Определение № 50037 от 03.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3456/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по подадени три касационни жалби, една от които насрещна такава.

Обжалва се въззивно решение № 10018 от 08.01.2021 г. по в.гр.д. № 38/2019 г. на Апелативен съд-София, поправено по инициатива на съда с решение по чл.247 ГПК с № 10029 от 06.04.2022 г. относно насрещните искове, като с решението по чл.247 ГПК е отказана поправка по искането на „Сиела норма“ АД, касаещо иска за собственост. Решението на въззивния съд по чл.247 ГПК, също и определение на въззивния съд по чл.248 ГПК с № 10024/05.04.2022 г., не са обжалвани самостоятелно.

С касационна жалба, подадена от „Младежка кооперация Ялта“ /„МК Ялта“ / - ответник в производството, чрез пълномощници адв.М.Р. и адв.Др.Д., се обжалва въззивното решение по главния иск за собственост на Столична община и по насрещните искове на „МК-Ялта“ срещу Столична община с искането за лихвата за забава по насрещните претенции от исковата молба, респ. и обусловената от това отговорност за разноските, като неправилно поради нарушения на материалния закон, на съдопроизводствените правила и необоснованост. С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба се твърди наличие на основания за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК и по чл.280, ал.2, предл. трето ГПК - очевидна неправилност. Моли въззивното решение да се отмени и предявеният иск по чл.108 ЗС да бъде отхвърлен, като се уважат изцяло насрещните искове на кооперацията срещу ищеца.

С касационна жалба, подадена от „Сиела норма“ АД - ответник в производството, чрез пълномощник адв.Ю.М., се обжалва въззивното решение в частта по главния иск за собственост на Столична община по чл.108 ЗС, респ. и обусловената от това отговорност за разноските, като недопустимо, а по същество и неправилно поради нарушения на материалния закон, на съдопроизводствените правила и необоснованост. С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба се твърди наличие на основания за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т.2 и т.3 ГПК и по чл.280, ал.2, предл. трето ГПК -очевидна неправилност. Моли въззивното решение да се отмени в обжалваните части и ВКС да реши спора по същество или да върне делото на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав. Претендира разноски за касационното производство.

Ответната страна по тези две касационни жалби - ищец в производството Столична община, чрез пълномощници адв.Хр.Г. и адв.И.А., с отделни писмени отговори по всяка, оспорва жалбите на ответниците като счита, че не са налице основания да се допуска касационното обжалване, а при допускане, оспорва касационните жалби и моли да се потвърди въззивното решение в неблагоприятните за всеки от касаторите-ответници части. Претендира разноски за касационното производство.

С насрещна касационна жалба, подадена от Столична община/СО/ чрез пълномощници адв.Хр.Г. и адв.И.А., се обжалва въззивното решение в частта, в която е потвърдено първоинстанционното решение по насрещния иск на „МК-Ялта“ срещу СО с осн. чл.61, ал.1 от ЗЗД за уважаване на насрещен иск за сумата 29 814,06 лв., и в частта, в която е потвърдено първоинстанционното решение по чл.250 ГПК, респ. и обусловената от това отговорност за разноските, като недопустимо, също и неправилно поради нарушения на материалния закон, противоречие със събраните доказателства и необоснованост. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба се твърди наличие на основание за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.3 ГПК. Моли въззивното решение да се отмени в тези части и се отхвърлят изцяло насрещните искове срещу общината, евентуално да се обезсили в обжалваните части като се върне исковата молба по насрещните искове. Претендира разноски за касационното производство.

Ответната страна по насрещната касационна жалба – насрещен ищец в производството „МК Ялта“ чрез пълномощници адв.М.Р. и адв.Др.Д., с писмен отговор оспорва жалбата на СО като счита, че не са налице основания да се допуска касационното обжалване, а при допускане, оспорва насрещната касационна жалба и моли да се потвърди въззивното решение в неблагоприятните за касатора СО части. Претендира разноски за касационното производство.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото и прецени доводите на касаторите относно наличие на основание за допускане касационно обжалване, намира следното:

Предмет на касационно обжалване е въззивното решение в цялост със поправеното му съдържание по насрещните искове съгласно решението по чл.247 ГПК от 06.04.2022 г. Подадените касационни жалби са допустими и редовни. Въззивното решение е постановено по предявените главни искове по чл.108 ЗС от СО срещу „МК Ялта“ и „Сиела норма“ АД за самостоятелен обект-книжарница, подробно описан, и по предявените с насрещна искова молба от „МК Ялта“ срещу СО искове за парични вземания, особобени в т.1, т.2, т.3 и т.4.

По иска по чл.108 ЗС:

С въззивното решение е отменено първоинстанционното решение в частта, в която е бил отхвърлен иска по чл.108 ЗС, и този иск на СО е уважен и спрямо двамата ответници „МК Ялта“ и „Сиела норма“ АД. Въззивният съд е приел, че е сезиран с осъдителен иск за собственост по чл.108 ЗС относно самостоятелен обект в сграда с идентификатор №68134.106.133.1.13 по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. София, одобрени със Заповед №РД-18-33/15.06.2010 г. на ИД на АГКК, с предназначение „Книжарница“, находяща се на адрес: гр. София, ул."Цар Освободител" № 22, в североизточното крило на пешеходен подлез „Ректората“, до изхода към Софийски университет, с обща площ от 631 кв.м., на две нива - Ниво -1, с площ 302 кв.м., и Ниво -2, с площ 329 кв.м., при граници на обекта: от север обект с идентификатор 68134.106.133.1.9, от изток - подход към метростанция, от юг - подход към бул."Цар Освободител", от запад - обект с идентификатор 68134.106.133.1.12, като собствеността върху обекта е възникнала по приращение с факта на построяването му в собствен на СО недвижим имот с идентификатор 68134.106.133.1 и представляващ инфраструктурно съоръжение за преминаване от транспортната система, обслужваща територията на Столична община – а именно пешеходен подлез „Ректората“, намиращ се под кръстовището на бул."Цар Освободител" и бул."Васил Левски", в гр. София, което съоръжение е публична собственост на Столична община, на основание §7, т.7 от ПЗР на ЗМСМА, с искане за осъждане на ответниците „МК Ялта“ и „Сиела Норма“АД да предадат на СО собствеността и владението върху процесния самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.106.133.1.13. Заявеното от ищеца с молба-уточнение вх.№2 978/15.02.2019 г. пред въззивния съд, под формата на уточнение на исковата молба, искане към съда, при условията на евентуалност да бъде призната собствеността на ищеца на основание добросъвестно владение по смисъла на чл.79, ал. 1 от ЗС, а при условията на евентуалност - чрез владение за период над 10 години, по смисъла на чл.79, ал.2 от ЗС, въззивният съд е счел да съставлява по същество предявяване на нов иск, което не може да бъде сторено едва пред въззивната инстанция и не следва да се разглеждат. С решението си по чл.247 ГПК от 05.04.2022 г., въззивният съд е оставил без уважение искането на ответника „Сиела норма“ АД да постанови отделен диспозитив с характер на определение, за оставяне без разглеждане на предявените от ищеца СО претенции за признаване право на собственост на евентуално предявените основания придобиване по давностно владение по смисъла на чл.79, ал.1 ЗС и чл.79, ал.2 ЗС.

След преценка на събраните по делото писмени доказателства, няколко съдебно-технически експертизи, вкл. събраните и във въззивното производство, проследявайки хронологично установените взаимоотношения от 1990 г. между СНС и СУ “Кл.Охридски, след това договорните връзки между СУ“Кл. Охридски“ и СК“Кооп-СУ“ 1991-1992 г. и след 1996 г. тези между СО и СК“Кооп-СУ“ (приемник на последната се явява настоящия ответник „МК Ялта“), е прието следното: През 1989 г. е било изградено подземно съоръжение на транспортната инфраструктура - пешеходен подлез „Ректората“, под кръстовището, образувано от бул. "Цар Освободител" и бул."Васил Левски" в гр. София. По силата на чл.16, ал.1 от Конституцията на НРБ от 1971 г., пътищата, и в частност - булевардите /като обекти на поземлена собственост, представляващи земна площ, предназначена за движение на превозни средства и пешеходци/, са държавна (общонародна) собственост. С изграждането на съоръжението в подземното пространство на площта на булевардите „Цар Освободител“ и „Васил Левски“, като вещ-принадлежност към пътя, построена в обхвата на земната площ, обхваната от двата булеварда, същото по силата на закона /чл.16, ал.1 от КРБ, и на основание чл.92 от ЗС/ е станало държавна (общонародна) собственост по приращение. Във вътрешния обем на подлезното съоръжение, още с изграждането му, е отлята бетоновата конструкция на предвидените за обособяване търговски обекти книжарница и кафе-сладкарница. На основание чл.95, чл.89, чл.101, ал.1 от НДИ /отм./, и въз основа на Заповед №РД- 09-236/23.05.1990 г. на Председателя на ИК на СНС е прието, че правото на ползване на предвидените за обособяване в подлезното пространство на подлез „Ректората“ търговски обекти книжарница и кафе- сладкарница, е било предоставено на СУ“Кл. Охрдски“, като е отстъпено възмездно - срещу задължението да извърши довършителните архитектурно-строителните работи и обзавеждането им, като след окончателното завършване на обектите, е предвидено да се осъществи прехвърлянето на собствеността върху тях по реда на НДИ на СУ“Кл. Охридски“.

Въз основа на посочената заповед на Председателя на ИК на СНС, с Координационен договор за сътрудничество от 29.01.1991 г. и Договор №4/29.01.1991 г. за наем, СУ “Кл. Охридски“ е предоставил под наем на СК“Кооп-СУ“ помещенията на комплекса „Университетски подлез“, за срок от 10 години, а СК“Кооп-СУ“ се е ангажирала да доизгради, оборудва, обзаведе и експлоатира отдадените под наем помещения, като разкрие в тях студентска кафе-сладкарница, студентска дискотека, клуб на интелектуалеца, книжарница, ксероксни и телефаксни услуги, като довършителните работи по обектите в подлеза и обзавеждането са за сметка и с необходимите капиталови вложения на наемателя, без да се променят архитектурните решения до момента, както и срещу заплащане на наемна цена, която ще бъде договаряна ежегодно, в размер на 50% от печалбата на обектите, но не по-малко от 500 000 лв., като се приспаднат средствата, вложени за довършителните строително-монтажни работи. В изпълнение на задълженията си СК“Кооп-СУ“ / праводател на ответника “МК Ялта“/, в качеството на Инвеститор, е сключила последващи договори за извършване на необходимите довършителни СМР за въвеждане на обектите в експлоатация, съобразно договореното предназначение, включително процесния обект- тогава с предназначение дискотека.

Въззивният съд е приел, че към момента на влизане в сила на ЗМСМА- 17.09.1991 г., на основание §7, ал.1, т.4 от ПЗР на ЗМСМА, в собственост на СО е преминала собствеността върху булевардите „Цар Освободител“ и „Васил Левски“, а на основание §7, ал.1, т.7 от ПЗР на ЗМСМА, в патримониума на СО е преминала и собствеността върху държавния до този момент самостоятелен обект - сграда, представляваща изградено през 1989 г. подземно съоръжение на транспортната инфраструктура - пешеходен подлез „Ректората“, находящ се в гр. София, м.“Центъра“, с административен адрес: бул. "Цар Освободител" № 22, под кръстовището, образувано от бул. "Цар Освободител" и бул."Васил Левски". Прието е, че към влизане в сила на ЗМСМА посочените в Заповед №РД-09-236/23.05.1990 г. на Председателя на ИК на СНС, търговски обекти в пешеходния подлез на Ректората, за които е предвидено да бъдат прехвърлени на СУ “Кл. Охридски“, вкл. и дискотеката, не са били изградени като самостоятелни търговски обекти ( доколкото събраните писмени доказателства – договори между СК Кооп-СУ като инвеститор и трети лица за довършване на обектите в този подлез са след тази дата), а това е станало след 1991 г. и преди 31.10.1996 г, въз основа на обособяването им в изпълнение на СМР по договорите, сключени в периода 07.10.1991 г. - 01.06.1992 г. от СК“Кооп-СУ“ като Инвеститор. Така е направен извод, че дискотеката в подлеза на ректората, като самостоятелен обект на собственост с търговско предназначение, изграден във вътрешното пространство и в рамките на застроената площ и обем на сграда, представляваща съоръжение на транспортната инфраструктура - пешеходен подлез „Ректората“, находящ се в гр. София, с административен адрес: бул."Цар Освободител" №22, който подлез е придобит от СО по силата на закона (§7, ал.1, т.7 от ПЗР на ЗМСМА, на 17.09.1991 г.), е направило СО по приращение на основание чл.92 от ЗС собственик и на изградената в този подлез след влизане в сила на ЗМСМА, като нова самостоятелна вещ дискотека - обособен обект в сграда, с различно и самостоятелно предназначение /търговско/ от това на сградата /за трайно задоволяване на обществени потребности - съоръжение на транспортната инфраструктура/. Прието е от въззивния съд, че това придобиване представлява деривативен способ без правоприемство. След влизане в сила на ЗОбщС, със Заповед №РД-57-012/06.02.1997 г. на Областния управител, изграденото подземно съоръжение на транспортната инфраструктура, е деактуван като държавна собственост обслужващия Столична община пешеходен подлез „Ректората“, ведно с прилежащите му „подобекти“, построени в северното му крило - магазин с площ от 36,68 кв.м., магазин с площ от 125,98 кв.м. и дискотека с площ 579,22 кв.м., актувани с АДС №№12004/01.08.1994 г„ №12028/08.09.1995 г. и №12029/08.09.1995 г., са предадени на СО на основание §7, ал.1, т.7 от ПЗР на ЗМСМА. От страна на СО са съставени първо Акт за публична общинска собственост № 6/10.02.1997 г. за подлеза и подобектите в него-един от които е дискотека, и последващ го Акт за частна общинска собственост № 19/9.05.1997 г. само за дискотеката /новата вещ, която е обособена като самостоятелен обект в сграда, с търговско предназначение, за разлика от предназначението на сградата, в която същият е бил обособен/, и за др. търговски обекти в подлеза, поради разделянето на общинската собственост със ЗОбщС в две различни категории - публична и частна. По спорните в процеса въпроси за индивидуализацията на дискотеката, различното й описване в писмените доказателства по делото, част от които и са били оспорени по реда на чл.193 ГПК, за идентичността на изградената дискотека в подлеза на Ректората и предмет на учреденото право на ползване от СО на „МК Ялта“, със съществуващата понастоящем книжарница - последната предмет на иска за собственост, при отчитане и на установените факти относно частично настъпили промени в следствие изграждането на метростанцията в подлеза на Ректората и промененото предназначение на дискотеката в книжарница след това, въззивният съд е анализирал събраните писмени доказателства, съдебно технически експертизи, съдебно-графологическа експертиза, отчел е и направеното оспорване на АОС от страна на ответника. Така е приел, че процесният недвижим имот, предмет на иска-книжарница, и заснет от вещите лица на място в хода на делото за нуждите на съдебно-техническите експертизи, е идентичен със обекта, заснет в кадастралната карта на гр. София като самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.106.133.1.13, идентичен е с обекта, описан в Договор за учредяване право на ползване с рег.№РД-56-376/16.04.1997 г. като „Дискотека със застроена площ от 579,22 кв.м., находяща се в пешеходен подлез „Ректората“ на бул.Цар Освободител" № 22, ограничена между конструкцията на подлеза и пешеходните връзки под бул."Цар Освобдител" и бул.“Васил Левски"", както е идентичен и с обекта, описан в АОС № 6/10.02.1997 г. като „подобект № 3- Дискотека на 579,22 кв.м. в северното крило със стоманобет. констр. построена 1989 г.“, въпреки установеното различие в отразената в посочените документи площ на обекта, и действителната му обща площ към настоящия момент на двете нива /заснета от назначената по делото ДСТЕ/ и променено предназначение. Разликата в площите е прието да е в резултат от допусната техническа грешка в АОС чрез дублиране на атриумно пространство на ниво II / т.е. прибавяне механично на въздуха на това атриумно пространство в основната зала в площта на ниво ІІ/, и др. незначителни разминавания, но идентичността на обекта се потвърждава от неговото местонахождение /северното крило на подлез „Ректората“/, граници, и вътрешно разпределение, в която насока въззивният съд е кредитирал и установеното от заключението на СТЕ и допълнителната СТЕ, приети в първоинстанционното производство, относно действителната площ на книжарницата понастоящем, по допълнителната СТЕ общо за двете нива - 495,62 кв.м., на I ниво - 318,50 кв.м., на II ниво - 177,12 кв.м., като индивидуализиращ белег, вкл. и относно коректното описване на процесния имот / отново според ДСТЕ/ в исковата молба относно останалите му параметри като идентификатор, местонахождение, граници на имота и предназначение, като по тези параметри на книжарницата въззивният съд е и постановил решението по иска за собственост. Същевременно въззивният съд е приел, че процесният обект книжарница на две нива, не е идентичен с обектите, за които е било учредено право на строеж за период от 30 години в полза на ответника в южната част на подлеза на Ректората, по силата на Договор за учредяване право на строеж № РД-56-375/16.04.1997 г., сключен между СО като собственик, и СК“Кооп-СУ“ /праводател на ответника „МК Ялта“/ като суперфициар, както и не е идентичен с обекта „книжарница“ със застроена площ от 125,98 кв.м., находящ се на бул. "Цар Освободител" №22 в подлез „Ректората“, с граници - от две страни магазинни помещения - дясно към подход за СУ “Кл. Охридски“, ляво - подход към зелена площ, север - стана и юг - подлезно пространство, за която друга книжарница с Решение №539/25.09.2008 г. на СОС по Протокол № 20, т.7 от дневния ред на заседание от 25.09.2008 г. СОС е дал съгласие да бъде учредено на СУ“Кл. Охридски“ безвъзмездно право на ползване за срок от 10 години.

По искането на ищеца за осъждане ответниците да му предадат владението на книжарницата, предмет на иска за собственост, въззивинят съд е приел, че то също е основателно. По отношение на ответника „МК Ялта“ е приел, че липсва спор, че този ответник понастоящем упражнява фактическа власт върху процесния недвижим имот, че е установено по делото упражняваната от кооперацията фактическа власт е установена като държане по силата на договор за наем със СУ, а после за право на ползване със СО, че с изтичане срока на договора за право на ползване на 27.08.2011 г. ответникът е загубил качеството на държател, то същият продължава да упражнява фактическа власт върху имота без правно основание и без намерение за своене, което се потвърждава и от сключените 4 бр. споразумения със СО за финансово обезщетение в периода 2012-2013 г., а релевираното възражение за упражняване на право на задържане е неоснователно, поради което е приел, че предявеният против този ответник ревандикационен иск е основателен, и следва да се уважи. По отношение на ответника „Сиела Норма“ АД въззивният съд е приел за установено от събраните писмени доказателства, че в процесния недвижим имот книжарница (регистрирана в НАП като търговски обект „Книжарница Сиела“), се извършва фактически търговската дейност от ответника „Сиела Норма“АД, като е отпаднало правното му основание за това - сключеният между него и другия ответника „МК Ялта“ договор от 01.04.2012 г. (за доставка на стоки - книги и други печатни произведения, канцеларски материали и др., които да се продават в процесната книжарница) е с изтекъл срок, доколкото продължителността на договора е до изтичане на правото на ползване, учредено на „МК Ялта“, т.е. до 27.08.2011 г. Така след тази дата 27.08.2011 г. ответникът „Сиела Норма“АД е продължил без правно основание да упражнява фактическа власт върху процесния недвижим имот, поради което е приел, че предявеният ревандикационен иск и срещу този ответник се явява основателен, и следва да се уважи. С решението на въззивния съд за поправка на очевидна фактическа грешка по чл.247 ГПК от 06.04.2022 г., което не е обжалвано самостоятелно, е прието за неоснователно искането за поправка по оплакването на ответника „Сиела норма“ АД за противоречие между мотиви и диспозитив на въззивното решение по иска по чл.108 ЗС поради несъответствие на диспозитива за предаване на владение на установеното в мотивите, че ответникът е държател на вещта. Въззивният съд е счел, че такова противоречие няма, като този извод е обоснован с изискването диспозитивът на съдебния акт да отговори на петитума на исковата молба, с която се предявява иска по чл.108 от ЗС с искане за осъждането на ответника да предаде владението (което и съответства на данните по делото), също и с приетото разбиране, че по принцип е без правно значение за диспозитива на съдебния акт дали лицето, което упражнява фактическа власт върху вещта, я упражнява като владелец /с намерение да я свои/ или като държател /със съзнанието, че държи чужда вещ/ - и в двата случая той следва да бъде осъден да възстанови нарушеното правомощие на собственика да владее вещта, като му предаде владението върху нея, в който смисъл са и изложените мотиви по т.2А от Тълкувателно решение №4/2014 от 14.03.2016 г. на ОСГК на ВКС.

По насрещните искове на „МК Ялта“ срещу СО:

Въззивният съд е приел, че е сезиран с насрещни искове за вземания, обособени в 4 точки, така: по т.1- иск с правно основание чл.61 от ЗЗД за заплащане на разноски в размер на 484 234,02 лв. за поддържане на цялата сграда е идентификатор 68134.106.133.1 - - пешеходен подлез „Ректората“ в гр. София, за периода от 11.12.2009 г. до 13.11.2013 г., конкретизирани по видове и време на извършване с т.1 от молба вх.№3744/25.02.2019 г. /на л.76-93 от въззивното дело;

по т.2- иск с правно основание чл.61 от ЗЗД, за заплащане на разноски в размер на 396 834,86 лв. за промяна предназначението на имота от дискотека в книжарница, направени в периода от 05.01.2010 г. до 14.06.2012 г., конкретизирани по видове и време на извършване с т.2 от молба вх.№3744/25.02.2019 г. във въззивното дело;

по т.3- иск с правно основание чл.61 ЗЗД за заплащане на разноски за специализирано оборудване за книжарница, на обща стойност 120 500 лв.,;

по т.4- иск с правно основание чл.55, ал.1 от ЗЗД, за връщане на дадени суми в размер на общо 37 895,75 лв., недължимо платени за периода от 01.01.2012 г. до 31.05.2013 г. за ползването на площ от 250 кв.м. от процесния обект, която фактически не е била ползвана от „МК Ялта“, поради частичното разрушаване на търговските обекти при извършване на строителството на Метростанция „Ректората“.

При условията на евентуалност исковете по т.2 и по т.3 са предявени на основание чл.59 от ЗЗД,

Въззивният съд е приел, че всички насрещни искове са били предявени като частични - насрещните искове са били предявени в общ размер от 200 000 лв. /по всички пунктове общо/, от общо претендиран размер от 1 754 475,35 лв. по всички искове, и доколкото не е посочено каква част от всеки отделен иск се предявява частично, съдът е приел, че всички претенции са били предявени частично - за 200 000 / 1 754 475,35 части от всяка отделна претенция. Впоследствие, с молба вх.№ 32937/13.03.2017 г. ищецът по насрещния иск е направил в първоинстанционното производство по реда на чл.214 от ГПК, изменение на иска си, като е увеличил предявения размер от частичен в размер на 200 000 лв. по всички искове, на пълен размер по всички предявени искове общо 1 039 464,66 лв., конкретно посочени по всяко то вземанията по четирите точки.

Въззивният съд, за разлика от първоинстанционния съд, който е уважил насрещните искове до общо предявен размер от 1 032 648,71 лв. разбита сумата по 4-те точки, и отхвърли за разликата до предявения общ размер от 1 039 464,66 лв., е приел, че насрещните осъдителни искове (първоинстанционното решение по тях обжалвано само от СО в уважения общ размер), са основателни само по иска по т.1 - и то частично за сумата само 29 814,06 лв., а в останалата част над тази сума до предявения общ размер от общо 1 032 648,71 лв. следва да бъдат отхвърлени насрещните искови претенции по всички 4 точки, като вземанията по исковете по т.2, т.3 и т.4 изцяло (отхвърлителния диспозитив на въззивното решение е постановен с решението по чл.247 ГПК от 05.04.2022 г.). Съответно на горния резултат, въззивният съд е отменил и първоинстанционното решение № 6298/10.10.2018 г., по чл.250 от ГПК, с което се допълва основното първоинстанционно решение № 3542/ 04.06.2018 г., в частта му, с която е осъдена СО да заплати на „МК Ялта“, законна лихва за периода от 27.12.2013 г. (датата на исковата молба) до датата на окончателното плащане, върху главница над размера 29814,06 лв. до размера от 1 032 648,71 лева.

Произнасяйки се по направеното от ответника по насрещните искове СО възражение за погасяване по давност на вземанията в увеличените размер на насрещните искове, въззивният съд е приел по вземанията по т.1, че непогасени по давност са 200 000 / 1 754 475,35 части от всяка насрещна претенция по т.1, подробно описани в мотивите по отделни пера/видове разходи/ за разходи до 15.05.2012 г., формиращи заедно с доказани разходи след тази дата обща сума от 29814,06 лв., за която само насрещният иск се явява основателен, и за разликата над тази сума, до размера от 82 237,83 лв. така предявеният иск следва да се отхвърли, като погасен по давност, а за разликата над тази сума до пълния предявен размер от 484 234,02 лева, искът по т.1 следва да се отхвърли, като неоснователен.

Предявените при условията на евентуалност, насрещни искове по претенциите по т.2 и т.3 и на основание чл.59 от ЗЗД, въззивният съд също е приел за неоснователни, тъй като за периода на извършването на тези дейности СО и МК Ялта са били обвързани от договора за учредяване право на ползване, поради което отношенията между тях във връзка е направените разходи за ползването на обекта следва да се уредят на договорно основание, е не на основание чл.59 от ЗЗД.

По преценка наличието на основания за допускане касационно обжалване на въззивното решение, настоящият касационен състав намира следното:

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на ответника „МК Ялта“ се твърди наличие на основания по чл.280, ал. 1, т.1 и т.3 ГПК, също и по чл.280, ал.2 ГПК, по решени от въззивния съд въпроси в противоречие с посочена практика на ВКС и като такива от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Формулирани са следните въпроси, по които се сочи произнасяне в противоречие с практиката на ВКС: 1. Следва ли съдът, сезиран с осъдителен иск по чл.108 ЗС, да се произнесе с установителен диспозитив по принадлежността на правото на собственост към патримониума на ищеца при липсата на индивидуализация на вещта, обект на защита ? –противоречие с ТР № 8 от 23.02.2016 г. по тълк. д. № 8/2014 г. ОСГК на ВКС, т.2, решение № 138 от 23.01.2020 г. по гр. д. № 152 / 2019 г. на Върховен касационен съд. 2-ро г. о., решение № 70 /14.06.2018 г. по гр.д.№ 2741/2017 г. ВКС, ГК, ІІ г.о., решение № 473 от 13.02.2013 г. по гр.д. № 1146/2011 г.. Г. К., I Г. О. на ВКС решение № 147 от 17.08.2011г. по гр.д. № 377/2010г.. Г.К.. I Г.О. на ВКС;

2. Как се отразява на правилността на извода относно принадлежността на правото на собственост неправилното определяне на правопораждащия факт - основание за придобитото право? – противоречие с решение № 528/11.06.2010 г. по гр.д.№ 1218/2009 г., ВКС, ГК, І г.о, решение № 20/07.04.2014 г. по гр.д.№ 5289/2013 г., ВКС, ГК, І г.о., решение № 62/01.07.2015 г. по гр.д.№ 339/2015 г., ВКС, ГК, ІІ г.о., решение № 90/05.05.2011 г. по гр.д.№ 846/2010 г., ВКС, ГК, ІІ г.о.

3.От кой момент започва да тече погасителната давност за претенцията за обезщетение по чл.61, ал.1 ЗЗД от управителя по чл.60 ЗЗД? – противоречие с решение № 108/08.07.2015 г. по гр.д. № 415/2015г., Г.К.,І г.о., решение № 13/05.03.2014 г. по гр.д.№ 2264/2013 г., ВКС, І г.о., ППВС 6/74 г. по гр.д.№ 9/1974 г., решение № 52/23.04.2019 г. по гр.д.№ 2733/2018 г., ВКС, ГК, ІІІ г.о., решение № 160/05.12.2019 г. по гр.д.№ 948/2019 г., ВКС, ГК, І г.о., решение № 385/08.02.2016 г. по гр. д. № 6740 /2014 г., ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 7/25.01.1979 г. по гр.д.№ 2398/1978 г. на ВС.

По този въпрос се твърди и предпоставката по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

4. Следва ли въззивният съд да направи самостоятелна преценка на събраните пред двете инстанции доказателства, възражения и доводи на страните, да формира самостоятелни изводи, независимо от тези на първата инстанция? – противоречие с ТР № 1/2011 г. на ОСГК, решение № 490/28.02.2013 г. по гр.д.№ 59/2011 г., ВКС, ГК, І г.о, решение № 296/05.04.2017 г. по гр.д.№ 1776/2016 г., ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 815/15.02.2011 г. по гр.д.№ 1713/2009 г., ВКС, ГК, ІV г.о, решение № 175/20.07.2017 г. по т.д.№ 60213/2016 г., ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 160/06.03.2019 г. по гр.д.№ 3454/2017 г., ВКС, ГК, І г.о.

Твърдението за наличие на очевидна неправилност по чл.280, ал.2, предл. трето ГПК, се обосновава с доводи за разглеждане от въззивния съд на придобивно основание за ищеца „приращение“ в нарушение на чл.214, ал.1 ГПК, и при настъпила преклузия за посочване на нови правопораждащ факт правото на собственост на ищеца, доколкото такова придобивно основание не било посочено от ищеца в хода на първоинстанционното производство, а едва във въззивното производство след оставяне исковата молба без движение.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на ответника „Сиела норма“ АД се твърди наличие на основания по чл.280, ал. 1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, поради недопустимост на въззивното решение, противоречието му с практиката на ВКС, поставени са и въпроси по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, също се твърди и основание и по чл.280, ал.2, предл.трето ГПК-очевидна неправилност поради допуснати процесуални нарушения, изложени в обосновката на довода за недопустимост на въззивното решение.

Недопустимостта на въззивното решение, респ. неговата очевидна неправилност, се обосновава от касатора „Сиела норма“ АД с твърдението, че едва във въззивното производство, в нарушение на преклузивните срокове за изменение на иска по чл.214, ал.1 ГПК и съдебната практика за това, ищецът е посочил изцяло нови основания за придобиване правото на собственост- приращение, евентуално давностно владение, като е изоставил твърдените в първоинстанционното производство факти, от които е извличал правото си на собственост- а именно актове за общинска собственост и схема на имота.

Формулирани са следните въпроси в приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК: 1. Допустимо ли е, извън обсега на нормата на чл.214 ГПК, след приключване на производството пред първоинстанционния съд, да се сочи нов способ от въззивника за придобиване на собственост при иск по чл.108 ЗС, който да бъде въприет от въззивния съд като заявена претенция на ищеца, по която да се произнесе с решение?

2. Следва ли да се приеме, че е налице противоречие между мотиви и диспозитив, когато при иск по чл.108 ЗС се излагат мотиви в съдебното решение за държане на имота, а в диспозитива на решението се постановява предаване владение на имота ?

3. Допустимо ли е след откриване на производство по оспорване съдържанието на документ, съдът да го приобщи към безспорните доказателства, без анализ и изводи в насока на това, дали е успешно проведено или не оспорването?

С насрещната касационна жалба на СО по насрещните искове на „МК Ялта“ се твърди наличие на основание за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.3 ГПК на въззивното решение в обжалваните от СО части по следните въпроси: 1.След като съдът е приел, че работата, извършена без пълномощие, е предприета и в интерес на гестора (чл. 61, ал. 2 от ЗЗД), как съдът следва да определи размера на обогатяването на доминуса (собственика на имота) ?

2. При частично предявяване на няколко обективно и кумулативно съединени иска, когато в исковата молба не е уточнено каква част от всеки от предявените искове се претендира:

• как съдът следва да направи преценка по всеки от исковете за каква част е бил сезиран с първоначалната искова молба (с оглед направено възражение от насрещната страна за изтекла погасителна давност по отношение на всеки от исковете към момента на увеличаване размера на иска до пълня му размер)?

• следва ли съдът да присъди законна лихва при уважаване на частично предявен иск, при положение, че не е ясно дали същият изобщо е бил сред частично предявените искове и в какъв частичен размер е бил предявен с първоначалната искова молба?

Съобразявайки чл.280, ал.2 ГПК и указанията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС да следи служебно за валидността и допустимостта на обжалвания пред него акт, дори и да няма доводи за това от касатора- а в случая оплаквания за недопустимост са направени с трите касационни жалби, касационният състав на първо място следва да прецени вероятността обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, дори и за това да няма доводи в касационната жалба и изложението към нея, и едва след това да преценява дали са налице други основания по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение.

Въззивното решение е валидно, постановено е в законен състав и в рамките на правораздавателната дейност на съда, има белезите на съдебен акт по ГПК, постановено е от въззивния съдебен състав, приключил разглеждане делото в откритото съдебно заседание и е надлежно подписано.

По въззивото решение в частта по иска по чл.108:

Доводът на касатора-ответник “МКЯлта“ за липсата на индивидуализация на вещта, предмет на иска за собственост, има отношение към спазване изискванията за редовност на искова молба по иск за собственост. При извършената проверка по делото, касационният състав не констатира наличие на нередовност на исковата молба, която да е изисквала даване указания на ищеца да посочи индивидуализиращите белези на имота, предмет на иска, по смисъла на чл.129 от ГПК. Процесният търговски обект е индивидуализиран от ищеца с исковата молба с местонахождение, площ, граници, предназначение, идентификатор по действащата кадастрална карта, така както се изисква от закона и в която насока е формирана трайна съдебна практика, вкл. и в посочените от касатора актове на ВКС. Представено е и доказателство- схема на търговския обект. Дали така описания от ищеца с исковата молба обект притежава самостоятелност и е годен обект на вещно право на собственост, са въпроси, които нямат отношение към изискването за редовност на исковата молба, а към основателността на иска, поради което изложените в тази насока от касатора доводи относно неяснота по площта, границите, предназначението на обекта и начина на неговото отразяване в кадастралната карта, и преценката на събраните доказателства за тези характеристики на обекта, нямат отношение към редовността на исковата молба, респ. към допустимостта на съдебното решение. Заснемането на обект от сграда със самостоятелен идентификатор само по себе си не доказва, че този обект е обособен обект на правото на собственост, но е индиция за това, че той притежава характеристиките на такъв и има посоченото предназначение, респ. данните, отразени в имотния регистър какво е предназначението на имота и другите му характеристики, съставляват официално удостоверяване и до опровергаването им се ползват с доказателствена сила (така напр. решение № 261 от 23.10.2013 г. по гр. д. № 3777/2013 г., ГК, І г. о. на ВКС). Ето защо не се установява нередовност на исковата молба по иска по чл.108 ЗС, която да е изисквала от първоинстанционния или въззивния съд отстраняване в посочения смисъл, поради което въззивното решение по този иск се явява допустимо.

Другите изложени и от двамата касатори-ответници доводи за недопустимост на въззивното решение като постановено по въведено за първи път ново основание на иска за собственост- придобиване на спорния обект по приращение, едва пред въззивния съд, в нарушение на чл.214, ал.1 ГПК, представляващи тези доводи и обосновката им за наличие на основанието за допускане касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл. трето ГПК-очевидна неправилност, също са неоснователни. Този въпрос е намерил решение в разясненията по т. 4 от ТР № 1 от 17.07.2001 г. на ВКС, ОСГК (които в тази им част, съобразно т. 5 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, са актуални и при действащия ГПК), според които въззивният съд, като инстанция по същество, разполага с правомощията да извърши съответните процесуални действия, водещи до отстраняване нередовността на исковата молба, като последиците ще са различни в зависимост от изпълнението на указанията. В правната теория и в съдебната практика, вкл. и на ВКС, по правилното приложение на процесуалния закон, еднозначно се приема, че е задължение на съда да се произнесе именно по наведените в исковата молба обстоятелства, а при неяснота да предприеме действия по установяване действителния смисъл на твърдения на ищеца. Съгласно чл. 127, ал.1, т.4 ГПК исковата молба следва да съдържа изложение на обстоятелствата, на които се основава иска, като при неяснота относно твърденията на ищеца, или противоречия в тях, съдът е длъжен да даде указания за изясняване точния смисъл на твърденията на ищеца и искането към съда. Неизпълнението на тези задължения от първата инстанция поражда задължение на въззивния съд да отстрани сам нарушенията и да извърши пропуснатите процесуални действия, и с решението си съдът дължи произнасяне именно по заявените в исковата молба фактически обстоятелства и отправени искания.

В случая ищецът СО с исковата молба е изложил само част от фактите, от които извлича придобитото от общината право на собственост върху процесния търговски обект- книжарница (бивша дискотека/клуб Спартакус) в подлеза на СУ: местонахождението му в подлез, който е важен обществен и комуникационен център, и придобиване собствеността върху този търговски обект от СО още от момента на изграждането му, установимо правото на собственост според ищеца от представените с исковата молба три акта за общинска собственост. Като основание за съставяне на актовете са посочени съответно чл.3, ал.2 ЗОбщС и чл.78 ЗДС- по първия, чл.2, ал.1, т.6 ЗОбщС и пар.7 ПЗРЗМСМА-по втория, и чл.59 ЗОбщС-по третия. В първите два АОС като правни основания, на които имотът- дискотека в подлеза на Ректората в София, е придобита от общината, са посочени разпоредби от ЗОбщС, сочещи общо критериите за разграничаване на общинската собственост на публична и частна, съответно видовете обекти-общинска собственост, също и общата норма на чл.59, ал.1 ЗОбщС - задължаваща общината при влизане в сила на кадастрална карта за имотите - общинска собственост, са се съставят нови актове за общинска собственост, в които се посочват номерът и датата на предходно съставените актове за общинска собственост. Нито едно от така посочените основания не индивидуализира способа, посредством които общината може да придобие право на собственост (правна сделка, изтекла давност или придобиване по друг начин, определен в закон). При общото посочване във втория АЧОС № 012 от 9.05.1997 г. на придобивно основание чл. 2, ал. 1, т.6 ЗОбщС и отсъствие на конкретни фактически обстоятелства за придобиване на собствеността по посочения кумулативно § 7 ПЗР ЗМСМА, и предвид заявеното още с отговора на исковата молба на ответника „МК-Ялта“ оспорване на така удостовереното право на общинска собственост, исковата молба е била нередовна, тъй като с нея ищецът не е изложил конкретни факти, от които извлича правното основание на придобитата от общината собственост върху спорния обект- бивша дискотека, в последствие книжарница. Въззивният съд за първи път е констатирал тази нередовност на исковата молба и е процедирал по начина, указан в посоченото по-горе ТР № 1 от 17.07.2001 г. на ВКС, като е оставил исковата молба без движение с указания до ищеца да посочи конкретен придобивен способ, което ищецът е сторил с молбата от 15.02.2019 г. С последната молба ищецът сочи придобиване въз основа на закона и по приращение, въз основа на която молба, с определението си по чл.267 ГПК от 09.05.2019 г., въззивният съд е приел, че ищецът твърди придобиване на процесния самостоятелен обект-книжарница, по приращение по чл.92 ЗС от факта на построяването й в пешеходен подлез „Ректората“ под кръстовището на бул.Цар Освободител и бул.Васил Левски в София, подлезът представляващ обект-публична общинска собственост на СО на основание пар.7, т.7 от ПЗРЗМСМА като инфраструктурно съоръжение на транспортната система, обслужваща територията на СО. Отстраняването на недостатъците на исковата молба е процесуално действие, чрез което ищецът определя предмета на делото, затова то не е свързано с изменение на иска по смисъла на чл. 214 ГПК. Следва да се отбележи и факта, че с поправената искова молба пред въззивния съд, ищците не са въвели нови факти - сочещи на различно придобивно основание, а само са разширили обстоятелствената част на исковата молба в насока, която не се разминава и отразеното в представените и посочени в исковата молба актове за общинска собственост, а изяснява посоченото в тези актове придобивно основание на правото на собственост на СО върху бившата дискотека, с които АОС ответниците са били наясно още в първоинстанционното производство. Ето защо не се констатира произнасяне от въззивния съд на непредявено основание или на такова, което да е заявено в нарушение на чл.214, ал.1 от ГПК, поради което въззивното решение по иска по чл.108 ЗС не е недопустимо, респ. не е налице соченото от двамата касатори-ответници основание за допускане касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл. трето ГПК по същите доводи за недопустимо изменение на иска пред въззивния съд.

Поставеният от касатора „МК Ялта“ в изложението въпрос 1, не предполага принципен отговор, доколкото разрешението му се обуславя от преценка за спазване изискването за редовност на исковата молба относно посочване на индивидуализиращите белези на една недвижима вещ, предмет на вещно право на собственост. Въпросът изхожда от направеното с обосновката към него смесване на индивидуализацията на вещта, предмет на иска по чл.108 ЗС, като изискване за редовност на исковата молба - въпрос, разгледан вече от касационния състав по-горе в настоящето определение, с процеса на доказване дали вещта,предмет на защита с иск за собственост, има самостоятелен характер. Последното обаче е относимо към основателността на иска за собственост, и стои извън преценката, която касационният съд прави във фазата по селекция по чл.288 ГПК, тъй като има отношение към правилността на конкретните изводи на въззивния съд за установените по делото конкретни факти относно характеристиката на спорния обект процесната книжарница/ бивша дискотека/, като самостоятелен обект- предмет на вещно право на собственост, за който извод въпрос 1 не се отнася. А относно индивидуализацията на обекта, предмет на иска, същата е и извършена в съответствие с цитираната към този въпрос 1 съдебна практика, при което не е налице и допълнителното основание за селекция по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

Аналогично и поставеният от касатора „МК-Ялта“ в изложението въпрос 2, също не сочи на основание за допускане касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. И този въпрос 2 отново изхожда отново от съдържащото се в него смесване на допустимостта на въззивното решение ако е постановено на непредявено/неясно придобивно основание- при което би било недопустимо, и необосноваността на въззивното решение ако е постановено при липсата на доказателства, установяващи сочения от ищеца придобивен способ. По отношение допустимостта на въззивното решение, касационният състав вече изложи съображенията си по-горе в настоящето определение. Въззивният съд е разгледал иска по чл.108 ЗС на заявеното от ищеца, съобразно отстранената нередовност на исковата молба пред въззивния съд, придобивно основание- приращение по смисъла на чл.92 ЗС, което придобивно основание съдът е приел за доказано при преценка на събраните по делото доказателства, поради което така поставеният въпрос 2 не се явява обуславящ крайния извод на съда по основателността на иска по чл.108 ЗС, а изисква от касационния състав да направи преценка за неговата обоснованост, което е недопустимо във фазата на селекцията по чл.288 ГПК. Същевременно и сочената от касатора съдебна практика на ВКС по този въпрос- решения по чл.290 ГПК само като релевантна такава, се явява неотносима съдебна практика по така поставения въпрос 2, тъй като с нея се дават отговор на въпроси, относими към доказване на заявения от ищеца придобивен способ, при което не е налице и допълнителното основание за селекция по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

Поставения от касатора „МК-Ялта“ въпрос 4 относно решението в частта по иска по чл.108 ЗС, по своето естество не е правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а оплакване за необоснованост на въззивното решение. В съответствие с практиката на ВКС, вкл. и посочената от касатора, въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства, които са допустими и относими към правния спор и необходими за изясняване на делото от фактическа страна, посочил е върху кои доказателства се основава приетата за установена фактическа обстановка. Въззивният съд е мотивирал решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като е изложил фактически и правни изводи по съществото на спора и се е произнесъл по доводите и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Несъгласието на касатора с фактическите и правни изводи на съда за съществуване на бившата дискотека /сега книжарница/ на две нива като самостоятелен обект на право на собственост с различно предназначение от това на подлеза, а именно търговско такова, и с конкретни други индивидуализиращи белези като граници, площ, вътрешно разположение, които я обособяват като самостоятелен обект на правото на собственост, следваща собствеността на транспортното съоръжение, в което е изградена след влизане в сила на ЗМСМА, а именно на СО по силата на приращение по смисъла на чл.92 ЗС, не е основание за допускане на касационно обжалване. Както е изяснено в практиката на Върховния касационен съд, вкл. в мотивите на ТР № 8/2014 г. на ОСГК, одобрените по реда на ЗКИР кадастрални карти и кадастрални регистри имат декларативно действие, от тях не произтичат промени във вещноправния статут на имотите, и съответно площта на имота и сигнатурата по плана /респ. по КК/, ако има такава, не са присъщи белези, тъй като зависят от начина на измерване; и затова когато отразеното в кадастралната карта се разминава с действителното положение на место, съдът съобразява действителното право на собственост, като за индивидуализацията на имотите и установяване идентичността между два имота е допустимо да се използват експертни знания чрез назначаване на вещи лица ( така напр. решение № 672 от 07.03.2011 г. по гр. д. № 1584/2009 г., ГК., І г. о. на ВКС, решение № 253 от 18.05.2010 г. по гр. д. № 1114/2009 г., ГК, II г. о. на ВКС, решение № 57 от 25.04.2016 г. по гр.д. № 4821/2015 г., ВКС, ГК, І г.о.). С тази съдебна практика въззивният съд се е съобразил при формиране на правните си изводи, като е обсъдил относимите към установяване индивидуализиращите белези на вещта доказателства. Сочените от касатора като необсъдени писма от ГИС-София и служители на СО, и заповед на областния управител, като съдържащи правни мнения за липса на индивидуализация и липса на самостоятелен обект, респ. несъответствие на схемата на самостоятелен обект с Наредба № 3/2005 г., не са сред способите, посредством които съдът, в светлината на изложеното по-горе, следва да прецени дали вещта, предмет на иска, е индивидуализирана в достатъчна степен, дали съществува като самостоятелен обект на право на собственост и дали е идентична на вещта, описана в по-ранни или други документи, от които ищецът извлича правото си на собственост върху нея.

Касационно обжалване на въззивното решение в частта по иска по чл.108 ЗС не може да се допусне и по твърдението на касатора „Сиела норма“ АД в изложението му основания по чл.280, ал.1, т.1, 2 и 3 ГПК. Този касатор поставя в изложението си четири формулирани въпроса като такива от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, без да е обосновал с какво произнасянето по тези въпроси би имало изискваното с чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК приносно значение в правоприлагането при тълкуване на правните разпоредби по конкретни дела или при създаване на съдебна практика или нейното осъвременяване, нито е обосновал липса, непълнота, противоречие на правни норми. Същевременно тези въпроси са изведени и от изложените преди това в изложението оплаквания за допуснати процесуални нарушения от въззивния съд и необоснованост на въззивното решение, в противоречие с практиката на ВКС, без обаче този касатор да е формулирал конкретни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1, т.1. ГПК, по каквито въпроси да се преценява дали са от значение за делото и дали е налице противоречие по тях с посочената от касатора практика на ВКС. Касационният съд не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на делото от твърденията на касатора и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба или в изложението. Констатира се и липсата въобще на изложение относно посоченото общо в изложението на този касатор основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, доколкото нито е формулиран правен въпрос, решен от въззивния съд, нито е посочено на какъв акт на КС или на СЕС този въпрос противоречи.

Не се констатира и очевидна неправилност на въззивното решение по иска за собственост извън вече обсъденото по-горе оплакване на касаторите- ответници за очевидна неправилност. Очевидната неправилност предполага такъв порок на обжалваното решение, който се установява от съдържанието на самия акт, без да са необходими допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти, и би било налице единствено при видимо тежко нарушение на закона /когато законът е приложен в неговия обратен смисъл или е приложена несъществуваща или отменена правна норма/, както и когато съдебният акт е явно необоснован, вследствие допуснати нарушения на основни съдопроизводствени правила или на правилата на формалната логика. В случая такива пороци не се констатират. Изложеното от въззивния съд разбиране, че придобиването по приращение на основание чл.92 ЗС в случая представлява деривативен способ без правоприемство, не води до такъв извод за очевидна неправилност. Това класифициране на законовия придобивен способ по приращение, е следствие от теоретичното разделяне в правната наука на придобивните основания на първични и деривативни, което теоретично деление обаче (обсъдено и в посочените от касатора научни трудове на проф.П.В. и проф.Ив.В.), не се отразява на направеното от въззивния съд изследване на правнорелевантните факти от фактическия състав на придобивното основание по чл.92 ЗС, приложено това придобивно основание към установените по делото факти за създаването на нова самостоятелна производна/вторична/ вещ към друга основна недвижима вещ, но с различно предназначение на двете, без възможност двете вещи да се отделят физически, и без наличието на законово основание приносът на лицето, изградило производната вещ, да има за правна последица придобиване правото на собственост върху производната самостоятелна вещ така, че собствениците на двете вещи да са различни. Не се установява от мотивите на въззивното решение ЗДС и ЗОбщС да са приложени превратно към установените факти по делото.

Предвид гореизложеното, не са налице основания за допускане касационно обжалване на въззивното решение в частта по иска по чл.108 ЗС срещу двамата ответници.

По въззивното решение по насрещните искове:

Въззивният съд е приел, че всички насрещни искове са били предявени като частични - в общ размер от 200 000 лв. /по всички пунктове общо/, от общо претендиран размер от 1 754 475,35 лв. по всички искове, и тъй като не е посочено каква част от всеки отделен иск се предявява частично, съдът е приел, че всички претенции са били предявени първоначално частично - за 200 000 / 1 754 475,35 части от всяка отделна претенция. Приел е още, че с молба вх.№32937/13.03.2017 г. ищецът по насрещния иск е направил по реда на чл.214 от ГПК изменение на иска си, като е увеличил предявения размер от частичен в размер на 200 000 лв. по всички искове, на пълен размер по всички предявени искове общо 1 039 464,66 лв., с конкретно посочване размера на всеки един от насрещните искове. Във въззивното производство ответникът по насрещните искове СО, е правил възражение, че насрещната искова молба е останала нередовна, дори и след молбата на насрещния ищец „МК-Ялта“ от 11.06.2019 г. до въззивния съд, в изпълнение на дадените указания по чл.129 ГПК, с довод, че и след нея е налице нередовност на същата, тъй като сборът от отделните пера не съвпада с претендираната сума по всеки един от насрещните искове по време на първоинстанционното производство. По това възражение въззивният съд е приел с определение от открито съдебно заседание на 03.10.2019 г., че по допустимостта на насрещния иск от гледна точка изпълнение указанията за отстраняване нередовност на исковата молба, ще се произнесе с решението, каквато преценка изрично не е отразена в решението, но следва да се счита направена с оглед разглеждане насрещните искове по същество. Същевременно касаторът СО поддържа и оплакване за нередовност на насрещната искова молба поради непосочване от насрещния ищец какъв е бил първоначално предявения частичен размер по всеки от насрещните искове по четирите точки в рамките на първоначално предявения общ частичен размер по всички насрещни искове, която нередовност намира да се е отразила и върху правилността на въззивното решение, с оглед направеното от СО като ответник възражение за погасяване по давност на вземанията по увеличения размер на исковете по реда на чл.214, ал.1 ГПК, и изводите на въззивния съд.

С оглед данните по делото, съдържанието на началната насрещна искова молба, на молбата за увеличаване размера на насрещните искове, на двете уточнителни молби към исковата молба, подадени във въззивното производство, и приетото във въззивното решение относно предявените размери на насрещните искове, възниква необходимост от преценка от касационната инстанция на допустимостта на въззивното решение, съобразно и решението за поправката му, в частта по произнасянето изцяло по насрещните искове и искането за законната лихва върху насрещно предявените вземания (предмет последното на решението по чл.250 ГПК, и произнасянето на въззивния съд по това допълнително решение) - основание по чл. 280 ал.2 предложение второ ГПК, доколкото произнасянето на въззивния съд по насрещните искове - частично уважаване и частично отхвърляне на същите, е изцяло предмет на касационна проверка с оглед подадените касационни жалби от двете насрещни страни. Поради допускане касационно обжалване на въззивното решение по насрещните искове на основание чл.280, ал.2, предл.второ ГПК, не следва да се обсъждат другите сочени от касаторите основания за селекция по частите на въззивното решение по насрещните искове.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК