Определение № 50025 от 24.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3006/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

С решение № 29 от 28.02.2022 г. по в. гр. д. № 441/2021 г. на Великотърновския апелативен съд е отменено частично решение № Р-43/15.03.2021 г. по гр. д. № 604/2015 г. на Великотърновския окръжен съд и ответникът Е. И. Б. е осъден да заплати на основание чл.45 ЗЗД на ищеца Г. О. С. сумата 40018,58 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от смъртта на О. И. С., баща на ищеца, починал на 16.07.2010 г. в резултат на претърпяна от него на 29.06.2010 г. трудова злополука при изпълнение на трудовите му функции – рязане на метална цистерна като работник на „Мулти Трейд“ ЕООД – [населено място], ведно със законната лихва върху главницата, считано от 24.06.2012 г. до окончателното ѝ изплащане. Отхвърлен е като неоснователен искът по чл.86 ЗЗД за присъждане на законна лихва върху главницата за периода от 29.06.2010 г. – датата на деликта, до 23.06.2012 г., поради погасяването му по давност. Първоинстанционното решение е потвърдено в останалата обжалвана част, с която искът по чл.200 КТ срещу „Мулти Трейд“ ЕООД е бил отхвърлен, както и в частта, с която искът по чл.45 ЗЗД е бил отхвърлен за разликата над 40018,58 лева.

Въззивният съд е приел, че исковете за обезщетение на неимуществени вреди са предявени от Г. О. С. и Е. О. С., като всеки от ищците е претендирал обезщетение от по 100 000 лв. солидарно срещу ответниците „Мулти Трейд“ ЕООД и Е. И. Б.. Неимуществените вреди са причинени от трудова злополука, която е претърпял бащата на ищците и която е установена с протокол № 8/04.08.2010 г. на РУ „СО“ – [населено място]. Пострадалият е бил работник в „Мулти Трейд“ ЕООД, като е изпълнявал длъжността „резач на метал“. На 29.06.2010 г. при рязане на метална цистерна е претърпял злополука, вследствие на която е починал на 16.07.2010 г. от остра сърдечно-съдова и дихателна недостатъчност.

Прието е, че с присъда № 47/09.05.2018 г. по н. о. х. д. № 299/2016 г. на Великотърновския окръжен съд, влязла в сила по отношение на подсъдимия Е. И. Б. на 04.03.2020 г., той е бил признат за виновен в това, че на 29.06.2010 г., в склад за изкупуване на черни и цветни метали на „Мулти Трейд“ ЕООД, поради немарливо изпълнение на правно регламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност, в качеството си на управител на „Мулти Трейд“ ЕООД, нарушил норми и правила по охрана и безопасност на труда, вследствие на което допуснал пострадалият работник О. И. С. да наруши задължителните специфични изисквания за извършване на огневи работи, вследствие на което и при условията на съпричиняване с пострадалия причинил неговата смърт. Прието е, че на двамата ищци е било изплатено от застрахователя застрахователно обезщетение по 15 981, 42 лева.

От правна страна съдът е приел, че исковете срещу ответника „Мулти Трейд“ ЕООД са с правно основание чл.200 КТ, тъй като касаят имуществената отговорност на работодателя при настъпила смърт на работника в резултат на трудова злополука. Исковете срещу ответника Е. И. Б. са с правно основание чл.45 ЗЗД, тъй като касаят деликтната отговорност на физическо лице - управител на „Мулти Трейд“ ЕООД. Налице е обективно и субективно съединяване на исковете, което е процесуално допустимо. Съгласно ППВС № 7/1958 г. пострадалият или неговите наследници в случай на смърт имат възможност да предявят исковете за обезщетение солидарно срещу деликвента и работодателя. Прието е, че в случая липсва същинска солидарна отговорност и ответниците са обикновени другари, поради което делата им не са идентични, с оглед на различното им материалноправно и процесуалноправно положение.

Прието е, че исковете срещу работодателя „Мулти Трейд“ ЕООД са погасени по давност. Исковете по трудови спорове, какъвто е този по чл.200 КТ, се предявяват в 3-годишен срок, съгласно чл.358, ал.1, т.3 КТ, а съгласно ал.2, т.2 от същия член срокът започва да тече от деня, в който правото, предмет на иска, е станало изискуемо. Смъртта на пострадалия баща на ищците е настъпила на 16.07.2010 г., а исковете са предявени на 24.06.2015 г., след изтичане на тригодишния срок за предявяването им, поради което са погасени по давност.

Исковете срещу ответника Е. И. Б. обаче са с правно основание чл.45 ЗЗД и те не са погасени по давност. Съгласно чл.300 ГПК влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието относно това дали то е извършено, неговата противоправност и виновността на дееца. Затова въззивният съд е приел, че с присъдата са установени всички елементи от фактическия състав на деликтната отговорност на Е. Б..

За определяне размера на вредите съдът се е позовал на Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС и на разпитаните по делото свидетели - М. И. Ч., първи братовчед на ищците и К. М. Ч., майка на ищците. Свидетелят М. Ч. твърди, че живял заедно с пострадалия О. и сина му Г. в една фамилна къща. Г. и пострадалият му баща си помагали взаимно във всичко. През 2010 г. О. живеел в къщата заедно с К., въпреки че преди това се били развели, и работел като резач на метали в „Мулти Трейд“ ЕООД. Пострадалият споделял със свидетеля, че искал предпазно облекло от работодателя си, но не получавал такова. Г. тежко преживял смъртта на баща си. Затворил се в себе си, изпаднал в депресия. Никъде не излизал, избягвал празниците. Сестра му също се депресирала. Тя живеела при мъжа си, имала отделно семейство. Свидетелката К. Ч. сочи, че пострадалият имал неприятности заради неосигурено работно облекло и че не бил инструктиран как да работи. Г. и Е. изживели смъртта на баща си много тежко. Г. живеел заедно с баща си, а Е. – отделно, заедно с мъжа си.

Съдът е съобразил, че пострадалият е бил на 57 години, когато е пострадал при трудовата злополука. Той е живял в една къща и в едно домакинство със сина си Г., като с оглед свидетелските показания те си помагали във всичко. Това създава изключителна близост между двамата. Към момента на злополуката Г. бил на 35 години. Това предполага една по-голяма самостоятелност в живота и независимост от родителите, още повече че Г. е имал отделно семейство. Освен изброените обстоятелства, при определяне на размера на обезщетението съдът е взел предвид обществено-икономическите условия в страната към момента на злополуката – 29.06.2010 г., намиращи израз в нивата на застрахователно покритие. Към момента на трудовата злополука минималната застрахователна сума по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите за неимуществени и имуществени вреди вследствие телесно увреждане или смърт е била 1 000 000 лева за всяко събитие при едно увредено лице. При съобразяване на тези обстоятелства въззивният съд е приел, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди по отношение на ищеца Г. О. С. е 70 000 лева. По отношение на ищцата Е. О. С. отхвърлителното решение е влязло в сила, тъй като не е било обжалвано.

Прието е за основателно направеното с отговора на исковата молба на ответника Е. Б. възражение за съпричиняване на вредоносния резултат. Прието е, че работодателят не е разпореждал на пострадалия да реже металната цистерна, а и той проявил груба небрежност при изпълнение на задълженията си, съгласно т. 3 от протокола за трудова злополука на РУ „СО“ – [населено място], тъй като не преценил в хода на работата конкретно как да постъпи при създалата се ситуация и не предприел мерки против евентуално създаване на предпоставки от злополуки и аварии. Въззивният съд се е позовал на свидетелските показания по настоящото дело, както и на диспозитива на влязлата в сила присъда спрямо Е. Б., според който деянието по чл.123, ал.1 НК е било извършено при условията на съпричиняване. В мотивите на присъдата било посочено, че работникът е извършвал рязане на резервоар, в който е имало леснозапалими и горими течности, преди вместимостта му да бъде изпразнена и почистена чрез промиване с гореща вода, прегрята пара или воден разтвор на сода каустик, подсушена и вентилирана, както освен това извършил рязането без лабораторен анализ на въздушната среда с взети проби от най-слабо проветряваните места в зависимост от плътността спрямо въздуха. Въззивният съд е определил степента на съпричиняването на 20% и е намалил обезщетението от 70000 лв. на 56000 лв. Тъй като част от обезщетението в размер на 15981,42 лева е била изплатена от застрахователя на всеки един от ищците, тази сума е приспадната от посочените 56 000 лева, като е прието, че искът на Г. С. срещу Е. Б. е основателен за разликата от 40018, 58 лева.

Срещу въззивното решение са подадени две касационни жалби.

Жалбоподателят Е. И. Б. атакува въззивното решение в частта, с която е бил осъден да заплати сумата 40018,58 лв. Счита, че то е процесуално недопустимо, а по същество – очевидно неправилно. Според него след като е предявен иск за солидарно осъждане на двама ответници общо за сумата от 200 000 лв. – единият на основание чл.200 КТ, а другият – на основание чл.45 ЗЗД, и след като е прието, че искът срещу единия от ответниците е погасен по давност, съдът не може да постанови осъдителен диспозитив по отношение на другия ответник, тъй като не е компетентен да разпредели общо предявената цена по всеки един от двата иска за обезщетение между двамата ответници, тъй като това може да стане само по волята на ищеца. Въззивният съд не се произнесъл по довода в отговора на въззивната жалба, че съдът не може да замести ищеца, като постанови друго, различно от поисканото, тъй като би се произнесъл по непредявен иск.

В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и чл.280, ал.2, презл.2 и 3 ГПК по следните въпроси:

1. За пределите на дължимата от съда защита и вида на порока на въззивното решение при произнасяне в нарушение на диспозитивното начало;

2. За задълженията на въззивния съд да мотивира решението, да разгледа възраженията и доводите на страните и да обоснове крайния си акт със събраните по делото доказателства;

• Длъжен ли е съдът при постановяване на съдебното решение да обсъди всички доводи на страните;

• Допустимо ли е съдът да определя по свой почин цената на отделния иск по чл.45 ЗЗД, при положение, че в исковата молба са предявени субективно съединени искове по чл.200 КТ срещу работодателя и чл.45 ЗЗД срещу управителя в общ размер от 200 000 лв.

• Допустимо ли е осъждане само на единия от двамата ответници при субективно съединени искове по чл.200 КТ срещу работодателя и по чл.34 ЗЗД срещу управителя в общ размер на 200 000 лв., при положение, че ищците искат солидарно осъждане на двамата ответници за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в общ размер на 200 000 лв. и нямат предявен алтернативен/евентуален иск с отделна цена за всеки един от тях.

3. Допустимо ли е съдът да определя по свой почин цена на отделния иск по чл.45 ЗЗД срещу Е. Б., при положение, че в исковата молба са предявени субективно съединени искове по чл.200 КТ срещу работодателя и по чл.45 ЗЗД срещу управителя в общ размер на 200 000 лв.

4. Допустимо ли е осъждане само на единия от двамата ответници при субективно съединени искове по чл.200 КТ срещу работодателя и по чл.34 ЗЗД срещу управителя в общ размер на 200 000 лв., при положение, че ищците искат солидарно осъждане на двамата ответници за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в общ размер на 200 000 лв. и нямат предявен алтернативен/евентуален иск с отделна цена за всеки един от тях.

По първите два въпроса се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като се сочи следната практика на ВКС: по първия въпрос - решение № 125 от 15.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 14/2013 г., II г. о., решение № 306 от 29.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 961/2010 г., I г. о., решение № 19 от 30.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 262/2010 г., II г. о., решение № 17 от 30.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 110/2010 г., II г. о., решение № 428 от 19.10.2012 г. на ВКС по гр. д. № 358/2011 г., IV г. о., решение № 229 от 20.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1465/2010 г., II г. о., решение № 366 от 30.12.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2874/2015 г., IV г. о. и решение № 528 от 11.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1218/2009 г.; по втория въпрос – ППВС № 1/13.07.1953 г.; ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС; решение № 212 от 1.02.2012 г. на ВКС по т. д. № 1106/2010 г., II т. о., решение № 94 от 28.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2623/2013 г., IV г. о., решение № 157 от 8.11.2011 г. на ВКС по т. д. № 823/2010 г., II т. о., решение № 344 от 21.09.2012 г. на ВКС по гр. д. № 862/2011 г., IV г. о., решение № 127 от 5.04.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1321/2009 г., IV г. о., решение № 554 от 8.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1163/2010 г., IV г. о. По трети и четвърти въпрос се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като според жалбоподателя в случай като настоящия, след като искът срещу един от солидарните ответници е погасен по давност, следва да се отхвърли и иска срещу другия ответник, въпреки че не е погасен по давност, след като ищецът не е посочил отделна цена на исковете срещу двамата солидарни ответници.

Жалбоподателят Г. О. С. обжалва решението в частта, с която предявеният срещу Е. И. Б. иск по чл.45 ЗЗД е отхвърлен за разликата над 40018,58 лв. Счита, че справедливият размер на обезщетението по смисъла на чл.52 ЗЗД е занижен, а отделно от това неправилно е прието наличието на съпричиняване от страна на пострадалия. Не били съобразени в достатъчна степен свидетелските показания при определяне на справедливия размер на обезщетението. Неправилно съдът приспаднал от размера на обезщетението получената от застрахователя сума. Неправилен бил и изводът на съда за съпричиняване, тъй като в гражданския процес не били събрани никакви доказателства в тази насока. Не била доказана груба небрежност от пострадалия.

В изложението към касационната жалба се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси:

1. За прилагане на критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД и процесуалните задължения на съда да обсъди в решението конкретните обстоятелства, които са от значение за определяне на обезщетението по размер, указани в ППВС № 4/1968 г.

2. Налице ли е съпричиняване от страна на пострадалия в случай, че по делото не е доказана проявена от негова страна груба небрежност.

По първия въпрос се поддържа противоречие с ППВС № 4/1968 г., а по втория – противоречие с определение № 499 от 22.06.2018 г. на ВКС по гр. д. № 960/2018 г., III г. о., решение № 348 от 11.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 387/2010 г., IV г. о., решение № 510 от 30.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1923/2009 г., IV г. о., решение № 291 от 11.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 951/2011 г., IV г. о., решение № 62 от 24.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2798/2014 г., IV г. о., решение № 977 от 14.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 298/2009 г., IV г. о., решение № 125 от 4.05.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4417/2015 г., IV г. о., решение № 25 от 16.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 3233/2015 г., III г. о., решение № 79 от 27.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 673/2011 г., IV г. о., решение № 290 от 18.11.2015 г. на ВКС по гр. д. № 15/2015 г., IV г. о., решение № 187 от 29.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4559/2019 г., IV г. о.

Е. И. Б. оспорва жалбата на Г. О. С.. Счита, че тя не следва да се допуска до разглеждане по същество.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационните жалби са процесуално допустими, тъй като са подадени в срок, от надлежни страни, срещу решение на въззивен съд по гражданско дело с цена на иска над 5000 лв., което е в обхвата на касационния контрол, съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК.

Не са налице обаче поддържаните основания по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване.

По жалбата на Е. И. Б.:

Въпреки формулирането на няколко въпроса по чл.280, ал.1 ГПК, поставеният правен проблем е един и той се свежда до това може ли съдът да уважи паричен иск само срещу един от ответниците, като сам определи каква е отговорността на всеки един от тях в рамките на искането за солидарното им осъждане за една обща сума. По този въпрос има практика на ВКС и обжалваното въззивно решение е в съответствие с нея. Разгледаният случай в решение № 134 от 8.12.2021 г. по гр. д. № 1081/2020 г. на ВКС, IV г. о., е сходен с настоящия. Там също са били предявени искове по чл.200 КТ, чл.45 ЗЗД и чл.49 ЗЗД, като всеки от ищците е искал ответниците да бъдат осъдени да му заплатят солидарно една обща сума, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука. Разсъждавайки по процесуалните въпроси, които поражда солидарността, съставът на ВКС приема, че само когато в исковата молба се претендира солидарност, а такава не е налице, за съда съществува задължение да изясни размера на търсената сума по всяко едно отделно правоотношение и да се произнесе разделно. Когато обаче е налице пасивна солидарност, но се установи, че само част от ответниците дължат, съдът може да присъди част от общата сума и не солидарно с другите ответници. П. се, че това е в рамките на сезирането. Пояснява се, че при пасивната солидарност от всеки от ответниците се претендира цялата сума, като чрез солидарността се гарантира издължаването ѝ изцяло от длъжник по предпочитание на кредитора. Присъждайки по-малко от заявеното, и то при разделност за всеки един от ответниците, всъщност съдът постановява „по-малко“, но в рамките на поисканото.

Изложените от ВКС разсъждения в посоченото решение са изцяло относими към спора по настоящото дело и дават отговор на въпроси № 3 и № 4, които жалбоподателят свързва с основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, поради което не се налага допускане на касационно обжалване на въззивното решение с цел точното прилагане на закона и развитието на правото. Тези разсъждения освен това изключват и основанията по чл.280, ал.2, предл.2 и 3 ГПК – недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение.

По въпроси № 1 и № 2 не е налице противоречие с практиката на ВКС, което да обуслови допускане на касационно обжалване. Въпрос № 1 е поставен поради неправилното виждане на жалбоподателя, че осъждайки само един от ответниците за част от цялото вземане, предявено солидарно срещу двамата ответници, съдът е нарушил диспозитивното начало и по свой почин сам е определил цената на иска срещу този ответник. Тази теза е отречена с посоченото по-горе решение на ВКС, а оттук се оказва, че въпросът за нарушаване на диспозитивното начало не е обуславящ по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Отделно от това – практиката на ВКС, която жалбоподателят е посочил във връзка с първия въпрос, не е относима към спора по настоящото дело, защото се занимава само с проблемите на нарушаване на диспозитивното начало и произнасянето на съда извън рамките на сезирането, които не стоят по настоящото дело. В първата част на въпрос № 2 се поставя проблемът за мотивирането на въззивното решение. Този проблем стои поради това, че като е разделил отговорността на двамата ответници, въззивният съд не е обосновал от процесуална страна защо това е допустимо, респ. не е отговорил на довода на Е. Б. в отговора на въззивната жалба, че отговорността между ответниците може да се разпредели само по волята на ищците, а такава не е изразена. Действително, въззивният съд не е изложил мотиви по този правен проблем, но само по тази причина не може да се допусне касационно обжалване, след като резултат въззивното решение съответства на практиката на ВКС, свързана с необсъдения довод. Подвъпросите, групирани във втората част на въпрос № 2, съвпадат с правния проблем, поставен във въпроси № 3 и 4 и разрешен с посоченото решение на ВКС, поради което и по тях не може да се допусне касационно обжалване.

По жалбата на Г. О. С.:

По първия въпрос, свързан с прилагането на чл.52 ЗЗД, липсва противоречие между въззивното решение и ППВС № 4/1968 г. Съдът е изложил подробни мотиви за справедливия размер на обезщетението, съобразявайки критериите в ППВС № 4/1968 г. Отделно от това – Г. С. е претендирал ответниците да бъдат осъдени да му заплатят солидарно 100 000 лв., а въззивният съд е разделил тази отговорност, без да изрази изрично становище кой от тях до какъв размер отговаря. Доколкото ищецът /жалбоподател в настоящото производство/ не е обосновал различен размер на задълженията на двамата ответници и като се изхожда от конкретното материално правоотношение и правилото на чл.127, ал.1 ЗЗД, че доколкото не следва друго от отношенията между солидарните длъжници, това, което е платено на кредитора, трябва да се понесе от тях по равно, то следва, че спрямо ответника Е. Б. претенцията е в размер на 50 000 лв. Вместо това съдът е определил справедлив размер на обезщетението от 70 000 лв., което го е намалил до 56 000 лв. заради съпричиняване от страна на пострадалия. Като е процедирал по този начин, съдът от една страна е приел по-висок размер на справедливото обезщетение, отколкото е претендирал самият ищец, а от друга страна е действал в съответствие с приетото в ТР № 1 от 1.08.2022 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2021 г., ОСГТК, според което при прилагане разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД преценката на съда за размера на справедливото обезщетение за неимуществени вреди от деликт не е ограничена от заявената претенция, но не може да се присъди сума, надхвърляща поисканата в петитума на исковата молба.

Не следва да се допуска касационно обжалване и по втория въпрос. Той е свързан с „грубата небрежност“, която се преценява като съпричиняване при трудова злополука, когато искът е по чл.200 КТ и е насочен срещу работодателя. В случая искът срещу Е. И. Б. е по чл.45 ЗЗД и по него въпрос за груба небрежност по смисъла на чл.201, ал.2 КТ не се поставя. Затова както въпросът, така и свързаната с него практика на ВКС са неотносими към спора по настоящото дело и по тях не може да се допусне касационно обжалване. Отделно от това – съпричиняването е установено не само в наказателното производство, но и по настоящото дело, както от протокола за резултатите от извършеното разследване на злополуката, така и от свидетелските показания.

При този изход на делото разноските остават за страните така, както са направени.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,