Определение № 4770 от 06.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4118/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 във връзка с чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. Р. И. срещу решение № 148 от 02.07.2025 г. по в.гр.д.№ 327 от 2025 г. на Ловешкия окръжен съд, II състав за потвърждаване на решение № 98 от 03.03.2025 г. по гр.д.№ 1864 от 2023 г. на Ловешкия районен съд, с което на основание чл.108 ЗС е прието за установено по отношение на И. Р. И., че П. А. Н. и Д. В. Н. са съсобственици по сделка дарение, обективирана в нотариален акт № 34, том ІІ, нот.д.№ 81 от 2015 г., договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 35, том ІІ, нот.д.№ 82 от 2015 г. и договор за замяна, обективиран в нотариален акт № 106, том VІ, нот.д.№ 365 от 2017 г., на реална част от поземлен имот с идентификатор *..** по КККР на [населено място], обл.Л., местност „Селището“ от 2007 г., с площ от 453 кв.м., обозначена със сив цвят на скица на в.л.инж.К.К., находяща се на лист 185 от делото, и ответницата е осъдена да предаде на ищците владението на този имот.

В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК. Поставят се следните въпроси:

1. За да се приеме, че се упражнява владение, задължително и необходимо ли е да е възникнал спор за собствеността между владеещия и собственика, или е достатъчно владелецът да владее с намерението да свои вещта като своя?

2. Представлява ли засаждането на овощни дървета действие по владение на недвижим имот?

3. При наличието на презумпция за своене по чл.69 ЗС необходимо ли е съзнание у владелеца, че се владее чужд имот, или е достатъчен анимус вещта да се владее като своя?

4. При доказателствено искане за допускане на свидетели при режим на довеждане задължена ли е страната, която е направила искането, да посочи имената на свидетелите като условие за тяхното допускане?

5. Допустимо ли е съдебно решение, което признава на ищеца по ревандикационен иск имот с по-голяма площ от претендираната в исковата молба? Този въпрос се поставя във връзка с основанието по чл.280, ал.2, предл.2 ГПК.

6. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства? По този въпрос се сочи противоречие със следната практика на ВКС: решение № 222 от 27.03.2017 г. по т.д.№ 505 от 2017 г. на ВКС, ГК, ІІ т.о., решение № 222 от 06.04.2017 г. по т.д.№ 425 от 2015 г. на ВКС, ГК, ІІ т.о., решение № 134 от 30.12.2013 г. по т.д.№ 34 от 2013 г. на ВКС, ГК, II т.о., решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д.№ 1106 от 2010 г. на ВКС и ППВС № 1 от 1953 г.

7. Следва ли въззивният съд да обсъди всички доводи на страните и относимите към тях доказателства и представлява ли необсъждането им съществено нарушение на процесуалните правила? По този въпрос се твърди противоречие с решение № 78 от 15.01.2021 г. по гр.д. № 3617 от 2019 г. на ВКС, ГК, І г.о.

8. Следва ли съдът при обсъждане на свидетелски показания и обосноваване решението си върху тях да изложи ясни и конкретни мотиви кое възприема за доказано от тях и да обвърже показанията с мотивите си, или е достатъчно просто да препише свидетелските показания от протокола от проведеното съдебно заседание? За този въпрос се твърди, че произнасянето на ВКС е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Ответниците по жалбата П. А. Н. и Д. В. Н. в писмен отговор, вземат становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Претендират за разноските по делото.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата счита следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице (ответник по делото), в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск за собственост на недвижим имот, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 и 2 ГПК, независимо от цената на иска.

За да прецени налице ли са предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението на Ловешкия окръжен съд, настоящият състав на ВКС съобрази следното: Относно правата на ищците върху спорния недвижим имот по делото е установено, че с нотариален акт за дарение на недвижими имоти № 34, том ІІ, рег.№ 731, нот.д.№ 81 от 2015 г. на 25.02.2015 г. Д. Т. П. е дарила на ищеца П. А. Н. 1/4 ид.ч. от четиринадесет поземлени имота, находящи се в землището на [населено място], [община], сред които и ПИ с идентификатор *.. по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-31 от 22.06.2007 г. на ИД на АГКК, находящ се в [населено място], обл.Л., местност „С.“, с площ от 2 570 кв.м. (т.11 от нотариалния акт). С нотариален акт за продажба на недвижим имот № 35, том II, рег.№ 734, нот.д.№ 82 от 2015 г. Д. Т. П. е продала на ищеца П. А. Н. 1/4 ид.ч. от четиринадесет поземлени имота, находящи се в землището на [населено място], [община], сред които и гореописания поземлен имот, за сумата от 1 400 лв. По делото е представен и нотариален акт за замяна на недвижими имоти № 106, том 6, рег.№ 2988, нот.д.№ 365 от 2017 г., с който ищците Д. В. Н. и П. А. Н. са прехвърлили на С. Т. 1/2 ид.ч. от три поземлени имота, находящи се в землището на [населено място], [община], а в замяна Т. е прехвърлила на ищците Д. и П. Н. 1/2 ид.ч. от единадесет поземлени имота, след които и гореописания имот с идентификатор *.. по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-31 от 22.06.2007 г. на ИД на АГКК.

Относно правата на ответницата И. Р. И. от представеното по делото удостоверение за наследници № 02 от 13.03.2024 г., издадено от [община], [населено място] се установява, че ответницата И. Р. И. е наследник по закон на М. Г. Д., починал на 03.05.1969 г. и на Р. В. Д., починала на 11.12.1982 г. (тяхна внучка, дъщеря на сина им Р. Д., починал на 20.11.1999 г.). Със заявление № 9030 от 11.02.1992 г. наследниците на М. Г. Д. са заявили за възстановяване пред Поземлена комисия- [населено място] общо 59,1 дка земеделски земи, находящи се в землището на [населено място], съгласно удостоверение от 21.11.1991 г. на Кметство [населено място], издадено на база декларации от 1949 г. В това удостоверение са изброени 38 бр. земеделски земи по местности, декари и категория, придобивно основание- покупка и наследство, но не и по граници. Съгласно протокол № 10С/22Б-76 от 08.08.1994 г. по преписка вх. № 9030 от 11.02.1992 г. на Поземлена комисия- [населено място] на наследници на М. Г. Д. се признава и определя за възстановяване правото на собственост върху земеделски земи с план за земеразделяне върху общо 59,100 дка. Съгласно решение № 327 от 26.11.1998 г. на Общинска служба по земеделие- [населено място] на наследниците на М. Г. Д. са възстановени 15 земеделски имота в съществуващи (възстановими) стари реални граници, находящи се в землището на [населено място], като в т.11 от решението е описана нива с площ от 0,959 дка, осма категория, местност „“, имот № * по картата на землището, при посочени граници. По делото е приложена скица № 1591 от 04.12.1998 г. за процесния имот в м.„Селището“, издадена към това решението на ОСЗ, в която графично са изобразени границите и са посочени съседите на имота. С договор за доброволна делба, обективиран в акт № 155, том VIII, рег.№ 4837 от 2017 г. наследниците на М. Д. доброволно са си поделили оставените в наследството му земеделски земи. Според уговореното в този договор в дял на ответницата И. И. се поставят 7 поземлени имота, между които и имот с идентификатор *.., находящ се в местността „С.“, в землището на [населено място], с площ от 959 кв.м., с посочени граници.

Пред районния съд е изслушана съдебно-техническа експертиза, от чието заключение е установено, че южната част на имот с идентификатор *.. е оградена с ограда, изпълнена с мрежа и метални колове. Площта на оградената част от имота е 453 кв.м., като тази част е приобщена към имот с идентификатор *... На изготвената от вещото лице комбинирана скица са отразени границите на имоти с идентификатори *.. и *.. по действащата кадастрална карта и оградената част от имот с идентификатор *..**. На отделна скица спорната площ е оцветена в сиво. При изслушването на вещото лице в открито съдебно заседание, същото е заявило, че при огледа на процесния имот е констатирало, че в него има засадени плодни дървета. Освен това, вещото лице е пояснило, че имотите в този район на [населено място] (С. ) са възстановявани във възстановими стари и реални граници, което означавало, че са пренесени едно към едно от кадастралния план на селото, а не са показвани на място, както онези, които са възстановявани с план за земеразделяне.

Видно от представените скици на имоти с идентификатори *.. и *.. по кадастралната карта на селото от 2007 г., имотът на ищците (имот с идентификатори *..) е с площ от 2 570 кв.м., а имотът на ответницата /имот с идентификатор *../ е с площ от 959 кв.м.

От показанията на разпитаните по делото шестима свидетели въззивният съд е приел за установено, че страните живеят в [населено място] в две от махалите му- С. и Н. С.. Ищците закупили имота на П., която починала през 2010 г., разположен под стопанството им в селото и в него пасяли животни, косели тревата и складирали бали. Имотът на ищците не бил ограден. Ответницата И. имала имот под този на ищците. През 2019-2020 г. съпругът на ответницата- В. И., повикал свидетеля К. да му помогне в ограждането на имота. По посочено от И. трасе, К. копаел с трактор дупки през два метра, в които били поставени металните колове, на които след това се поставила телена ограда. В частта, която К. оградил, имало плодни дървета. Тези дървета били засадени още от бащата на ответницата Р., който след възстановяване на имотите се разбрал със сестра си, с която били съсобственици, да си направи там плодна градина. По-късно ответницата и съпругът й засадили и други дървета в имота и след ограждането му, в долната му част двамата засадили зеленчукова градина и разорали мястото, което не било заето от плодни дървета. До ограждането на имота те не отглеждали в него зеленчуци, а поддържали и берели дърветата. След ограждането на имота от семейството на ответницата с ищците възникнал спор къде минава границата между имотите им. Ищецът повикал през 2021 г. геодезист да трасира имота му и тогава се установило, че ответницата е оградила част от него. Ищецът уведомил семейството на И. и предложил на свидетелката Д. (дъщеря на ответницата) да отидат на терен с геодезиста и той да им покаже на място как стоят нещата, но тя отказала да съдейства с мотива, че има познания в сферата на геодезията, проверила нещата и се убедила, че теренът е правилно ограден. През 2022 г. във връзка с възникналия спор между страните И. подавали жалби до РП- Л., по които не били образувани досъдебни производства, тъй като се касаело за гражданскоправни отношения.

При така установената фактическа обстановка въззивният съдът е приел, че ищците са доказали твърденията си, че са съсобственици на заградената от ответницата част от имот с идентификатор *.. на основание представените по делото нотариални актове от 2015 и 2017 г. Счел е за недоказано възражението на ответницата, че е владяла спорната част от имота на ищците като своя още от 1994 г. Посочил е, че според събраните по делото доказателства споровете между страните са възникнали едва през 2020- 2021 г. по повод изграждане на оградата, като дотогава ответницата не е манифестирала спрямо собствениците на процесния имот, че владее процесната част от техния имот. До 2020- 2021 г. ищците също са ползвали спорната част от имота: пасяли са животни там и са поставяли рулони със сено. Затова, според съда, до датата на завеждане на иска (04.12.2023 г.), не е бил осъществен фактическият състав на чл.79 ЗС: ответницата не е доказала непрекъснатост на владението си в продължение на 10 години. Освен това, съгласно договора за доброволна делба от 17.11.2017 г. поставеният в дял на И. имот с идентификатор *.. бил с площ от 959 кв.м., което съответствало на площта му в представената по делото скица от кадастралната карта.

В решението си въззивният съд е отбелязал, че действително ищците са претендирали за собственост върху реална част от имот с площ от 450 кв.м., а първата инстанция се е произнесла за реална част от имот с площ от 453 кв.м. Посочил е обаче, че според съдебната практика определящ индивидуализиращ белег на имотите са техните граници, а не площта им, която е функция на границите. Релевантно при спор за собственост, произтичащ от отразена в кадастралната карта граница между два съседни имота, било установяването на границите на правото на собственост на всяка от страните, следващи от придобивното основание и при отчитане дали впоследствие са се осъществили факти, водещи до промяна на спорната граница. Поради това въззивният съд е приел, че районният съд не се е произнесъл свръхпетитум.

Предвид изложеното първоинстанционното решение е потвърдено.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение не са налице основания по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението на Ловешкия окръжен съд, поради следното:

По първия и третия поставени от касаторката въпроси (За да се приеме, че се упражнява владение, задължително и необходимо ли е да е възникнал спор за собствеността между владеещия и собственика, или е достатъчно владелецът да владее с намерението да свои вещта като своя? и При наличието на презумпция за своене по чл.69 ЗС необходимо ли е съзнание у владелеца, че се владее чужд имот, или е достатъчен анимус вещта да се владее като своя?) следва да се посочи, че съгласно практиката на ВКС (например решение № 50001 от 21.08.2024 г. по гр.д.№ 2566 от 2022 г. на ВКС, ГК, II г.о.), когато фактическата власт върху изцяло чужд имот е придобита при липса на правно основание (т.нар. „завладяване“), то според презумпцията на чл.69 ЗС се предполага, че упражняващият фактическа власт държи вещта за себе си, т.е. има качеството на владелец. В такъв случай за придобиване на имота по давност не е необходимо да бъде демонстрирана промяна в намерението за своене спрямо собственика, тъй като от момента на установяване на фактическата власт тя има характер на владение, а не на държане. Достатъчно е упражняваното владение в предвидения от закона срок да е явно, необезпокоявано и непрекъснато. Ирелевантно е дали владелецът съзнава, че имотът е чужд, стига да е установено наличието на обективния елемент на владението (corpus) при презумиран съобразно чл.69 ЗС субективен елемент на владението (animus). В този смисъл са и решение № 88 от 27.07.2016 г. по гр.д.№ 661 от 2016 г. на ВКС, ГК, IІ г. о., решение № 144 от 02.12.2014 г. по гр.д.№ 1650 от 2014 г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., решение № 50074 от 05.07.2023 г. по гр.д.№ 2572 от 2022 г. на ВКС, ГК, І г.о. Приетото в обжалваното решение не противоречи на тези постановки в практиката на ВКС. За да отхвърли иска, съдът е приел, че в един и същ период от време и ищците, и ответницата фактически са ползвали спорната реална част от имота и че ответницата е изразила намерение за своене на тази част (завладяла я е) едва със заграждането й през 2020- 2021 г., откогато не е изтекъл десетгодишният срок на придобивната давност. Поради това по тези въпроси не е налице соченото основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Ловешкия окръжен съд. Доколкото по въпросите е налице практика на ВКС /включително горепосочената/, която не се нуждае от осъвременяване, не е налице и основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Вторият поставен въпрос /Представлява ли засаждането на овощни дървета действие по владение на недвижим имот ?/ не може да бъде основание за допускане на касационното обжалване на решението на Ловешкия окръжен съд, тъй като не е правен въпрос съгласно разяснението, дадено в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС: въпросът не е свързан с принципното приложение или тълкуване на правна норма, а за да му се отговори се налага преценка на събрани по конкретно дело доказателства. Независимо от това, следва да се отбележи, че в настоящия случай такава преценка е извършена, като при съвкупния анализ на доказателствата съдът е стигнал до обоснования извод, че действията на ответницата И. и нейния баща по засаждане на дървета в спорната част не представляват установяване на владение върху тази част чрез завладяване, а такова е извършено едва пред 2020- 2021 г., когато спорната част е била оградена и по този начин присъединена към имота на ответницата.

Четвъртият поставен въпрос (При доказателствено искане за допускане на свидетели при режим на довеждане задължена ли е страната, която е направила искането, да посочи имената на свидетелите като условие за тяхното допускане?) също не може да бъде основание за допускане на касационното обжалване, тъй като не е правен въпрос съгласно разяснението, дадено в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС: не е обусловил изводите на съда в обжалвания съдебен акт. Действително, в определението по чл.267 ГПК въззивният съд е посочил, че въззивницата е поискала разпит на двама свидетели, без да посочи техните имена, но е отказал да допусне тези свидетели не поради непосочването на имената им, а по други причини: тъй като искането за допускането им е било преклудирано с оглед разпоредбата на чл.266, ал.1 ГПК.

Петият поставен въпрос (Допустимо ли е съдебно решение, което признава на ищеца по ревандикационен иск имот с по-голяма площ от претендираната в исковата молба?) е свързан с индивидуализацията на процесния имот. По този въпрос в практиката на ВКС се приема, че когато спорният имот съставлява реална част от поземлен имот или урегулиран поземлен имот, е допустимо индивидуализацията на тази реална част да се извърши чрез приложена към исковата молба комбинирана скица, илюстрираща местоположението на реалната част по действащия план (в този смисъл например решение № 86 от 30.07.2018 г. по гр.д.№ 2685 от 2017 г. на ВКС, ГК, I г.о.). Приетото в обжалваното решение съответства на практиката на ВКС по този въпрос: в него е прието, че разминаването от 3 кв.м. между посочената в исковата молба площ и определената от вещото лице площ е резултат именно на точното индивидуализиране на спорната реална част, поради което няма основание да се приеме, че съдът се е произнесъл плюс петитум. Ето защо, по този въпрос също не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението. Доколкото по въпроса е налице практика на ВКС (включително горепосочената), която не се нуждае от осъвременяване, не е налице и основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Не е налице и основанието на чл.280, ал.2, предл.2 ГПК: няма съмнение, че съдът не се е произнесъл свръх петитум и съответно- че постановеното от него решение не е недопустимо.

Шестият и седмият поставени въпроси (Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства? и Следва ли въззивният съд да обсъди всички доводи на страните и относимите към тях доказателства и представлява ли необсъждането им съществено нарушение на процесуалните правила ?) са идентични по смисъл и предполагат общ отговор. По тези въпроси в практиката на ВКС, включително посочената от касаторката (решение № 222 от 27.03.2017 г. по т.д.№ 505 от 2017 г. на ВКС, ГК, ІІ т.о., решение № 222 от 06.04.2017 г. по т.д.№ 425 от 2015 г. на ВКС, ГК, ІІ т.о., решение № 134 от 30.12.2013 г. по т.д.№ 34 от 2013 г. на ВКС, ГК, II т.о., решение № 212 от 01.02.2012 г. по т.д.№ 1106 от 2010 г. на ВКС и ППВС № 1 от 1953 г.) се приема, че в решението си въззивният съд е длъжен да обсъди, в рамките на проверката по чл.269 ГПК, всички релевантни доказателства по делото, доводите и възраженията на страните и да формира свои собствени решаващи мотиви по предмета на делото. Той дължи самостоятелен и цялостен анализ на събраните по делото доказателства, които имат отношение към доводите и възраженията на страните. В случая при постановяване на решението си въззивния съд не се е отклонил от така посочената практика на ВКС. Мотивите на въззивното решение обективират решаващите съображения на съда за постановяване на решението му за потвърждаване на първоинстанционното решение за уважаване на предявения ревандикационен иск: в тях са очертани фактическите положения, които се възприемат за установени от съда; посочени са конкретните доказателства, които ги установяват; обосновани са правните изводи на съда и са обсъдени всички съдържащите се във въззивната жалба и в отговора към нея доводи и възражения на страните. Изложени са и конкретни мотиви защо съдът счита направеното от ответницата възражение за придобиване на спорната част от имота по давност за неоснователно. С всичко това са удовлетворени изискванията на чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК и на практиката на ВКС за мотивираност на въззивното решение. Следва да се отбележи, че непроизнасянето на въззивния съд по довода за допуснато от районния съд процесуално нарушение, изразяващо се в непроизнасяне по искане за извършване на оглед на имота на място и за разпит на свидетелите при този оглед, не представлява процесуално нарушение на въззивния съд, тъй като такъв довод не се съдържа във въззивната жалба. От друга страна, несъгласието на касаторката с фактическите и правни изводи, които е направил съдът, произнасяйки се по доказателствата, доводите и възраженията на страните, не е основание за допускане на касационен контрол на въззивното решение, а представлява довод за неговата неправилност, по който ВКС не е компетентен да се произнася в настоящото производство по чл.288 ГПК.

По осмия поставен въпрос (Следва ли съдът при обсъждане на свидетелски показания и обосноваване решението си върху тях да изложи ясни и конкретни мотиви кое възприема за доказано от тях и да обвърже показанията с мотивите си, или е достатъчно просто да препише свидетелските показания от протокола от проведеното съдебно заседание ?) не е налице твърдяното основание по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Това е така, тъй като по въпроса има практика на ВКС, която не се налага да бъде осъвременявана предвид настъпили изменения в законодателството или в обществените условия. В тази практика се приема, че в мотивите на решението си съдът е длъжен не само да препише (преразкаже) показанията на доведените свидетели, а следва и да прецени достоверността и обективността на тези показания с оглед другите събрани по делото доказателства и съобразно разпоредбата на чл.172 ГПК; при констатирани противоречия в тях- следва да посочи кои от показанията кредитира и следва да изложи ясни мотиви какво приема за установено от фактическа и правна страна въз основа на тях. В случая обжалваното решение е съобразено с тази практика: в него съдът е посочил какви свидетелски показания са събрани по делото, кои от тях кредитира и кои преценява с оглед разпоредбата на чл.172 ГПК поради възможна тяхна заинтересованост (конкретно показанията на свидетелката К. Д.- дъщеря на ответницата), какво приема за установено от показанията, които кредитира (кой е ползвал процесната част от имота и конкретно през коя година тя е била завладяна от ответницата чрез заграждането й) и какви правни изводи прави въз основа на тези показания.

Не са налице и предвидените в чл.280, ал.2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск по чл.108 ЗС.

Решението не е и очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони (такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл), нито извън тези закони (въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма), нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постанови решението си, въззивният съд е приложил относимите към спора норми на ЗС и ГПК, в действащите им редакции и съобразно техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Ловешкия окръжен съд не следва да се допуска.

С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторката дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ответниците по жалбата направените от тях разноски за адвокат по делото на ВКС, които съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 19.09.2025 г. възлизат на 800 лв. Предвид смяната на официалната валута, считано от 01.01.2026 г., горепосочената парична сума следва да се превалутира според правилата на чл.11-13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България- на 409,03 евро.

Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо отделение