Определение № 1165 от 21.04.2026 г. на ВКС по т. д. № 271/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Аркус“ АД, [населено място] срещу решение № 605 от 01.12.2025 г. по в. т. д. № 606/2025 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 15 състав, с което е потвърдено решение № 885 от 19.06.2025 г. по т. д. № 1819/2024 г. на Софийски градски съд, ТО VI-6 състав в частта, с която е определена поредност на удовлетворяване по чл. 94, ал. 1, т. 8 ЗБН на включеното по реда на чл. 68 ЗБН в Списъка на приетите вземания на кредиторите на „Корпоративна търговска банка“ АД /н./, [населено място] /“КТБ“ АД /н.// вземане на касатора в общ размер на 928 330 лв., представляващо присъдени с решение по т. д. № 558/2018 г. на ВКС, І т. о. разноски, от които 125 000 лв. разноски за адвокатско възнаграждение и 803 330 лв. разноски за заплатена държавна такса. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Релевират се оплаквания, че при постановяване на въззивния акт съдът не е обсъдил разпоредбите на чл. 2 и чл. 4 ЗБН. Изразява се становище, че процесното вземане, присъдено в исково производство по отхвърлен иск на лицата, упражняващи заедно правомощията на синдик на „КТБ“ АД /н./, за попълване на масата на несъстоятелността, категорично попада в понятието „разноски“ по смисъла на чл. 54, т. 3 ЗБН, за които е установена поредност на удовлетворяване по чл. 94, ал. 1, т. 3 ЗБН. Касаторът се позовава на правилото на чл. 59, ал. 7 ЗБН, като поддържа, че това вземане за разноски следва да бъде директно включено в сметката за разпределение по чл. 95 ЗБН, доколкото има характеристика на „неоспоримо вземане“ по смисъла на чл. 70 ЗБН. Навежда доводи за направено от въззивния съд недопустимо стеснително тълкуване на чл. 54, т. 3 ЗБН. Поддържа, че решаващият съд няма собствени мотиви за определяне поредността на удовлетворяване на процесното вземане за разноски /по чл. 94, ал. 1, т. 8 ЗБН/, а е възпроизвел мотиви от незадължителна практика на ВКС. Излага оплаквания, че въззивният съд не е обсъдил въззивните доводи на „Аркус“ АД. Моли обжалваното решение да бъде отменено. Допускането на касационното обжалване се основава на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК. Касационният жалбоподател поставя в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК следните въпроси: „1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите към решението си всички наведени от страните и относими към спорния предмет доводи, твърдения и възражения?; 2. Характерът на въззивното производство предполага ли задължение на въззивния съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като обсъди всички въведени от страните доводи, възражения и твърдения, включително тези по приложимото по спора право?; 3. Въззивният съд длъжен ли е да извърши анализ на всички поддържани от страните доводи и твърдения, свързани със защитните им тези в процеса, да обсъди поддържаните от тях доводи и възражения и след като изгради свои собствени фактически и правни констатации, да даде самостоятелно разрешение на правния спор, с който е сезиран?; 4. С каква поредност следва да бъдат приемани вземанията за присъдени разноски в полза на ответниците в производствата по отменителни искове по чл. 59, ал. 3 и ал. 5 ЗБН - по чл. 94, ал. 1, т. 3 ЗБН като разноски по несъстоятелността или по чл. 94, ал. 1, т. 8 ЗБН (всички останали вземания, които не отговарят на условията по т. 11-15 на чл. 94, ал. 1 ЗБН)?; 5. Съставляват ли присъдените с влязло в сила съдебно решение разноски на ответниците в производства по отменителни искове с правно основание по чл. 59, ал. 3 и ал. 5 ЗБН „разноски по несъстоятелността“ по смисъла на чл. 54, т. 3 ЗБН (разходи за попълване, опазване, управление, оценяване и разпределяне на масата на несъстоятелността)?; 6. Под „разходи за попълване масата на несъстоятелността“ по смисъла на чл. 54, т. 3 ЗБН само разходите на синдика на обявената в несъстоятелност банка ли се имат предвид или и разходите на насрещната страна за участие в производството, присъдени с влязло в сила съдебно решение?; 7. Присъдените с влязло в сила съдебно решение разноски в полза на ответниците в производствата по отменителни искове по чл. 59, ал. 3 и ал. 5 ЗБН следва ли да се приемат за „направени по реда и при условията на този закон“ по смисъла на чл. 4, ал. 1 ЗБН?; 8. Доколкото реда за внасяне на държавната такса в производствата по отменителни искове по чл. 59, ал. 3 и ал. 5 ЗБН е специален и е уреден в разпоредбата на чл. 59, ал. 7 ЗБН (само синдикът е освободен от предварително внасяне на държавна такса, но не и насрещната страна в производствата), следва ли да се приеме, че използваният в чл. 59, ал. 7 от ЗБН израз „държавната такса се събира от масата на несъстоятелността“ означава, че внесената от ответниците държавна такса по делата има характер на „разноски по несъстоятелността“ по смисъла на чл. 54, т. 3 ЗБН?“. Твърди, че по въпросите по т. 1 – т. 3 е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният акт противоречи на практиката на ВС и ВКС – ППВС № 7/1965 г., ТР № 1 от 04.01.2001 г. на ВКС по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 222 от 27.03.2018 г. по т. д. № 505/2017 г. на ВКС, II т. о., решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 17 от 23.07.2014 г. по т. д. № 811/2012 г. на ВКС, II т. о., решение № 136 от 06.11.2015 г. по т. д. № 2483/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 161 от 04.10.2016 г. по т. д. № 2220/2015 г. на ВКС, II т. о., решение № 94 от 13.09.2016 г. по т. д. № 3768/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 180 от 11.01.2016 г. по т. д. № 1618/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 111 от 03.11. 2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т. о. Останалите въпроси касаторът поставя по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като твърди, че същите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Поддържа, че въззивното решение е очевидно неправилно. Синдиците на „КТБ“ АД /н./ изразяват становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, съответно – за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК. За да постанови обжалваното решение, съставът на Софийски апелативен съд е приел, че предмет на въззивното производство е спорът относно поредността на удовлетворяване на вземането на „Аркус“ АД, с което на основание чл. 68 ЗБН е допълнен Списъкът на приетите вземания на кредиторите на „КТБ“ АД /н./ и в частност дали това вземане подлежи на удовлетворяване по т. 3 или по т. 8 на чл. 94, ал. 1, т. 8 ЗБН. В атакуваното решение на въззивния съд е посочено, че между страните е безспорно, че с влязло в сила решение № 60134 от 15.12.2021 г. по т. д. № 558/2018 г. на Върховен касационен съд, I т. о., след отмяна на решение № 2309 от 09.11.2017 г. по т. д. № 3541/2017 г. на Софийски апелативен съд, са отхвърлени предявените от синдиците на „КТБ“ АД /н./ срещу „Аркус“ АД искове по чл. 59, ал. 3 ЗБН за обявяване за недействителни по отношение на кредиторите на несъстоятелността на „КТБ“ АД /н./ на 12 броя прихващания, направени с изявления в периода от 22.07.2014 г. до 30. 10. 2014 г., и „КТБ“ АД /н./ е осъдено да заплати на „Аркус“ АД направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 125 000 лв. и за държавна такса в размер на 803 330 лв.; въз основа на решението на ВКС е издаден изпълнителен лист в полза на „Аркус“ АД за горепосочените суми. В атакуваното решение е отразено, че между страните няма спор, че с молба вх. № 510/27.06.2024 г. „Аркус“ АД е поискало от синдиците на „КТБ“ АД /н./ процесното вземане да бъде удовлетворено, като бъде включено в сметката за разпределение по чл. 95 ЗБН, като е направило и евентуално искане – в случай, че се приеме, че не е налице хипотезата на чл. 4, ал. 3 ЗБН, то с вземането да бъде допълнен Списъкът на приетите вземания на кредиторите на „КТБ“ АД /н./, като бъде определена поредност на удовлетворяване на вземането по т. 3 на чл. 94, ал. 1 ЗБН или евентуално – по т. 8 на чл. 94, ал. 1 ЗБН, както и че синдиците на банката в несъстоятелност са отказали да уважат исканията. За да потвърди първоинстанционното решение, с което е определена поредност на удовлетворяване по чл. 94, ал. 1, т. 8 ЗБН на процесното вземане, представляващо разноски, присъдени с влязло в сила решение за отхвърляне на предявени срещу касатора искове по чл. 59, ал. 3 ЗБН, въззивният съд е приел, че вземането не е за разноски по несъстоятелността по смисъла на чл. 54 ЗБН. Обсъдил е разпоредбата на чл. 54 ЗБН, според която разноски по несъстоятелността са: 1. възнаграждението на синдика; 2. трудовите възнаграждения, осигурителните вноски и другите суми, дължими по трудови правоотношения със служителите на банката в несъстоятелност; 3. разходите за попълване, опазване, управление, оценяване и разпределяне на масата на несъстоятелността и 4. възнагражденията на наетите от синдика експерти и консултанти във връзка с упражняването на правомощията му, и е счел, че изброяването на разноските по несъстоятелността в нея е изчерпателно. Подчертал е, че разширителното тълкуване на обсъжданата разпоредба е недопустимо. Изложил е мотиви, че изброените в чл. 54 ЗБН вземания са насочени към обезпечаване на развитието на откритото производство по несъстоятелност. Доколкото процесното вземане за разноски не е свързано с разход от вида на лимитативно посочените в чл. 54 ЗБН, съставът на Софийски апелативен съд е счел, че то не попада в предметния обхват на чл. 54 ЗБН и спрямо него не може да бъде определена поредност на удовлетворяване по чл. 94, ал. 1, т. 3 ЗБН, а следва да бъде определена такава по чл. 94, ал. 1, т. 8 ЗБН. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, приема следното: Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Въпросите по т. 1 – т. 3 от изложението на касатора се отнасят до правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото и задължението на въззивния съд да обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства. Тези въпроси отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да са значими за изхода на делото, но по отношение на тях не е обосновано въведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и постоянната практика на ВКС, намерила израз в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения, между които са и цитираните от касатора, непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. Въззивното решение е постановено в съответствие с посочената задължителна и постоянна практика на ВКС по формулираните релевантни процесуални въпроси. Решаващият състав на апелативния съд се е съобразил с доводите във въззивната жалба и отговора на жалбата, като е извършил самостоятелна преценка на обстоятелствата по делото от значение за спорния по делото въпрос. Спорът пред въззивния съд е бил изцяло правен и е касаел поредността за удовлетворяване на процесното вземане за присъдени разноски /по отхвърлен иск по чл. 59, ал. 3 ЗБН на синдиците на банката в несъстоятелност срещу „Аркус“ АД/, а именно по чл. 94, ал. 1, т. 3 ЗБН или по чл. 94, ал. 1, т. 8 ЗБН. Въззивният съд се е позовал на формирана по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК практика на ВКС - определение № 67/15.02.2022 г. на ВКС по ч. т. д. № 1212/2021 г., I т. о. и след анализ на разпоредбата на чл. 54 ЗБН е счел, че процесните съдебни разноски не представляват разноски по несъстоятелността, тъй като те не са включени сред лимитативно изброените в разпоредбата на чл. 54 ЗБН вземания. Обстоятелството, че решаващият състав не е възприел тезата на „Аркус“ АД, че се касае до „разноски по несъстоятелността“ по смисъла на чл. 54 ЗБН, както и правната аргументация на тази теза, не сочи на отклонение от практиката на ВКС относно задълженията на съда да обсъди доводите на страните по делото. Съставът на Софийски апелативен съд е достигнал до собствен правен извод, че процесното вземане е с поредност на удовлетворяване по чл. 94, ал. 1, т. 3 ГПК, който е мотивиран с позоваване на практика на ВКС и на конкретни норми от ЗБН. По всички изложени съображения касационното обжалване по поставените процесуалноправни въпроси не следва да се допуска. Въпросите по т. 4 – т. 8 от изложението на основанията за достъп до касация са свързани и могат да бъдат обобщени като правен въпрос дали разноските, присъдените на ответника с влязлото в сила съдебно решение за отхвърляне на иска с правно основание чл. 59, ал. 3 ЗБН на синдика на банката в несъстоятелност, представляват разноски по несъстоятелността по смисъла на чл. 54 ЗБН с ред на удовлетворяване по чл. 94, ал. 1, т. 3 ЗБН. Този въпрос е обусловил извършената от въззивния съд преценка за поредността на удовлетворяване на процесното вземане, поради което покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е налице обаче допълнителната предпоставка за достъп до касация по т. 3 на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Следователно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК намира приложение, когато приложимата правна норма изисква определяне на нейното действително съдържание по тълкувателен ред, респективно когато се налага изоставяне на едно тълкуване и преминаване към друго такова с оглед изменения в законодателството и обществените условия. В настоящия случай тези предпоставки не са налице. С разпоредбата на чл. 54 ЗБН законодателят е посочил изрично кои разходи представляват разноски по несъстоятелността - възнаграждението на синдика /т. 1/; трудовите възнаграждения, осигурителните вноски и други плащания по трудови правоотношения със служителите на несъстоятелната банка /т. 2/; разходите за попълване, опазване, управление, оценяване и разпределяне на масата на несъстоятелността /т. 3/; възнагражденията на наетите от синдика експерти и консултанти във връзка с упражняване на правомощията му /т. 4/. Настоящият съдебен състав намира, че разпоредбата на чл. 54 ЗБН, в която са изброени точно и изчерпателно вземанията, представляващи разноски по несъстоятелността /с поредност на удовлетворяване по т. 3 на чл. 94, ал. 1 ЗБН/, е ясна и не се нуждае от тълкуване. Освен това по поставения правен въпрос е налице и практика на ВКС, на която, както бе изтъкнато, се е позовал и въззивният съд. С определение № 67 от 15.02.2022 г. по ч. т. д. № 1212/2021 г. на ВКС, I т. о., постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, е прието, че вземанията за разноски, присъдени на ответниците в производствата по искове за попълване на масата на несъстоятелността, подлежат на удовлетворяване по реда на чл. 94, ал. 1, т. 8 ЗБН. Същите не представляват разноски по несъстоятелността, доколкото не попадат сред лимитативно изброените в разпоредбата на чл. 54 ЗБН вземания, насочени към обезпечаване на развитието на откритото производство по несъстоятелност. Касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Очевидната неправилност не е тъждествена с касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка. Съгласно практиката на ВКС това са случаите на прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното въззивно решение не разкрива никой от изброените пороци. Това следва и от доводите на касатора, изложени при аргументиране на тезата му за очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт, които повтарят оплакванията му за неправилност на въззивното решение. По изложените съображения за отсъствието на въведените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК касационното обжалване на решението на Софийски апелативен съд не се допуска. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение