Определение № 50337 от 26.06.2023 г. на ВКС по т. д. № 1821/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на синдиците на „Корпоративна търговска банка“ АД (в несъстоятелност), [населено място], срещу решение № 264 от 19.04.2022 г. по т. д. № 149/2022 г. на Софийски апелативен съд, с което, при новото разглеждане на делото по реда на чл. 294, ал.1 ГПК, е отхвърлен предявеният от тях срещу „Имидж Консултинг“ ЕООД, [населено място] иск с правно основание чл. 59, ал. 3 във връзка с ал. 4 ЗБН за обявяване за относително недействително по отношение кредиторите на несъстоятелността на „КТБ“ АД прихващане, извършено от „Имидж Консултинг“ ЕООД с изявление вх. № 9752/24.10.2014 г. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно на всички основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Изразено е несъгласие с извода на съда, че не е било налице знание за неплатежоспособността на банката у извършилия прихващането кредитор. Касаторът счита, че този извод е резултат от допуснатото съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в необсъждането на всички негови твърдения, доводи и възражения и на относимите към тях доказателства и по-конкретно –необсъждането на параметрите на договора за цесия, на публикуваните на интернет страницата на БНБ материали и на публичните изказвания в Народното събрание. В касационната жалба са изложени подробни съображения срещу застъпеното от решаващия състав становище за това какво следва да се разбира под „знание за неплатежоспособност“ с твърдението, че същото противоречи на материалния закон. Като обосноваващи допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „ 1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото относими доказателства; 2. Следва ли предвиденото знание по чл. 59, ал. 3 ЗБН да бъде установено ясно и недвусмислено с доказателствено средство, за да се приеме, че такова е налице, или е достатъчно поредица от факти и доказателства по делото да доказват субективното знание на кредитора, извършващ прихващане; Разпоредбата на чл. 59, ал. 3 ЗБН изисква ли доказване на знанието с преки доказателствени средства или е допустимо знанието да бъде доказано с косвени доказателства, с поредица от установени косвени факти и обстоятелства; 3. При извършване на преценка за наличие на знание съгласно чл. 59, ал. 3 ЗБН следва ли да бъдат взети предвид разпоредбите на всеки отделен договор за прехвърляне на вземане; Възможно ли е наличието или отсъствието на определени клаузи в цесионните договори да бъде прието за доказателство за знание по смисъла на чл. 59, ал. 3 ЗБН; Сключването на договори за прехвърляне на вземания на значителна стойност непосредствено преди отнемане на лиценза на банка индиция ли е за знание на страните по цесиите относно неплатежоспособността на банката; 4. Под знание за неплатежоспособност на банката следва ли да се разбира знанието на прихващащия кредитор за предстоящо вземане на решение от БНБ за отнемане на лиценза за осъществяване на банкова дейност на търговската банка или следва да се разбира като знанието на прихващащия кредитор за имущественото състояние на банката, в това число за отрицателната й капитализация“. По отношение на първите два въпроса се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с позоваване съответно на: Тълкувателно решение № 1 от 08.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 222 от 06.04.2017 г. по т .д. № 425/2015г. на ВКС, II т. о., решение № 134 от 30.12.2013 г. по т. д. № 34/2013г. на ВКС, II т. о. и решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т. о. (за първия въпрос) и решение № 226 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 921/2010г. на ВКС, IV г. о. и решение № 31 от 09.03.2012 г. по гр. д. № 502/2011 г. на ВКС, III г. о. (за втория въпрос). По отношение на останалите два въпроса е заявено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което се поддържа също и за въпрос № 2. Ответникът по касация – „Имидж Консултинг“ ЕООД, [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение като неоснователна по съображения в писмен отговор от 15.08.2022 г. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. Обжалваното решение е постановено в производство по чл. 294, ал. 1 ГПК, след като с решение № 9 от 15.02.2022 г. по т. д. № 1758/2020 г. на ВКС, ТК, I т. о. предявеният от синдиците на „Корпоративна търговска банка“ АД (в несъстоятелност) срещу „Имидж Консултинг“ ЕООД главен иск с правно основание чл. 59, ал. 5 ЗБН е отхвърлен и делото е върнато на Софийски апелативен съд за произнасяне по евентуалния иск с правно основание чл. 59, ал. 3 ЗБН. При новото разглеждане на делото въззивният съд е приел за безспорно установено, че: Между страните е сключен договор от 15.02.2010 г., по който банката е предоставила на търговското дружество-ответник кредит в евро по картова разплащателна сметка, при максимално допустим размер на разрешения кредит до 10 000 евро, като към 24.10.2014 г. непогасената главница по този кредит е била в размер на 9 981.22 евро; На 24.10.2014 г. между физическото лице Е. Р., в качеството й на цедент, и „Имидж Консултинг“ ЕООД, като цесионер, е сключен договор за цесия, с който цедентът е прехвърлил на цесионера свое парично вземане в размер на 12 000 щатски долара; На 24.10.2014 г. „Имидж Консултинг“ ЕООД е отправило до банката изявление за прихващане (вх. № 975) на придобитото чрез цесия вземане с вземането на банката към него, произтичащо от договора за кредит. Като безспорно по делото е счетено и това, че: С решение на УС на БНБ, обявено в Търговския регистър на 07.11.2014 г., е отнет лицензът за извършване на банкова дейност на „Корпоративна търговска банка“ АД, като с предходни решения от 20.06.2014 г. и 22.06.2014 г., в резултат на спиране на плащанията към клиенти, банката е поставена под специален надзор поради опасност от неплатежоспособност; На 22.10.2014 г. на интернет страницата на БНБ е публикуван окончателен доклад на одиторските компании за анализа и оценката на активите на „КТБ“ АД; На 22.04.2015 г. е обявена неплатежоспособността на „КТБ“ АД с начална дата 20.06.2014 г., открито е производство по несъстоятелност и банката е обявена в несъстоятелност. При тази безспорна фактическа обстановка, въззивният съд е преценил за установени два от елементите от фактическия състав на чл. 59, ал. 3 ЗБН: извършено е валидно изявление за прихващане от ответника-кредитор на несъстоятелната банка, като вземането и задължението му към банката са възникнали преди датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност на същата. За недоказано обаче решаващият състав е счел третият елемент – знание от страна на кредитора за настъпилата неплатежоспособност на банката. Приел е, че нито оповестената информация в медиите относно Доклада за анализа и оценката на активите на „КТБ“ АД (документ с наименование “Информация за основните балансови позиции на “КТБ” АД към 30 септември 2014 г.), нито знанието за решението на УС на БНБ от 20.06.2014 г. за поставяне на "КТБ" АД под специален надзор по реда на чл. 115, ал. 1 ЗКИ, може да се приравни на знание за настъпила неплатежоспособност по смисъла на чл. 59, ал. 3 ЗБН, в какъвто смисъл е поддържаната от ищеца теза. В тази връзка съдът се е позовал на практиката на ВКС по приложението на посочената разпоредба и по-конкретно – на решение № 143 от 12.02.2021 г. по т. д. № 2343/2019 г. на ВКС, II т. о. Изцяло е споделил възприетото в нея, че за разлика от актовете на БНБ, за които с изрични законови разпоредби е предвидено вписване в Търговския регистър и от момента на вписването обстоятелствата по тях се считат за известни на всички трети лица по силата на чл. 7 от ЗТРРЮЛНЦ, узнаването на информацията, разпространена чрез официалната интернет-страница на БНБ, не се презумира от факта на публичното й оповестяване, защото, макар тази информация да е предназначена за неограничен кръг субекти, достъпът до нея зависи от свободната воля и от инициативата на всеки отделен субект да се информира за публикуваните от БНБ актове, съобщения, данни и др. Въззивният състав е стигал до извода, че публичното оповестяване от Централната банка на становището й за установено състояние на неплатежоспособност на „КТБ“ АД, преди придобиване на вземанията от ответника, би могло да се преценява единствено като индиция за знание по смисъла на чл. 59, ал. 3 ЗБН, доколкото, като кредитор и длъжник, на поставената под специален надзор банка ответникът е имал интерес да следи за предприетите по отношение на нея действия от страна на компетентния орган - БНБ. Според съдебния състав, уважаването на иска по чл. 59, ал. 3 от ЗБН обаче е предпоставено от пълно и главно доказване на знанието, а не от индиции и предположения, че към момента на придобиване на заявеното за прихващане вземане ответникът е знаел или при проявена за това грижа е могъл да узнае за настъпилата неплатежоспособност на банката. Ето защо, при липсата на категорични доказателства за знание у прихващащия кредитор към момента на придобиване на активните вземания, предявеният иск е отхвърлен като неоснователен. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Първият от поставените от касатора въпроси не може да бъде преценен като отговарящ на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК в смисъла, разяснен в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като по своята същност въпросът съставлява оплакване за допуснато процесуално нарушение във връзка с обосноваване изводите на съда за наличието на „знание за неплатежоспособността“ на банката у извършващия прихващането кредитор. Произнасянето по този въпрос обаче е предмет на самия касационен контрол, но не и основание за допускането му. Отделно от това, не е налице и поддържаното за същия основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Решаващият състав не се е отклонил от цитираната от касатора практика на ВКС, касаеща правомощията на въззивната инстанция, доколкото е обсъдил достатъчно задълбочено както всички доводи и възражения на страните, така и всички събрани по делото доказателства, относими към спорния въпрос, като е съобразил и релевантната за същия практика на касационната инстанция. Останалите въпроси, касаещи предпоставките за приложимост на чл. 59, ал. 3 ЗБН и тяхното доказване, в т. ч. и изясняване на използвания от законодателя термин „знание за неплатежоспособност“, отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да са обуславящи за изхода на конкретното дело. По отношение на тях обаче не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, предвид формираната по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС, обективирана не само в посочените от самия въззивен съд решения, но и в служебно известните на настоящия състав актове: решение № 51 от 21.07.2020 г. по т. д. № 3109/2018 г. на ВКС, II т. о., решение № 59 от 10.08.2020 г. по т. д. № 1920/2018 г. на ВКС, I т. о., решение № 112/28.10.2020 г. по т. д. № 1721/2019 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 161/17.12.2020 г. по т. д. № 3089/2018 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 131/21.12.2020 г. по т. д. № 751/2019 г. на ВКС, І т. о., решение № 130 от 15.01.2021 г. по т. д. № 2597/2018 г. на ВКС, II т. о., решение № 142 от 21.01.2012 г. по т. д. № 1904/2019 г. на ВКС, II т. о., решение по т. д. № 2387/2018 г. на ІІ т. о. на ВКС, решение № 60134 от 15.12.2021 г. на ВКС по т. д. № 558/2018 г., I т. о.), според която: Знанието за неплатежоспособност по смисъла на чл. 59, ал. 3 ЗБН не може да бъде обосновано със знание на прихващащия кредитор за решението от УС на БНБ за поставяне на съответната банка под специален надзор като оздравителна принудителна административна мярка по чл. 115, ал. 1 ЗКИ; Знанието за настъпила неплатежоспособност не би могла да се приравни на опасност от неплатежоспособност, или евентуално наличие на състояние на неплатежоспособност на банка; Знанието на извършващия прихващане кредитор, че банката е спряла плащанията и е поставена под особен/специален надзор с публично оповестено решение на УС на БНБ не може да се разглежда като знание за настъпила неплатежоспособност по смисъла на чл. 59, ал. 3 ЗБН; Под „знание за неплатежоспособност“ в хипотезиса на чл. 59, ал. 3 ЗБН следва да се разбира узнаване на обективирано от БНБ, в качеството й на компетентен за това надзорен орган, становище за неплатежоспособност на банка по чл. 36, ал. 2 ЗКИ /редакция преди изм. обн. ДВ бр. 62/2015г./, преди то да бъде формализирано в акт за отнемане на лиценза за банкова дейност, като именно недобросъвестното възползване от достъп до тази информация се санкционира от закона; Във всички случаи предвиденият от законодателя субективен елемент подлежи на пълно главно доказване от ищеца, чрез всички допустими доказателствени средства. В случая въззивното решение е изцяло съобразено с цитираната практика, поради което по отношение на същото не е осъществено и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. При този изход на делото, на основание чл. 59, ал. 7 ЗБН, касаторът следва да заплати по сметка на ВКС държавна такса в размер на 30 лв. Предвид липсата на изрично искане от страна на ответника по касация, не се обсъжда дължимостта на такива. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК