молба е постъпила в регистратурата на Варненския окръжен съд на 21.10.2021 г. и е заведена под вх. № 21255 от същата дата без отбелязване, че същата е получена по пощата или чрез куриерска услуга. Сред приложените към исковата молба доказателства фигурира и товарителница на Еконт с № 1050473399223 - л. 7 от делото. В нея като подател е посочена К. В. Н., а като получател - Окръжен съд Варна, пл. „Независимост“ № 2, деловодител.

Според въззивния състав от служебната справка на Варненския окръжен съд за извършена регистрация в ЕИСС - л. 134 е видно, че исковата молба на Г. С. с посочения вх. № 21255, получена в съда на 21.10.21 г. от деловодител Н. В. А., е образувана в дело с номер 731/21 г. на ВОС. От писмо на Еконт вх. № 23680/12.10.22 г. - л. 212 се установява, че съгласно електронната база данни на куриерската служба пратка с товарителница 1050473399223/20.10.2021 г. е изпратена от К. В. Н. от [населено място] на дата 20.10.2021 г. от приемащ офис Варна 24/7 Еконтомат - МОЛ Варна и е получена от деловодител на Окръжен съд Варна на 21.10.2021 г. в 14,11 часа с предаващ служител А. С. Л.. Същата информация е потвърдена и в писмо на Еконт изх. № 3337/28.03.22 г. - л. 121. Съгласно писмените обяснения на съдебния деловодител фронт-офис във ВОС Н. А. - л. 162 и л. 163, на 21.10.2021 г. в деловодството на съда са постъпили 9 броя искови молби с ищец Г. С. в отделни пликове и с отделни товарителници. Товарителниците са приложени надлежно по делата, а найлоновите пликчета са приложени надлежно в кошчето за рециклиране на пластмасови отпадъци. Деветте броя искови молби, според обясненията на л. 133, са постъпили в една куриерска пратка на Еконт. Поради невнимание или бързане деловодителят е пропуснал да отрази с печат върху титулната страница на исковите молби това обстоятелство.

Въз основа на така посочените по-горе доказателства въззивният съд е направил извод за безспорно установено, че на 20.10.2021 г. адв. Н. е подала през Еконтомат до Еконт исковата молба с приложенията към нея и генерираната товарителница 1050473399223, които са получени от ВОС на 21.10.21 г., за което са извършени и надлежните отбелязвания в ЕИСС и в деловодството на съда. Според въззивния състав без значение е кой персонално е получил самата пратка на входа на съда. Товарителницата е надлежно номерирана в кориците на делото, а отсъствието на удостоверително изявление за получаването на исковата молба и доказателствата към нея по куриер върху самата искова молба се замества от изявленията на деловодителя, които съвпадат и с останалите събрани в тази насока доказателства. Според съда по делото не се установява с куриерската пратка с товарителница 1050473399223 във ВОС да е извършена доставка на документи, различни от исковата молба, ведно с приложения. Отново според съда дори и да бъде съобразен служебно известният на съда факт, че 7 от исковите молби са пуснати от офис на Еконт в Гранд МОЛ Варна, а две - от Еконтомат на [улица], т.е. - налице са две куриерски пратки с девет искови молби, това не променя горния фактически и правен извод, че настоящата искова молба е изпратена по куриер на 20.10.2021 г.

Съдът е посочил още и че с оглед изменението на срока по чл. 649, ал. 1 ТЗ със ЗИД ТЗ, обн. ДВ, бр. 66 от 2023 г. - двугодишен от откриване на производството - във всички случаи се налага извода, че исковата молба, дори и да е депозирана в съда на 21.10.21 г., а не чрез куриерска служба на 20.10.2021 г. се явява подадена преди изтичане на законоустановения преклузивен срок, поради което същата е допустима и следва да бъде разгледана по същество. Постановеното по нея решение е също допустимо, а всички възражения на въззивниците в противната насока са неоснователни.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

Обжалваното въззивно решение не е вероятно недопустимо.

Въз основа на анализ на събраните по делото доказателства, въззивният съд е формирал извод за безспорно установено по делото, че исковата молба, по която производството е образувано и са постановени и двете съдебни решения по съществото на спора, е депозирана не както това поддържа касаторът въз основа на собствената си трактовка на събраните по делото доказателства – на 21.10.2021 г. и лично от синдика - ищец в деловодството на съда, а в установения в чл. 649, ал. 1 от ТЗ, преди изменението му обн. ДВ бр. 66 от 2023 г., едногодишен срок от момента на обявяването на решението по чл. 632, ал. 2 от с.з. в търговския регистър, като според съда на 20.10.2021 г. адв. Н. е подала през Еконтомат до Еконт исковата молба с приложенията към нея и генерираната товарителница 1050473399223, които са получени от ВОС на 21.10.21 г., за което са извършени и надлежните отбелязвания в ЕИСС и в деловодството на съда.

Изложеният от съда и принципно правилно критикуван от касатора извод на съда за приложимост по делото и на двугодишния срок, установен с изменението на сочената законова разпоредба през 2023 г. е само евентуален, видно от употребената от съда граматическа и семантична форма – че „… дори и да е депозирана /исковата молба – бел. на докладчика в касационната инстанция/ в съда на 21.10.21 г., а не чрез куриерска служба на 20.10.2021 г….“, то същата пак се явява подадена преди изтичане на законоустановения преклузивен срок. Така евентуално изложеният от съда извод съдържа негови допълнителни разсъждения досежно допустимостта на иска, но само ако условно се приеме, че исковата молба, с която същият е предявен, е депозирана не на 20, а съобразно твърденията на касатора - на 21.10. 2021 г. Същият извод обаче, в отлика от главния извод на съда досежно датата на депозиране на исковата молба - че по непосредствено преди това изложените съображения, същата е депозирана именно на 20.10.2021 г., не е решаващ за обективираната от съда в решението му негова воля да приеме, както иска - за предявен в законоустановения преклузивен едногодишен срок, така и самия иск, и постановеното по него първоинстанционно решение – за допустими.

Самостоятелно поставеният в изложението на касатора процесуален въпрос е правен и отговорът му е от естество да обуслови изхода на всеки правен спор, разрешаван със средствата на гражданския процес, като относим към спазването на императивно законоустановените в процесуалния закон задължения на съда /включително и на въззивния съд, като такъв по съществото на спора/, да разглежда и решава делата според точния смисъл на законите, да преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение, да постанови решението си въз основа на доказателствата по делото и вътрешното си убеждение, като го основе върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, и при това да изложи мотиви към решението си, в които да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда.

По отношение на въпроса обаче не е налице поддържаният от касатора допълнителен критерий за селектиране на касационната му жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Относно задължението на съда, включително и на въззивния такъв, като инстанция по съществото на спора, да постанови акта си след преценка на всички ангажирани по делото относими към спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните, като на тази база обоснове крайните изводи в решението си, и да мотивира актовете си - особено тези, приключващи производството в съответната инстанция, е налице постоянна и еднопосочна, включително задължителна за съдилищата, съдебна практика. Според същата, обективирана в т. 3 от р. I на ППВС № 1/13. 07.1953 г., доразвиващото го № 7/27. 12. 1965 година и с т. 13 от ППВС № 1/10. 11. 1985 година и формирана въз основа на тях казуална практика на касационната съдебна инстанция, обективирана примерно, но не само в определение № 60573 от 16. 07. 2021 г. по гр.д. № 922/2021 г., Г.К., ІV г.о. на ВКС, определение № 873 от 14. 08. 2017 г. по гр.д. № 3656 по описа за 2016 година на ВКС, ТК, Четвърто г.о., определение № 60629 от 09. 09. 2021 г. по гр.д. № 1298/2021 г. на ВКС, ТК, Четвърто г.о., изискването към съда да обсъди непременно всички твърдения и възражения на страните, и подкрепящите ги доказателства, не следва да се абсолютизира. Същото следва да е изпълнено в степен, годна да установи, че съдът е взел предвид релевираните от страните техни изявления и възражения по делото, и подкрепящите ги доказателства, както и да осигури възможност за проверка на изводите му по съществото на спора и в настоящия случай, с оглед действителното съдържание на мотивите на обжалваното въззивно решение, частично възпроизведени и в настоящите мотиви, касационният състав намира, че същото не разкрива претендираното от касатора противоречие с практиката на ВКС по поставения от касатора процесуалноправен въпрос. В мотивите на въззивното решение в достатъчна степен за изясняване действителната воля на въззивния състав и за проверка на изводите му по спорния между страните по делото въпрос за датата на предявяване на иска, досежно фактите, на които са основани изводите на съда и тяхното правно значение, са обсъдени и отразени както твърденията и възраженията на страните, така и подкрепящите или оборващи ги доказателства, поради което по този въпрос на касатора касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допусне.

В допълнение и по конкретно обуславящите въпроса твърдения на касатора и съответстващите им оплаквания в касационната жалба следва да се посочи, че въззивният съд е приел, че в случая е без значение кой персонално е получил самата пратка на входа на съда, че товарителницата е надлежно номерирана в кориците на делото, а отсъствието на удостоверително изявление за получаването на исковата молба и доказателствата към нея по куриер върху самата искова молба, се замества от изявленията на деловодителя, които според съда съвпадат и с останалите събрани в тази насока доказателства, както и че по делото не се установява с куриерската пратка с товарителница 1050473399223 във ВОС да е извършена доставка на документи, различни от исковата молба, по която е образувано производството, ведно с приложения. Така действително приетото от съда изключва възможното значение за изхода на делото във въззивната инстанция и по така поставения от касатора въпрос, на необсъждането /доколкото такова по делото въобще се установява/ от страна на съда, както на заключението на приетата по делото съдебно-графологична експертиза /като ирелевантно за крайните изводи на съда/, така и на изтъкваното от страна на касатора, удостоверяване от длъжностното лице при съда върху самата искова молба, на други, и твърдяни от него - различни от приетите от съда, време и начин на подаването на исковата молба /обсъждане на последното в мотивите на съда всъщност е налице, като въз основа на останалите, оборващи според съда твърденията на касатора в изложената насока и събрани по делото доказателства, съдът ги е приел за неоснователни/.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение