Определение № 627 от 22.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1883/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Обжалвано е решение от 04.03.2020г. по гр.д.№16348/2018г. на ГС София, с което са отхвърлени искове с правно основание чл.225 КТ и чл.86 ЗЗД.

Жалбоподателят – С. И. К., чрез процесуалния си представител поддържа, че с обжалваното решение е съдът се е произнесъл по правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, както и че постановеното решение е очевидно неправилно.

Ответникът- Централен кооперативен съюз, в писмено становище, чрез процесуалние си представител поддържа, че решението не следва да се допуска до касационен кантрол.

Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното:

Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.

С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е отхвърлил предявените от ищеца С. И. искове за осъждане на ответника Централен кооперативен съюз да му заплати следните суми:

• на основание чл. 225, ал. 3 КТ сумата от 27200 лв., претендирана като обезщетение за недопускането му в периода 08.05.2009г. -05.03.2012г. да изпълнява работа, на която е възстановен с решение по гр.д. № 21149/2003 на СРС, след като се е явил;

• на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 4000 лв., претендирана като обезщетение за забава за плащане на претендираната сума по чл. 225, ал. 3 КТ за периода 08.05.2009г. -05.03.2012

Съдът у приел, че е сезиран с иск с правно основание чл. 225, ал. 3 КТ срещу Централен кооперативен съюз.

Прието е за установено, че ищецът- жалбоподател в касационното производство, е възстановен на длъжността „финансов ревизор” в Дирекция „Финансов контрол” при ответника Централен кооперативен съюз по реда на чл. 344, т. 2 КТ с влязло в сила съдебно решение във връзка с отменено по съдебен ред по иск чл. 344, ал. 1, т. 1 -3 КТ уволнение между страните, на длъжността „финансов ревизор” в Дирекция „Финансов контрол” при ответника, като препис от влязлото в сила решение/потвърдено от ВКС/ ищецът е получил на 07.05.2009г.

Съдът след анализ на събраните по делото гласни доказателства е приел, че ищецът се е явил на 08.05.2009г. да депозира молбата си по чл. 345, ал. 1 КТ, същата е била приета и входирана от работодателя, но при изразеното от служителят на работодателя желание да му бъдат предоставени подробни указания, за началото и особеностите при изпълнение на служебните си задължения, въззивникът е напуснал сградата, където се намира работното му място и не се е завърнал повече там.

Съдът е изложил съображения, че от показанията на свидетеля, посочен от ищеца, не може да се направи извод, че служители на дружеството, са заявили, че ще се обадят или ще го уведомят писмено ищеца кога трябва да се яви на работа, тъй като от същите се установява единствено, че двамата с ищеца са отишли до сградата, където се намира дружеството – ответник, като С. И. влезнал сам в сградата и след излизането си е споделил личните си впечатления от срещата си със служители на дружеството и сведетелят не е бил очевидец на проведения разговор.

Съдът е приел, че жалбоподателят се е явил в предвидения от закона срок и е поискал да бъде възстановен на работата, отпеди уволенинето си, но не е доказал, че ответникът не ме е осигурил възможност да изпълнява трудовите си задължения на длъжността, на която е бил възстановен, т.е. че не е бил допуснат да изпълнява работата, на която е бил възстановен. Посочено е, че съобразно установената практика на ВКС се явява в тежест на работника да докаже противоправното поведение на работодателя (недопускането до работа, но и обстоятелството, че е бил без работа в периода на недопускането).

Предвид изложеното съдът е отхвърлил като неоснователни предявените искове.

В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: за задължението на съда да обсъди всички възражения и твърдения на страните и за задължението на съда изложи мотиви защо приема, че договорът не е възстановен и кога е налице недопускане на работника на работа. Пъддържа също така, че решението е очевидно неправилно, тъй като е необяснима защо съдът приема, че договорът не е възстановен по вина на работника. Позовава се на ТР№1/2000г. ОСГК на ВКС и на решения на състави на ВКС, в които е посочено, че съдът следва да изложи собствени мотиви по съществото на спора.

Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по поставените от жалбоподателя въпроси и на сочените от него основания. Въззивният съд се е съобразил с практиката на ВКС, спорад която същият е съд по съществото на спора, което значи, че извършва самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция доказателствен материал и, по вътрешно убеждение, и според разпореденото в закона, прави своите фактически и правни изводи, за да достигне до свое собствено решение, което намира отражение и в мотивите на съдебния му акт. Приема се, че втората инстанция не действа като контролно-отменителна (дали едно разрешение на първата инстанция е правилно или не), а се ползва от обосновката в първоинстанционното решение и така осъществява своята решаваща дейност, като въззивният съд потвърждава по същество правилното решение, каквито и основания за отменяването му да са съществували, тъй като той е отстранил всички негови пороци – повторил е, или е позволил на страните да повторят, опорочените процесуални действия и е извършил, или е позволил на страните да извършат, пропуснатите процесуални действия.

В трайната практика на ВКС се приема също така, че искът за обезщетение по чл.225, ал.3 КТ е осъдителен и по отношение на него се прилага общото правило на чл.154, ал.1 ГПК – всяка страна е длъжна да установи обстоятелствата, на които основава своите искания или възражения. Задължение на ищеца е било да докаже недопускането до работа от страна на работодателя, неговата продължителност и произтеклата от това вреда, която в случая съставлява пропусната полза. Насрещната страна може да осъществи насрещно доказване, за да обори представените доказателства или за да създаде съмнения в тях, както и да направи и възражения, които по силата на същото процесуално правило, трябва да установи. Това ищецът може да направи с всички допустими по ГПК доказателствени средства: удостоверение от бюрото по труда, представяне за констатация на трудовата книжка, свидетелски показания и др. Това обстоятелство може да бъде прието от съда за безспорно и ненуждаещо се от доказване. Не е в тежест на работника да докаже размерът на претърпяната вреда, тъй като размерът на обезщетението е определен в закона. В случая именно съобразявайки се с тази практика и при анализ на събраните по делото доказателства съдът е счел за неоснователен предявения иск с правно основание чл.225, ал.3 КТ.

Така установената практика не е неправилна, поради което не е налице и основание по чл.280, ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като решението като е съобразено с нея не е очевидно неправилно.

На основание чл.78, ал.8 ГПК жалбоподателя следва да заплати на ответната общена сумата 150 лева разноски за процесуално представителство пред ВКС

Предвид изложените съображения, съдът