Определение № 5062 от 21.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3162/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 14 465/30.05.2025 година, от Н. Н. Д. и Ж. А. Д., против решение № 419/07.04.2025 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 8-ми граждански състав, постановено по гр. д. № 629/2024 година. С обжалваното въззивно решение съставът на Софийския апелативен съд е потвърдил първоинстанционното решене № 578/05.12.2023 година на Софийския окръжен съд, VІ-ти първоинстанционен състав, постановено по гр. д. № 970/2022 година, с което е признато за установено, на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, във връзка с чл. 415, ал. 1 от ГПК, по отношение на Н. Н. Д. и съществуването на вземане на Е. Т. Т. за солидарна дължимост от ответниците на следните суми: сумата от 5634.40 лева, представляваща непогасени вноски по договор за заем от 20.03.2020 година. съгласно погасителен план за периода от 20.01.2021 година до 20.12.2021 година, преди възникване на предсрочната изискуемост на задължението; 32 560.41 лева, представляваща непогасената част от главницата към момента на възникване на предсрочната изискуемост на заема–31.12.2021 година; 4000.00 лева–неустойка, на основание чл. 15 от договора за заем от 20.03.2020 година и законната лихва за забава върху сумата от 32 560.41 лева, считано от датата на подаване на заявлението 27.05.2022 година до окончателното изплащане на сумата. В подадената от Н. Н. Д. и Ж. А. Д. касационна жалба се излагат твърдения, че решението на Софийския апелативен съд е недопустимо, като освен това е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано, като е поискано същото да бъде обезсилено и делото да се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд или да бъде отменено и да се постанови друго, с което искът на Е. Т. Т. по чл. 422, ал. 1, във връзка с чл. 415, ал. 1 от ГПК да бъде отхвърлен. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, Н. Н. Д. и Ж. А. Д. твърдят, че са налице предвидените в разпоредбата на чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК, съответно по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, както и по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, предпоставки за допускане на обжалваното решение до касационен контрол. Ответникът по тази касационна жалба Е. Т. Т. е подал отговор на същата с вх. № 21 714/08.08.2025 година, с който е изразил становище, че не са налице предвидените разпоредбата на чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК, съответно по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, както и по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, предпоставки за допускане на касационното обжалване на решение № 419/07.04.2025 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 8-ми граждански състав, постановено по гр. д. № 629/2024 година и такова не трябва да се допуска, а ако се допусне жалбата се оспорва като неоснователна с искане за оставянето й без уважение и потвърждаване на оспорваното с нея решение. Н. Н. Д. и Ж. А. Д. са били уведомени за обжалваното решение на 25.05.2024 година, а подадената от тях касационна жалба е с вх. № 14 465/30.05.2025 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежни страни, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателите в подаденото от тях изложения на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: Съставът на Софийския апелативен съд е изложил съображения, че Софийският окръжен съд е бил сезиран от Е. Т. Т. с иск, с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, във връзка с чл. 415, ал. 1 от ГПК ,срещу Н. Н. Д. и Ж. А. Д., за признаване за установено, че ответниците дължат на ищеца при условията на солидарност заплащането на сумата в общ размер 42 194.81 лева, произтичаща от сключен между тях договор за паричен заем от 20.03.2020 година с нотариална заверка на подписите, обезпечен с договорна ипотека, за което бил съставен нотариален акт № 124, том I, peг. № 1397, дело № 119/2020 година, вписан в АВ с вх. № peг. № 1027/19.06.2020 година, акт № 30, том I, дело № 428. В исковата молба ищецът твърдял, че по заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение на ищеца Е. Т. Т. било образувано ч. гр. д.№ 654/2022 г. по описа на Районен съд [населено място], по което била издадена заповед с № 528/01.07.2022 година за претендираната сума, както и за направените в заповедното производство разноски. В законоустановения срок възражения срещу издадената заповед били подадени от длъжниците, с оглед на което и в законоустановения срок ищецът е предявил процесния иск срещу същите, за признаване за установено съществуването на вземането. Според данните по делото, на основание договор за паричен заем на 20.03.2020 година, с peг. № 1024/20.03.2020 година на В. Д. Я.-нотариус, с район на действие района на Районен съд Шумен, вписан под № 318 в регистъра на Нотариалната камара, Т., като заемодател бил предоставил на Д. и Д., като заематели сумата от 40 000.00 лева. В чл. 1, ал. 2 от договора било уговорено, че заемателите се задължават солидарно да върнат заемната сума, ведно е уговорената лихва по договора. Предаването на заемната сума било уговорено в чл. 2 от договора по следния начин: сума в размер на 14 270.00 лева била преведена на 29.01.2019 година по банкова сметка на заемателите, при банка „ДСК“ АД [населено място]; сума в размер на 20 600 .00 лева била преведена по банкова сметка, посочена от заемателите на 30.01.2019 година, видно от платежно нареждане от 30.01.2019 година с peг. № 513/48 при банка „ДСК“ АД [населено място]; сумата в размер на 5130.00 лева, представляваща остатък до пълния размер на заемната сума щяла да бъде преведена по банкова сметка посочена от заемателите в срок до един месец, считано от сключване на договора и учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот, собственост на заемателите. В чл. 4 било уговорено, че заемателите дължат връщане на заемната сума с уговорена лихва в срок от 8 години, с краен срок за издължаване 20.03.2028 година., считано от получаване на пълния размер на заемната сума по следния начин: главница, заедно с изчислената възнаградителна лихва по чл. 5 от договора, дължима за съответния период, на равни месечни вноски в размер на 506.40 лева, дължими до 15-то число на месеца на съответната година, съгласно погасителен план, неразделна част от договора като заемът се възстановявал на 96 месечни анюитетни вноски. В чл. 11, ал. 1 от договора била предвидена възможност заемодателят да иска предсрочно връщане на заемната сума и дължимите за момента лихви, ако заемателите били станали неплатежоспособни, били намалили дадените на заемодателя обезпечения или не били дали обещаните обезпечения. В ал. 2 било предвидено, че за да обяви кредита за предсрочно изискуем, заемодателят изпращал до заемателите писмена покана за плащане в 7-дневен срок от получаване на поканата. За обезпечаване на цялото вземане на заемодателя към заемателите, Ж. Д. и Н. Н. Д. били учредили в полза на заемодателя Е. Т. Т. договорна ипотека върху собствен недвижим имот, находящ се в [населено място], подробно описан в нотариален акт за договорна ипотека върху недвижим имот, №124, том 1, peг. № 1397, дело № 119/19.06.2020 година. В т. 3 от същия било уговорено, че неплащането от страна на заемополучателите на описаната в пункт първи сума, правело изискуемо цялото вземане и заемодателят Е. Т. имал право да събере вземането си, заедно с лихвите и разноските за забава, като продаде ипотекирания имот по съответния ред. Предаването и получаването на заемната сума се установявали и от съвкупния анализ на доказателствата по делото–от представените платежни документи, констатиращите изявления на страните, обективирани в самия договор от 20.03.2020 година, заедно с даденото обезпечение, всички съотнесени и към анализа на неоспорената съдебно-счетоводна експертиза. Не било спорно за производството обстоятелството, че възстановената сума по договора от страна на заемополучателите била в общ размер на 5000.00 лева. Е. Т. Т. бил отправил до Д. и Д. покана за плащане, с която ги канел в седемдневен срок от получаването да заплатят сума от 5634.40 лева, представляваща непогасена част от главницата и лихвите по договор за заем от 20.03.2020 година. Поканата била получена лично от Д. и Д. на 23.12.2021 година. С поканата те били предупредени, че при липса на доброволно изпълнение, заемодателят щял да счита цялата сума по договора за незабавно изискуема и да пристъпи към принудително събиране на цялата сума чрез изпълнение върху ипотекирания имот. В първоинстанционното производство било прието заключението по съдебно-счетоводна експертиза, според която общо преведените суми от Е. Т. Т. към Ж. А. Д., с основание „заем“ или „по договор за заем“ били в размер на 40 000.00 лева. Също така пред първоинстанционния съд били представени 2 броя трудови книжки–на Н. Н. Д. и на Ж. А. Д.. Видно от тази на Н. Н. Д., същият бил работил в дружеството „ЛТТ-91“ ЕООД (съгласно представената справка от ТР, управител на това дружество е бил Е. Т. Т.), а в периода от 06.02.2007 г. до 03.09.2007 г. в „Агрико 2000“ ЕООД (съгласно извършената служебна справка в ТР с управител Т.). От 30.12.2019 година до 25.10.2021 година Д. бил работил на длъжност „водач на селскостопански машини“ при работодател ЗП Й. Г., като трудовото му правоотношение било прекратено със заповед №1/25.10.2021 г. на основание чл. 325, ал.1, т.1 от КТ. Видно от трудовата книжка на Ж. А. Д. същата била служител на „Агрико 2000“ ООД за периода от 17.01.2019 година, а от 30.12.2019 година била сключила трудов договор с ЗП Й. Г.. Със заповед №1/07.02.2022 година трудовото й правоотношение било прекратено на основание чл. 328, ал.1, т. 3 от КТ. Във връзка с разпореждане № 45/12.01.2023 година на Софийски окръжен съд, VI първоинстанционен граждански състав, по гр. д. № 970/2022 година по описа на съда, бил приложен заверен препис от ч. гр. д. № 654/2022 година по описа на Районен съд Самоков. Във връзка с определение № 644/18.08.2023 г. на Софийския окръжен съд, VI първоинстанционен граждански състав, по гр. д. № 970/2022 година по описа на съда, бил приложен заверен препис от ч. гр. д. № 543/2022 година по описа на Районен съд Елин Пелин, изпратено по подсъдност на Районен съд-Самоков. С протоколно определение от 19.11.2024 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 8-ми състав, по в. гр. д. № 629/2024 година по описа на съда, били приети с оглед чл. 266, ал.1, т. 2 от ГПК: изпълнителен лист от 23.02.2024 г. от Районен съд Самоков по ч. гр. д. №654/2022 година; разпореждане № 250/07.03.2024 година на Софийския окръжен съд, 6-ти граждански състав, по гр. д. № 970/2022 година.; заповед №30/19.01.2024 година на Районен съд Самоков по ч. гр. д. №654/2022 година; заявление за издаване заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК от 27.05.2022 година., по което било образувано ч. гр. д., № 654/2022 година; разпореждане № 82/19.01.2024 година на Районен съд Самоков по ч. гр .д. №654/2022 година; определение №897/01.12.2023 година по ч. гр. д. №726/2023 година на Софийския окръжен съд, 1-ви въззивен граждански състав. Приета била и представената в съдебно заседание искова молба вх. № 6107/19.06.2024 година, както и разпореждане №728/21.06.2024 година. по гр. д. №460/2024 година на Софийския окръжен съд, 3-ти първоинстанционен граждански състав. Производството пред Софийския окръжен съд било инициирано по предявен положителен установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК във връзка с чл.417, т.3 от ГПК. Предмет на иска по чл. 422, ал. 1 от ГПК във всички случаи бил установяване дължимостта на определени парични задължения, във връзка с които било образувано заповедното производство. Разпоредбата на чл. 422, ал. 1 от ГПК била специална процесуална норма, относима към заповедното производство, с която се предоставяло правото за предявяване от кредитора на установителен иск за съществуване на вземане, което било признато в заповедното производство. Изискването вземането да бъдело изрично признато в заповедното производство и при подаване на възражение от длъжника, кредиторът да упражни нормативно установеното си право да предяви положителен установителен иск по чл. 422, ал. 1 от ГПК, било задължителна предпоставка, тъй като в противен случай при неуважаване на искането за издаване на заповед за незабавно изпълнение и непризнаване на вземането му, редът за процесуална защита на заявителя бил различен от този по чл. 422, ал. 1 Гот ПК. Искът по чл.422 от ГПК бил специален и се считал предявен от момента на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като към този момент се приемали за настъпили, както материално правните, така и процесуално правните последици от предявяването му. Процесът се смятал висящ от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, а предметът на делото бил да се установи съществуването на вземането, което бил предмет на вече издадената заповед за изпълнение. Във връзка с това и за настоящото производство, при изясняване на делото от фактическа страна било установено, че Е. Т. Т. бил потърсил реализация на вземането си, в хода на заповедно производство. В тази връзка, след изпращане по подсъдност, пред първоинстанционния Районен съд Самоков било образувано ч. гр. д. № 654/2022 година. От данните, съдържащи се в същото било видно, че със заявление от 27.05.2022 година от Е. Т. Т. срещу длъжниците Ж. А. Д. и Н. Н. Д. било поискано издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист за солидарно заплащане на суми, дължими по договор за паричен заем от 20.03.2020 година, с нотариална заверка на подписите, обезпечен с договорна ипотека, инкорпорирана в нотариален акт № 124, том 1, рег. №1397, дело № 119/2020 година, както следва: 5634,40 лева–непогасени вноски по договора за заем за периода 20.01.2021 година до 20.12.2021 година, преди възникване на предсрочната изискуемост на вземането; 32 560.41 лева–непогасена част от главницата към момента на възникване на предсрочната изискуемост на заема-31.12.2021 година; неустойка за забава от 4000.00 лева; законна лихва за забава върху сумата от 32 560.41 лева, считано от момента на подаване на заявлението до окончателното изплащане на сумата. С разпореждане № 823 от 01.07.2022 година, по ч. гр. д. 654/2022 година Районен съд Самоков бил счел искането за основателно. Във връзка с горното, на 01.07.2022 година заповедният съд бил издал заповед № 410/528/ за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК. На 11.07.2022 година е издаден и изпълнителен лист за сумите, отразени в конкретната заповед. По така издадените заповед за изпълнение и изпълнителен лист претендираните вземания са били кумулирани от заповедния съд и са били посочени като обща сума от 42 194.81лева–главница. Срещу разпореждането от 01.07.2022 година била подадена частна жалба от Ж. А. Д. и Н. Н. Д., по която било образувано в. ч. гр. д. № 890/2022 година по описа на Софийски окръжен съд. В хода на въззивното производство и в рамките на дължимия контрол, въззивният съд бил констатирал, че в разпореждането по чл. 417 от ГПК била допусната очевидна фактическа грешка, изразяваща се в несъответствие между заявеното и отразеното в заповедта за изпълнение на парично задължение, поради което с определение № 11/05.01.2023 година, по в. ч. гр. д. № 890/2022 година по описа на Софийски окръжен съд, делото било било върнато на Районен съд Самоков за поправка на допусната грешка. С решение от №36/16.02.2023 година по ч. гр. д. № 654/2022 година на основание чл. 247 от ГПК била извършена поправка на очевидна фактическа грешка в разпореждане № 823/01.07.2022 година по ч. гр. д. № 654/2022 година по описа на Районен Самоков, като било постановено, че „навсякъде в разпореждането вместо погрешно вписаното „запис на заповед“ да се чете: „договор за паричен заем, с нотариална заверка на подписите“. Решението не било обжалвано от страните и е влязло в законна сила. При последващата инстанционна проверка, реализирана в хода на в. ч. гр. д. № 726/2023 година, Софийският окръжен съд, бил констатирал, че с решение от № 36/16.02.2023 година по ч. гр. д. № 654/2022 година на основание чл. 247 от ГПК от Районен съд Самоков не били изпълнени указанията, дадени с определение № 11/05.01.2023 година, по в. ч. гр. д. № 890/2022 година по описа на Софийски окръжен съд. Във връзка с това било постановено последващо определение № 897/01.12.2023 година по в. ч. гр. д. № 726/2023 година, по смисъла на което Софийският окръжен съд бил отменил изцяло разпореждане № 410 528 от 01.07.2022 година по ч. гр. д. № 654/2022 година по описа на Районен съд Самоков и бил върнал делото на Районен съд Самоков за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК за изрично посочените в конкретния съдебен акт парични суми. В изпълнение на горното, по ч. гр. д. № 654/2022 година от Районен съд Самоков на 19.01.2024 година било издадено разпореждане № 82. С него били издадени и поправените заповед за изпълнение № 30/19.01.2024 година, както и изпълнителен лист от 23.02.2024 година за сумите, посочени в определение № 897/01.12.2023 година по в. ч. гр. д. № 726/2023 година на Софийския окръжен съд. Последните актове–разпореждане № 82/19.01.2024 година и заповед за изпълнение № 30/19.01.2024 година били издадени в хода на заповедното производство след постановяване на първоинстанционното решение № 578/05.12.2023 година по гр. д. № 20221800100970 на Софийския окръжен съд, ГО, VІ състав. Предвид естеството им обаче, тяхното наличие, установено при висящност на въззивното производство по чл. 422 от ГПК, на основание чл. 235 от ГПК следвало да бъде зачетено. В случая не били инициирани различни заповедни производства, поради което не била налице хипотеза на няколко издадени заповеди за изпълнение между същите страни, на същото основание и за същото вземане. Видно от данните по преписката, при иницииране на заповедното производство, заявителят ясно бил посочил своята претенция, на която впоследствие съответствал и петитума на исковата молба, предявена по реда на чл. 422 от ГПК. Установената междувременно очевидна фактическа грешка във вече издадената заповед била резултат на процесуално действие, допуснато от страна на самия заповеден съд. Нейното констатиране, съответно- отстраняване било процесуално допустимо м неограничено със срок. В този смисъл и предвид обстоятелството, че искът по чл. 422 от ГПК се считал за висящ от момента депозиране на заявлението по чл. 417 от ГПК (в случая от 27.05.2022 година), служебно поправената заповед от 19.01.2024 година, при която процесните вземания са били приведени именно в съответствие с подаденото от кредитора заявление, била неразделна част от вече инициираното производство по ч. гр. д. 654/2022 година на Районен съд Самоков и като такава същата следвало да се зачете в производството по чл. 422 от ГПК. Поддържаната от Д. и Д. правна теза щяла да обуслови провеждането на ново, самостоятелно исково производство, което щяло да бъде напълно идентично по страни и предмет с производството, което било приключило пред първа инстанция с постановяване на съдебното решение. Това обаче било противоречие с принципа за непререшаемост на съдебния спор. По тези съображения, въззивният съд намира, че постановеното първоинстанционно решение било валидно и допустимо, а въведените по отношение на последното доводи, включващи и за липсата на идентичност между заявлението и заповедта за изпълнение, били неоснователни. Не можели да бъдат споделени и твърденията з Д. и Д. а нарушение на съдопроизводствените правила. Както било посочено производството по чл. 422 от ГПК се считало за висящо от момента депозиране заявлението по чл. 417 от ГПК. Доводите, че същото било следвало да бъде спряно до произнасяне по частните им жалби, въззивният съд считал за неоснователно. Видно от данните от преписката пред заповедния съд, жалбите били с основание чл. 419 от ГПК, т. е. насочеността на същите била срещу допуснатото незабавно изпълнение., но не и срещу самата заповед за изпълнение, която съгласно изричната разпоредба на чл. 413, ал. 1 от ГПК, не подлежала на обжалване от страните, освен в частта за разноските. Същевременно, евентуалната отмяна на разпореждането за незабавно изпълнение по реда на чл. 419 от ГПК не водела до обезсилване на самата заповед за изпълнение и на издадения въз основа на нея изпълнителен лист. Единствената последица от отмененото разпореждане за незабавно изпълнение била, че издадената заповед по чл. 417 от ГПК вече не подлежала на незабавно изпълнение до влизане в сила на решението по иска по чл. 422, ал. 1 от ГПК. Обстоятелството, че в рамките на проведения инстанционен контрол в производство по чл. 419 от ГПК, служебно била констатирана и очевидна фактическа грешка, както и последващата процедура по нейното отстраняване, не променяли предмета на частните жалби и не засягали търсената със същите защита. В рамките извършената проверка, въззивният съд намирал, че в проведеното на първоинстанционното производството не било допуснато и соченото от Д. и Д. нарушение на принципа на равнопоставеност на страните в процеса,. При иницииране на исково производство, исковата молба следвало да отговаря на изискванията на чл. 127 от ГПК, част от които били такива относно съдържанието й по смисъла на 127, ал.1, т.3 и 4 от ГПК, като включвали изложение на обстоятелствата, на които се основавал искът, както и в какво се състояло искането. Съгласно ал. 2 от цитираната процесуална норма в исковата молба ищецът бил длъжен да посочи доказателствата и конкретните обстоятелства, които щял да доказва с тях и да представи заедно с нея всички писмени доказателства. Приложенията към исковата молба били изброени в текста на чл. 128 от ГПК. От процесуална страна и в съответствие с разпоредбите на чл. 129 и чл. 130 от ГПК, след постъпване на исковата молба, съдът пристъпвал към проверка на редовността, съответно допустимостта на иска. Едва след разрешаване на тези въпроси, т. е. приемането на исковата молба, същата заедно с приложенията към нея се изпращали на ответника, на когото указвало да подаде писмен отговор в едномесечен срок. С отговора на исковата молба ответникът бил длъжен да посочи доказателствата и конкретните обстоятелства, които щял да доказва с тях и да представи всички писмени доказателства, с които разполага ( чл. 131, ал. 3от ГПК). Позицията на ответника-в това число относно спорните факти, обстоятелства и/или доказателства, не МОЖЕЛА да бъде изначално известна за ищеца. Предвид това, именно след размяната на книжата по делото и насрочването му в открито съдебно заседание, за ищеца била осигурена допълнителна процесуална възможност-да посочи и представи доказателства във връзка с направените оспорвания от ответника (чл. 143, ал.2 от ГПК). Реципрочна на тази възможност била предоставената такава и в полза на ответника по смисъла на чл. 144 от ГПК. Освен горното, това съдът бил длъжен да съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа страна. В този смисъл, нормата на чл. 146 от ГПК задължавала първоинстанционният съд да извърши доклад по делото, който задължително включвал изясняване на обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и направените възражения от страните. Съгласно чл. 146, ал. 1, т. 2 от ГПК в доклада съдът трябвало да посочи правната квалификация на всички претендирани от страните права и на всички направени възражения, реплики, дуплики и т. н. След като посочел кои права и кои обстоятелства се признават и кои обстоятелства не се нуждаели от доказване, съдът посочвал съгласно чл. 146, ал. 1, т. 5 от ГПК кои от посочените в т. 1 от доклада правнорелевантни факти подлежали на доказване или опровергаване от ищеца и кои от тях подлежали на доказване или опровергаване от ответника и им указвал съгласно чл. 146, ал. 2 от ГПК за кои от твърдените или отричани от тях факти не сочели доказателства. Едва след това страните били длъжни да изчерпят доказателствените си искания във връзка с поставените въпроси, указанията и доклада и от този момент настъпвала преклузията за страните да твърдят нови факти и обстоятелства и да сочат нови доказателства, след като не са налице условията по чл. 147 от ГПК. Именно в изпълнение на процесуалните си задължения, в рамките на процесуалната преклузия и по спорните за производството въпроси, очертани с оглед позициите на страните, първоинстанционният съд бил допуснал събирането на относими, допустими и необходими доказателства-в това число поисканата съдебно-счетоводна експертиза, като средство за събиране такива, особено при оспорен на формално основание документ. Същевременно, само по себе си обстоятелството, че част от доказателствата или исканията на Д. и Д. не били допуснати в производството не обуславял извод за нарушение на принципа на равнопоставеност. В случая, приложенията към писмения отговор на Д. и Д. били приети и приобщени към доказателствения материал. Като ирелевантни за предмета на делото били приети единствено исканията на ответната страна, свързани с установяване родствени връзки на Е. Т. Т., включително и такива с трети за спора лица. Произнасянето се съдържало в проекто–доклада на първоинстанционния съд, който бил съобщен на страните. Последният, с протоколно определение от открито съдебно заседание с дата 29.06.2023 година, поради липса на възражения, включително и в частта за недопуснатите доказателствени искания бил е приет за окончателен. Това се отнасяло и до твърдените нарушения във въззивната жалба, свързани с оставя без уважение на направените искания на жалбоподателите за изготвяне на служебни справки от НБД „Население“ относно членовете на семейството на Е. Т. Т. и относно неговата съпруга и дъщеря. Същите действително били ирелевантни досежно предмета на делото и в този смисъл били неотносими към спора. Следвало да се посочи също така, че не било установено в рамките на съдебното дирене и обстоятелството за някаква зависимост на Д. и Д. от ищеца и това, че същата била повлияла на сключването на договора за заем. Съгласно разпоредбата на чл. 240 от ЗЗД, с договора за заем заемодателят предавал в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължавал да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. Договорът за заем бил неформален и реален. Именно поради реалния характер на договора правата и задълженията между страните възниквали от предаването на паричната сума, предмет на договора от заемодателят в собственост на заемателя. Договорът се считал сключен в момента, когато въз основа на постигнатото споразумение между страните едната даде, а другата получи в заем пари. Предаването на дадената в заем сума било съществен елемент на договора, поради което установяването на предаването на сумата със задължение за връщането и от заемателя било доказване на договора за заем. Договорът се считал сключен със самото предаване на паричната сума и при поето насрещно задължение да се върнела тази сума. Общите основания за нищожност на сделките били уредени в 26 ЗЗД, но ЗЗД съдържал и други специални основания за нищожност например чл. 38 ал. 2, чл. 152 от ЗЗД, като такива основания се съдържали и в други закони. Независимо от спецификата на предвиденото в закона основание за нищожност, когато то произтича от факти, които не можели да се установят от самата сделка, страните трябвало да са посочили в срок конкретните факти и доказателствата, от които тя се извеждала, при спазване на установените в ГПК преклузии. В тази връзка порокът на сделката поради противоречие със закона се състоял в нарушаване на императивна правна норма и бил установим при съпоставката на съдържанието на сделката с правилото на закона. Неспазването на разпоредбите, установяващи форма за действителност, също следало да било видимо от самата сделка. За липсата на основание съдът не можел да следи служебно, защото то се предполагало съгласно чл. 26, ал. 2 от ЗЗД и съдът бил длъжен да зачете съществуването му, ако презумпцията не била оборена. При нищожност поради липса на воля и съгласие и при привидните сделки била налице външно обективирана воля, но зад нея липсвало вътрешно волево решение или същинската воля останала скрита само във вътрешните отношения на договарящите, поради което в тези хипотези съдът не можел да открие нищожността, като на нея трябвало да се позове и тя да бъдела доказана от заинтересованата страна. При нарушение на добрите нрави било възможно да е налице поведение на страните, което не можело да се установи от съдържанието на сделката. В този случай съдът не можел да се произнесе служебно по нищожността, без страничните факти да бъдели своевременно въведени от страните и доказани по делото. Когато нищожността произтичала от формата или съдържанието на договора, съдът бил длъжен да я констатира служебно. Извън това обаче съдът бил ограничен от диспозитивното начало в гражданския процес и нямал правомощия по своя инициатива да изследва служебно всички възможни основания за нищожност, да събира служебно доказателства или да дава указания страните да сочат доказателства. Предвид това, в настоящия случай се установявало, че процесният договор за заем бил сключен в писмена форма с нотариална заверка на подписите. Същият бил с ясно и разбираемо и за двете страни оповестяване на всички елементи на договора по начин, по който да се възприемел като едно цяло. В този смисъл, посочени били всички изискуеми съществени реквизити общ размер на заема, условията за издължаване, информация за размера, период на плащане на минималните месечни погасителни вноски, съгласно изготвен и приет погасителен план, срок на договора, фиксиран размер на договорната (възнаградителна) лихва, лихвения процент, който се прилагал при просрочени плащания, изчислен към момента на сключване на договора за кредит, реда за прекратяване на договора; правата и задълженията на страните, отговорността им, в това число – обезщетенията във връзка с изпълнение на основните им задължения. От съвкупния анализ на процесните договорни клаузи, в случая не се установявало наличие на такива, опровергаващи целта на договора. Не се констатирал и порок на волята, като такъв не можел да бъде изведен единствено на база твърдяна служебна обвързаност между страните (която при това следвало да бъде установена от Д. и Д.). Предвид това, въззивната инстанция приемала и споделяла изводите на първоинстанционния съд, че между страните в процеса е налице валидна облигационна връзка. Въззивният съд намирал за неоснователни доводите на Д. и Д., че уговорената в чл. 5, ал. 1 от договора за заем с нотариална заверка на подписите възнаградителна лихва била недействителна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, тъй като противоречала на добрите нрави. Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26 ал. 1 пр. 3 от ЗЗД било налице, когато се нарушавал правен принцип, който можел да не бъде законодателно изрично формулиран, но спазването му било проведено чрез създаване на други разпоредби, съставляващи част от действащото право (например принципите на справедливостта, на добросъвестността, на предотвратяване на несправедливото облагодетелстване и други). Спазването на добрите нрави било предвидено в защита не само на индивидуалния правен субект, но и в защита на обществените отношения. В случая, видно от погасителния план, Д. и Д. се били задължили да внесат за периода от 20.04.2020 година до 20.03.2028 година, 96 анюитетни вноски, всяка от които по 506.40 лева или общо 48 614.40 лева, при лихва в размер на 5%. Клаузата, установяваща задължение за заплащане на възнаградителна лихва, била установена в съответствие с нормите на добросъвестността и била действителна, тъй като в договора за заем бил установен годишният лихвен процент, а именно от 5%. Същият бил фиксиран, поради което не било необходимо да бъде установявана формула за неговото определяне. Размерът на годишния лихвен процент съотнесен към задължението на заемополучателите за заплащане на главница, представлявал цената за възмездно ползване на представения паричен ресурс, която в случая била заявена и се претендирала само за падежиралите преди заявената предсрочната изискуемост и непогасени месечни парични вноски. Не можели да бъдат споделени и доводите на Д. и Д. за нищожност на чл. 15 от процесния договор, тъй като със същия била формулирана неустойка, която водела до скрито оскъпяване на заема. Нищожна като нарушаваща принципа на справедливостта и създаваща условия за неоснователно обогатяване била договорната клауза за неустойка, когато заплащането й щяло да създаде неравностойност на насрещните задължения по договора или щяло да надхвърли присъщите й обезпечителни и обезщетителни функции. Докато прекомерността на неустойката се преценявала към момента на неизпълнение на договора, чрез съпоставянето й с вече настъпилите вреди от неизпълнението, нищожността й следвало да се преценява към момента на сключване на договора. Критериите за тази преценка, според в ТР № 1/15.06.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСТК на ВКС, следвало да проверят съответствието на уговореното отнапред обезщетение за неизпълнение с принципите на справедливостта в гражданските и търговските отношения. Така неустойката следвало да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която била уговорена, излизала извън присъщите й функции. Неустойката била форма на договорна отговорност. По своята същност неустойката обезпечавала изпълнението на конкретно задължение, в конкретен период от време и служела като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да било нужно те да се доказват, т. е. тя засягала правната сфера на неизправната страна. Разгледана като съглашение тя установявала предварително размера на обезщетението за вредите, които кредиторът можел да претърпи в случай на неизпълнение, но в никакъв случай не го ограничавала и лишавала от възможността да търси и обезщетение за вреди над тези, които неустойката покривала. Отговорността за заплащане на договорна неустойка възниквала при наличието на три предпоставки, които били елементи от сложния фактически състав: валидно договорно задължение, неизпълнение на задължението, уговорка за плащане на неустойка поради неизпълнение на договорното задължение. При уважаването следвало да липсват и предпоставки, изключващи отговорността на длъжника за неустойка. Правилото на чл. 92 от ЗЗД било диспозитивно и при липса на противна уговорка между страните обезщетителната функция на неустойката се проявявала чрез освобождаване на изправната страна от необходимостта да доказва вредите от неизпълнението. Договорната свобода по чл. 9 от ЗЗД и диспозитивността на нормата на чл. 92 от ЗЗД давали възможност за различни разрешения с оглед на уговорките между страните. Страните разполагали с пълна свобода при формиране съдържанието на договорното правоотношение според конкретните си интереси. В конкретния случай, валидността на облигационните връзки между страните била установена. Видно от съдържанието им, участниците в тях се били съгласили, че при определеното в чл. 15 от договор за заем от 20.03.2020 година, неизправно поведение на заемополучателите, заемодателят имал право да претендира неустойка. Страните не били поставили като условие същата да не надвишава стойността на законната лихва, нито били уговорили краен срок за изчисляване на неустойката. Размерът на неустойката, определен в процентното отношение, по следния начин: 0.1 % от дължимата сума за всеки просрочен ден, но не повече от 10 % от размера на главницата, бил производна величина, която изцяло зависела от два отделни компонента, а именно: размера на общата дължима сума по договора (само главница) и периодът на закъснението. Предвидената неустойка за неизпълнение, с оглед изричната уговорка, въведена в текста на чл. 15 от договора за заем от 20.03.2020 година, предвид използвания израз при формулиране на начина на начисляването й: „за всеки просрочен ден”, била такава при забавено неизпълнение на едно възможно, изискуемо главно задължение. Следователно същата имала за цел и обезпечавала, обезщетявала и санкционира точно този вид неизпълнение на парично задължение, а именно-неточното изпълнение във времево отношение. Неоснователно било и твърдението, че искането за присъждане на лихва било недопустимо, тъй като по правилата на чл. 92 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД било недопустимо кумулирането на неустойка за забава за неизпълнение на парично задължение с обезщетение по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД в размер на законна лихва за същото неизпълнение. Това било така, тъй като в случая кредиторът претендирал неизпълнение на различни главни задължения–едно от които били просрочени (т. е неплатени на падежа) погасителни вноски, а другото-остатък от дълга, формиран от заявената впоследствие предсрочна изискуемост. Видно от текста на чл.15 от договора неустойката се дължала, ако заемополучателите не върнели на падежа дължимата сума заедно с уговорената възнаградителна лихва. В случая падежиралите вноски (съгласно изготвения погасителен план, преди предсрочната изискуемост, формиран като главница и договорна лихва, при стойност на всяка от 506.40 лева) били тези за периода от 20.01.2021 година до 20.12.2021 година и възлизали общо на 5634.40 лева. Забавата за плащането им към датата на заявлението по чл. 417 от ГПК надвишава 365 дни, при което приложим бил максималния размер на договореното по чл. 15. Върху тази претенция законна лихва по смисъла на чл. 86 ЗЗД не се претендирала. И обратното–по отношение на претенцията от 32 560.41 лева, представляваща непогасената част от главницата към момента на заявената предсрочната изискуемост на заема–31.12.2021 година, нямало начислена неустойка, тъй като същата не попадала в условията договорени по смисъла на чл. 15 (в случая чрез обявената предсрочна изискуемост действието на погасителен план било отменено, т. е. нямало отделни вноски, обвързани с падеж). Конкретното вземане се претендирало само със лихвата по чл. 86 от ЗЗД, считано от датата на заявлението-27.05.2022 година до окончателното изплащане на сумата. Предвид на това, в случая не било налице кумулиране на мораторна неустойка и лихва за забава за неизпълнение на едно и също парично задължение. Аргументите за явна злоупотреба с право от страна на Е. Т. Т. във връзка с действията му по връчване на поканата за плащане не можели да бъдат споделени. Носителят на едно субективно право бил свободен да прецени дали и кога да го упражни или въобще да не го упражни. Затова упражняването на материално и процесуално право поначало било правомерно. В действителност това не изключвало възможността за злоупотреба с право, но такова била налице само, когато правото се упражнявало недобросъвестно–т. е. за да бъдели увредени права и законни интереси на други (чл. 57, ал. 2 от КРБ), но също и в противоречие с интересите на обществото (чл. 8 ал. 2 от ЗЗД). Както било изяснено в случая, според клаузите на чл. 4 от договора за заем страните били уговорили, че погасяването на задължението за връщане на заемната сума щяло да се извършва на равни месечни вноски, в размер на 506.40 лева, включващи главница и договорна лихва по чл.5, дължими до 15–то число на месеца, съгласно погасителен план, който бил неразделна част от договора. Видно от данните по делото, чрез изпълнение Д. и Д. били платили сумата общо от 5000.00 лева. Последната, съобразно договореното, приетият погасителен план и изявленията на кредитора, били послужила за покриване вноските по дълга за периода 20.04.2020 година-20.12.2020 година и частично за 20.01.2021 година. Плащане на вноските за периода 20.01.2021година (за непогасения остатък) до 20.12.2021година, възлизащи общо в размер на 5634.40 лева не се твърдяла, съответно доказвала. Съгласно нормативното установеното (чл. 63 от ЗЗД), страните в една облигационна връзка следвало да изпълняват задълженията си точно и добросъвестно, в това число и в срок. Липсата на парични средства не освобождавала длъжника от отговорност (чл. 81, ал. 2 от ЗЗД). В този смисъл, дори и в рамките на производството да бъдело установено наличие на твърдяната от Д. и Д. родствена връзка между Е. Т. Т. и трето лице–сочено като работодател на ответниците и/или обстоятелството за единствен съществуващ източник на доходи за тях, считано м.10.2021 година, относимостта на тази връзка и обстоятелство се явявали ирелевантни към отговорността им за неизпълненото задължение. Налице било значително по обем неизпълнение (непогасяване на 12 месечни падежирали вноски), поради което отправената покана за плащане не можела да се разгледа като неправомерно действие, имащо единствено за цел да бъдат увредени права и законни интереси на длъжниците. По делото липсвали твърдения и данни, за изразена готовност от страна на длъжниците да погасят (изцяло или поне частично) просрочените си задължения към ищеца. Липсвали и данни за действия, предприети в опит за евентуално отсрочване и/или предоговаряне на условията по договора. При това положение вреди, неизправната страна търпяла като резултат от собственото си поведение, но не и в хипотеза, при която изправният кредитор предприемал действия по реализация на своите нарушени права. Както било установено, страните по процесното облигационно правоотношение били договори връщането на заемната сума в срок от 8 години, чрез равни месечни вноски (96 на брой, с начален период 20.04.2020 година и краен такъв-20.03.2028 година), всяка възлизаща в размер на 506.40 лева (формирани като сбор главница + договорна лихва). При точно изпълнение на задълженията от страна на заемополучателите, общият размер на подлежаща на възстановяване сума бил в размер на 48 614.09 лева (от която: 40 000.00 лева била стойността на заемни средства, а 8614.09 лева размера на възнаградителната лихва по чл. 5). По делото не се спорело, че при действието на договора и приетия от страните погасителен план към него, (т. е. до момента на поканата, получена на 23.12.2021 година), Д. и Д. са били превели/предали по сметка на Е. Т. Т. сумата общо в размер на 5000.00 лева. От това и доколкото кредиторът не претендирал забава за падежиралите вноски с начален период 20.04.2020 година, станало ясно, че сумата от общо 5000.00 лева е била достатъчна и е била отнесена за погашение изцяло на стойността на падежиралите за периода 20.04.2020 година до 20.12.2020 година (включително) 9 на брой вноски, възлизащи на 4557.60 лева, както и частично (т. е. до сумата от 442.40 лева)–за падежиралата вноска от 20.01.2021 година По отношение на последната бил налице непогасен остатък, възлизащ на 64.00 лева. В производството липсвали данни и/или твърдения за предприети действия в посока погасяване на последващо падежиралите вноски, а по-конкретно тези за периода от 20.02.2021 година до 20.12.2021 година (т. е 11 на брой вноски х 506.40 лева или обща за сумата от 5570.40лева). При това положение, общата сума на падежиралите, но непогасени вноски за периода от 20.01.2021 година до 20.12.2021 година възлизала в размер на 5634,40 лева (64.00 лева + 5570.40 лева). Същата напълно съответствала на отразено с изпратената от Е. Т. Т. покана за плащане, получена на 23.12.2021 година, а в последствие и на посочената в заявлението по чл. 417 от ГПК и претендираната в производството по чл. 422 от ГПК. Доколкото задължението за възстановяване на заемната сума било разсроченото на 96 равни месечни вноски, всяка с ясно определен срок на изпълнение, то с всяко непогасяване на падежа, съответната вноска се явявала просрочена. В този смисъл и с оглед данните по делото, в случая началото на просрочието било 20.01.2021 година. По делото не се твърди неучредяване на договорените от страните обезпечения, съответно тяхното намаляване. Видно от приложените по делото три на брой покани за плащане (които впрочем били с идентично съдържание и с единствената разлика, че едната от тях била изготвена общо до двамата длъжници, а други две били адресирани до всеки от тях по отделено) кредиторът бил изложил обстоятелствата от възникването на облигационните отношения между страните, както било, респективно–кога било спряло плащането на задълженията от страна на длъжниците. Предоставеният срок за доброволно изпълнение бил за непогасената сума от 5634.40 лева, (която съответствала на падежиралите вноски за периода от 20.01.2021 година до 20.12.2021 година). Налице била и ясно изявление за последиците от неизпълнението–а именно незабавната изискуемост на цялата сума по договора и пристъпване към принудителното й събиране Възможността за обявяване на предсрочната изискуемост била договорена от страните по смисъла на чл. 11 от договора, като по съдържание същата изцяло припокривала нормативно установеното с чл. 71 от ЗЗД. Доколкото по делото липсвали доказателства за промяна на първоначално уговореното от страните, волята им, обективирана в чл. 11 не се замествала или заменяла с отразеното в нотариалния акт за учредяване на договорна ипотека. Последната била единствено обезпечение, дадено в изпълнение само на едно от поетите договорни задължение и била в неразделна обвързаност от договора за заем от 20.03.2020 година. В поканите за плащане не се твърдяло неучредяване на договорените от страните обезпечения, съответно тяхното намаляване. Изявлението на кредитора обаче ясно сочело спиране на плащанията от страна на длъжниците, като последното такова било с дата 05.07.2021 година и за сумата от 500.00 лева. За да било предсрочно изискуемо вземането, произтичащо от договор за заем, правото на кредитора да направил кредита предсрочно изискуем следвало да било упражнено преди подаване за издаване на заповед за изпълнение, като кредиторът трябвало да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост. Законът не предписвал конкретен способ за връчване на писмени съобщения между страните по договорните правоотношения, като в съдебната практика се приемало, че при липса на конкретна уговорка в договора за това, редовно връчен на длъжника бил документ, който му бил предаден лично или на негов пълномощник срещу подпис по правилата на ГПК, включително от нотариус или частен съдебен изпълнител. В конкретния случай, връчването било лично, като липсвал спор по отношение автентичността на подписите, положени от ответниците. Значим за настъпване на предсрочната изискуемост бил момента на получаване на поканата. В случая, макар и да били представени три покани за плащане, всички били с идентично съдържание. Идентична била и отразената във всяка една от тях дата на получаване–а именно 23.12.2021 година. Доколкото в поканите имало предоставен срок за доброволно изпълнение предсрочната изискуемост била настъпила след изтичането му (т. е. на 31.12.2021 година). Предвид това, въззивният съд приемал, че към момента на приключване на съдебното дирене и поради обявена предсрочна изискуемост, в тежест на Д. и Д., като длъжници договор за паричен заем от 20.03.2020 година, с нотариална заверка на подписите, обезпечен с договорна ипотека, инкорпорирана в нотариален акт № 124, том 1, рег. №1397, дело № 119/2020 г., били възникнали и съществуват следните задължения: 5634.40 лева–непогасени вноски по договора за заем за периода от 20.01.2021 година до 20.12.2021 година, преди възникване на предсрочната изискуемост на вземането; 32 560.41 лева-непогасена част от главницата към момента на възникване на предсрочната изискуемост на заема-31.12.2021 година; неустойка за забава от 4000.00 лева; законна лихва за забава върху сумата от 32 560.41 лева, считано от момента на подаване на заявлението до окончателното изплащане на сумата. Установеното наличие на тези задължения, съвпадало с възприетото от първоинстанционния съд, поради което било налице единство в изводите на двете инстанции и първоинстанционното решение, като правилно и законосъобразно следвало да бъде потвърдено. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Н. Н. Д. и Ж. А. Д. са поискали въззивното решение на Софийския апелативен съд да бъде допуснато до касационно обжалване по въпросите за това подлежи ли на обезсилване съдебно решение, постановено по иск с правно основание чл.422 от ГПК, с което е признато съществуването на вземане, което не е обективирано в издадената в заповедното производство заповед за изпълнение?; за това допустимо ри е да бъде поправяна по реда на чл. 247 от ГПК издадена заповед за незабавно изпълнение в частта относно признатото с нея вземане след като същата вече е била връчена на длъжника и същият е упражнил правото си на възражение срещу така обективираното в тази заповед вземане и се е развило производство по установяване на вземането, обективирано в заповедта? и за това в случай, че веднъж е констатирано наличие та очевидна фактическа грешка в издадената заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК, за която при последващ инстанционен контрол, бъде установено, че не е била поправена от заповедния съд спрямо дадените указания и бъде обезсилена, впоследствие издадената заповед, представлява ли нов акт, за който следва да бъде проведена процедура по връчване, съответно предоставяне на длъжника на възможност за възражение?. Така поставените въпроси са свързани с допустимостта на иска по чл. 422, ал. 1, във връзка с чл. 415, ал. 1 от ГПК, но не обуславят евентуална недопустимост на постановеното по него решение. Действително предметът на иска трябва да е идентичен с предмета на заповедното производство или да се отнася до част от него. Затова наличието на заповед за изпълнение срещу която е подадено възражение по чл. 414, ал. 1 от ГПК е условие за допустимост на предявения иск. Това условие трябва да съществува към всеки един момент на исковото производство, до влизането в сила на решението по него. Затова всяка промяна в обстоятелствата, отнасящи се до допустимостта на иска, настъпила в хода на исковото производство трябва да бъде взета предвид както от първоинстанционния, така и от въззивния съд по силата на чл. 235, ал. 3 от ГПК. В конкретния случай е установено, че Е. Т. Т. е инициирал заповедно производство за сумите, предмет на исковото такива, по което е била издадена заповед за изпълнение, срещу която Н. Н. Д. и Ж. А. Д. са подали възражение, станало повод за предявяване на иска. Съгласно т. 7 от ТР № 3/18.06.2014 година, постановено по тълк. д. № 3/2013 година на ОСГТК на ВКС разпоредбата на чл. 247 от ГПК е приложима в заповедното производство. Затова заповедта може да бъде поправена по реда на чл. 247 от ГПК по всяко едно време, включително и след предявяването на иска. В този случай защитата на длъжника се осъществява чрез вече подаденото възражение, срещу първоначално издадената заповед, а ако се налагат допълнителни действия, същите могат да бъдат предприети във вече образуваното исково производство. Това се отнася и до случаите, когато по реда на инстанционния контрол е прието, че заповедният съд не се е произнесъл по направеното със заявлението искане, обезсилил е издадената заповед и е върнал делото на първоинстанционния съд за издаване на заповед съобразно действителното искане. В конкретния случай, към момента на постановяване на въззивното решение е била налице заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК, сумите по която са съвпадали с претенциите на Е. Т. Т. по исковото производство, която заповед е следвало да бъде взета от съда по силата на чл. 235, ал. 3 от ГПК. Това преценено с обстоятелството, че заповедта е издадена по заповедно производство образувано преди предявяването на иска, води до извод за допустимост на последния. Съответно Н. Н. Д. и Ж. А. Д. са упражнили правото си на защита срещу издадената заповед чрез първоначалното възражение по чл. 414, ал. 1 от ГПК по отношение на първоначалната заповед, а ако последващите актове в заповедното производство са налагали предприемането на допълнителни действия от тяхна страна, то те могат да бъдат предприети във вече образуваното исково производство. Освен това с изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Н. Н. Д. и Ж. А. Д. са поискали допускане на касационното обжалване на решението на Софийския апелативен съд и по въпросите може ли съдът при мотивиране на решението си да излага твърдения за недоказаност на факти и обстоятелства, за които страната своевременно е направила доказателствени искания, но същите са били отклонени от решаващия състав като неотносими към спорния предмет? и за това валидно ли е обявена предсрочната изискуемост, когато в поканата до длъжника, кредиторът не е посочил, изрично, че упражнява правото си да обяви цялото вземане за предсрочно изискуемо, както и когато в поканата не е посочен, какъв е целият остатък от вземането, което следва да бъде изплатено й от кой момент е дължимо?. Първият от така поставените въпроси не обосновава допускането на въззивното решение на Софийския апелативен съд, доколкото е свързан с мотивите на въззивния относно доказателствата за родствените връзки на Е. Т. Т.. Съставът на въззивният съд е посочи, че поначало тези обстоятелства подлежат на доказване от Н. Н. Д. и Ж. А. Д., но това дали са представени доказателства за тях или не е без значение за производството, тъй като са неотносими към спора. Наличието родствените връзки на Т. с определени трети лица, само по себе си, не водело до нищожност на сключения между страните договор за заем, поради което доказателствата за установяването им били неотносими и не следвало да се събират в исковото производство. Във връзка с последното е посочено, че дори и тези обстоятелства да са били установени, това не би променило извода на въззивния съд по съществото на спора. Затова и тъй като уважаването на предявения иск не е следствие единствено от това, че твърдените от Н. Н. Д. и Ж. А. Д. родствени връзки на Е. Т. Т. с трети лица не са били доказани, така поставения въпрос не обуславя допускането на въззивното решение до касационно обжалване. Вторият от така поставените въпроси също не обуславя допускането на решението на Софийския апелативен съд до касационно обжалване, тъй като така както е формулиран не съответства на установените от съда факти. Съдът е установил, че в поканите до Н. Н. Д. и Ж. А. Д. бил посочен неплатения до този момент размер на задълженията, като бил определен срок за доброволно плащане, с предупреждение, че при липса на доброволно плащане, заемодателят ще счита цялата сума по договора за незабавно изискуема и ще пристъпи към принудително събиране на цялата сума, чрез изпълнение върху ипотекирания имот. Съдържанието на писменото изявление, с което вземането се обявява за предсрочно изискуемо не е изрично уредено в закона, поради което действието му се преценява с оглед на всички конкретно относими към това данни по делото. В случая наведените от Н. Н. Д. и Ж. А. Д. твърдения, с което обосновават въпроса си, по съществото си представляват оплаквания срещу изводите на въззивния съд по съществото на спора, които обаче не могат да бъдат разглеждани на този етап от производството. За да породи действие обявяването на вземането за предсрочно изискуемо, изявлението за това трябва да съдържа, индивидуализация на вземането и на съществуващото неизпълнение, както и изявление на кредитора, че обявява вземането за предсрочно изискуемо, било веднага след получаване на уведомлението, било след изтичането на определен срок от плащането. Посочването на пълния размер на дължимия се остатък от вземането,, след обявяването на предсрочната изискуемост не е посочено като задължителен реквизит на изявлението, поради което също би могло да породи действие и без него. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Н. Н. Д. и Ж. А. Д. са поискали въззивното решение на Софийския апелативен съд да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В конкретния случай твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба и изложението към нея за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Изложените от Н. Н. Д. и Ж. А. Д. твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Софийския апелативен съд. С оглед на горното не са налице предвидените разпоредбата на чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК, съответно по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, както и по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускането на касационно обжалване на решение № 419/07.04.2025 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 8-ми граждански състав, постановено по гр. д. № 629/2024 година по подадената против него от Н. Н. Д. и Ж. А. Д., касационна жалба с вх. № 14 465/30.05.2025 година, поради което такова не трябва да се допуска. С оглед изхода на делото Н. Н. Д. и Ж. А. Д. трябва да заплатят на Е. Т. Т. сумата от 2172.99 €, представляваща направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение