Определение № 1299 от 17.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 2644/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Синдикът на „КТБ“ АД н, чиито правомощия се упражняват от А. Д. и К. М., обжалва решение № 586 от 15.08.2022 г. по т.д. 228/22 г., САС, 5 състав, с което е потвърдено решението на Софийски градски съд за отхвърляне на исковете с правно основание чл. 59, ал. 2 ЗБН и чл. 59, ал. 3 ЗБН относно процесните прихващания, извършени с изявление № 10058 /29.10.2014 г. и вх. № 10 400 /31.10.2014 г. от „ТЕЦ Марица Изток 2“ ЕАД.

Твърди съществено нарушение на процесуалните правила, като съдът не бил се съобразил с точното приложение на закона, така както е разяснено в ТР 1/20 г. на ОСГТК на ВКС относно служебното задължение на съда да следи за нищожността на процесните правни сделки; също така не бил съобразил всички аргументи за знание за неплатежоспособност у ответника. Самото прехвърляне на вземанията от „БЕХ“ ЕАД на „ТЕЦ Марица Изток 2“ ЕАД било знание за настъпила неплатежоспособност, както и множество индиции за знание.

Твърди нарушение на материалния закон, конкретно ЗКИ и ЗПУПС.

Излага подробни съображения относно установените факти в процеса.

Моли да се отмени решението. Моли да се присъдят разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т.1 от ГПК поставя следните правни въпроси:

1. Длъжен ли е съдът да изследва наличието на всички законови предпоставки за валидното извършване на прихващане тогава когато е предявен иск за относителна недействителност на извършено прихващане?

2. Изискуемо ли е вземане от търговска банка, поставена под специален надзор по реда на чл. 115 ЗКИ за периода на специалния надзор? В случай, че това вземане не е изискуемо, валидно ли е прихващане, което е извършено в този период?

3. Договор за цесия, при който длъжник на прехвърленото вземане е търговска банка, поставено под специален надзор по реда на чл. 115 и сл. ЗКИ, има ли характера на платежна операция по смисъла на чл. 4от ЗПУПС, респ. уведомлението за цесия по чл. 99, ал. 3ЗЗД има ли характера на платежно нареждане по смисъла на §1 т. 33 от ДР на ЗПУПС? Подобна сделка противоречи ли на правилата на специалния надзор, наложени от БНБ?

4. При преценка за наличието на знание по смисъла на чл. 59, ал. 3 ЗБН следва ли съдът да съобрази дали даден акт на БНБ е бил обявен по партидата на поставената под специален надзор кредитна институция?

5. При извършване на преценка за наличие на знание съгласно чл. 59 ал. 3 ЗБН следва ли да бъдат взети предвид разпоредбите на всеки отделен договор за прехвърляне на вземане? Възможно ли е наличието или отсъствието на определени клаузи в цесионните договори да бъде прието за доказателство за знание по смисъла на чл. 59, ал. 3 ЗБН? Сключването на договори за прехвърляне на вземания на значителна стойност непосредствено преди отнемане на лиценза на банка индиция ли е за знание на страните по цесиите относно неплатежоспособността на банката?

6. Следва ли предвиденото знание по чл. 59 ал. 3 ЗБН да бъде установено ясно и недвусмислено доказателствено средство, за да се приеме, че такова е налице или е достатъчно поредица от факти и доказателства по делото да доказват субективното знание на кредитора, извършващ прихващане? Разпоредбата на чл. 59, ал. 3 ЗБН изисква ли доказване на знанието с преки доказателствени средства или е допустимо знанието да бъде установено с косвени доказателства с поредица от установени косвени факти и обстоятелства?

Сочи допълнително основание съгласно чл. 280 ал. 1 т.3 ГПК.

Ответникът „ТЕЦ Марица Изток 2“ ЕАД чрез адв. Х. М. е подал в срока, предвиден в чл. 287 от ГПК, отговор на касационната жалба. В отговора е изложил съображения, че не следва да се допуска касационно обжалване. Счита, че по отношение на поставения правен въпрос 1 въззивният съд е съобразил изцяло практиката по приложение на чл. 269 и чл. 272 от ГПК.

По отношение на правни въпроси 2 и 3, както и въпрос 1 е посочил, че са ирелевантни. Счита, че „КТБ“ АД не е страна по цесията. Липсвало основание за нищожност. Съгласно чл. 116 ал. 2 т. 2 ЗКИ, действаща към момента на извършване на прихващанията, се уреждала възможността за налагане на забрана единствено и само по отношение на действия на банката да изпълнява задълженията си, а не по отношение действията на кредитори на банката, предвид чл. 119, ал. 1 ЗКИ, действащ към момента на процесните прихващания, поради което поддържаните основания и възражения в преклудираната молба от 03.06.2022 г. и възраженията в тази насока като основания за нищожност били неоснователни. Уведомлението за цесия не представлявало нареждане за плащане. Приложимите разпоредби не били съгласно чл. 12 ал. 1 от Наредба № 3 от 16.07.2009 г. на БНБ, били тези по ЗЗД. Прихващането било способ за погасяване на вземания, не било необходимо насрещните страни да разполагат с реални пари. Банката не била извършила волеизявление, както и правни, и фактически действия. Императивният характер на чл. 119, ал. 1 ЗКИ, не можела да се тълкува разширително, поради обстоятелството, че същата касае изключително и само действия на банката и не се прилага за действия на трети лица, съконтрахенти, вкл. по извършване на прихващания.

Неоснователно било и твърдението за нищожност на прихващането поради това, че вземането на упражняващия правото на прихващане ответник не било изискуемо поради наложения на банката мораториум за плащанията. Правните последици от прихващането настъпвали с факта на достигане до банката на волеизявленията за прихващания, без да е налице необходимост от фактическо извършва не на банкови преводи по различни банкови сметки, като в случая било достатъчно единствено извършването на съответни счетоводни операции по погасяване на дълга. Счита, че не се изпълнява фактическия състав на чл. 119, ал. 1 ЗКИ. Не е бил нарушен редът за удовлетворяване на кредиторите.

Посочените правни въпроси били разрешени в съответствие с трайната практика на ВКС, изразена в множество решения. Подробно излага съображения за трайната практика относно „Знание за неплатежоспособност“.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

За да се произнесе и потвърди решението на първоинстанционния съд, въззивният съд е съобразил, че е налице влязло в сила решение по спора между страните, постановено от ВКС по т.д. 1538/20 г, с което са отхвърлени исковете на синдиците на „КТБ“ АД срещу „ТЕЦ Марица Изток 2“ ЕАД, с правно основание чл. 59, ал. 5 от ЗБН за признаване на относително недействителни по отношение на кредиторите на несъстоятелността отправените от „ТЕЦ Марица Изток 2“ ЕАД изявления за прихващане № 10058/29.10.2014 г. за вземане в размер на 445 000 лв, произтичащо от сключения между страните договор за сметка със специално предназначение от 09.05.2008 г. срещу задължението на ТЕЦ „Марица Изток“ ЕАД към 09.05.2008 г. срещу задължението на „ТЕЦ Марица изток 2“ ЕАД към „КТБ“ АД н за погасяване на главница по договор № 11 954/22.11.2012 г. за банков кредит „овърдрафт“ до размера на сумата от 445 000 лв и изявление за прихващане № 10400/31.10.2014 г. срещу задълженията на „ТЕЦ Марица изток2“ ЕАД към „КТБ“ АД (н) по договор от 22.11.2012 г. за банков кредит „овърдрафт“ в размер на 8 790 000 лв, по споразумение за покупко-продажба на споразумение на покупко-продажба на квоти за емисии парникови газове, в размер на 3 598 510,63 лв остатък по фактура и гаранция за изпълнение в размер на 586 749 лв и по договор за банков кредит от 10.12.2013 г. в размер на 7 700 054,48 лв, главница, лихва, изчислена към 27.10.2014 г. в размер на 160 372,07 лв, такси по акредитив за трето календарно тримесечие в размер на 5 024 009,03 йени и 4 642,47 евро и е върнато делото на Софийски апелативен съд за произнасяне по предявените искове с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 3 ЗЗД, вр. чл. 59, ал. 2 ЗБН и чл. 59, ал. 3 ЗБН. С посоченото решение на ВКС, е посочено, че приложимата редакция на разпоредбата на чл. 59, ал. 5 ЗБН за преценка на относителната недействителност на прихващанията, извършени до влизане в сила на изменението на разпоредбата на § 9 ЗИД ЗБД 2014 г ДВ бр. 98/14, предвид изменението й с пар. 8 ПЗР ЗИД ЗБН, с която е придадено обратно действие на чл. 59 ,ал. 5 ЗБН, обявен за противоконституционен с решение 8 от 27.05.2021 г. по конст.д. 9/20 г. на Конституционния съд на Р България, е първоначалната редакция преди изменението ДВ бр. 92/2002 г. Отчетен е материално-правния характер на разпоредбата. С оглед трайното тълкуване на разпоредбите, въззивният съд е приел, че предметът на делото са предявените главен иск, предявен от синдика на „КТБ“ АД против ТЕЦ „Марица Изток 2“ ЕАД с правно основание чл. 59, ал. 5 ЗБН за признаване за недействителни по отношение на кредиторите на несъстоятелността на „КТБ“ АД, на отправените от „ТЕЦ Марица Изток 2“ ЕАД изявление за прихващане вх. № 10058 /29.10.2014 г. за вземане в размер на 445 000 лв, произтичащо от сключения между страните договор за сметка със специално предназначение от 09.05.2008 г. срещу задължението на ТЕЦ Марица изток 2 ЕАД към КТБ АД за погасяване на главница по договор № 11 954 от 22.11.2012 г. за банков кредит овърдрафт до размер на сумата о 445 00 лв и изявление за прихващане № 10 400 от 31.10.2014 г. за вземане в размер на 21 069 035,15 лв, придобито от“ БЕХ“ ЕАД по договор за цесия от 31.10.2014 г. срещу задълженията на „ТЕЦ Марица изток 2“ ЕАД към „КТБ“ АД н по договор от 22.11.2012 г. за банков кредит „овърдрафт“ в размер на 8 790 000 лв по споразумение за покупко-продажба на квоти за емисии парникови газове в размер на 3 598 510,63 лв остатък по фактура и гаранция за изпълнение в размер на 586 749 лв и по договор за банков кредит от 10.12.2013 г. в размер на 7 700 054,48 лв, главница, лихва към 27.10.2014 г. в размер на 160 372,07 лв, такси по акредитив за трето календарно тримесечие в размер на 5 024 009,03 йени и 4 642,47 евро, като е обобщено, че предмет на спора са прихващания, извършени в периода 29.10.2014 г до 31.10.2014 г. Прието е, че приложима е редакцията на ЗБН преди изменението ДВ бр. 98 от 28.11.2014 г., тъй като изявленията, достигнало до банката преди въвеждането от законодателя на това изменение. Прието е, че длъжник не включва дружеството-кредитор по активно вземане, неправило изявлението за прихващане. Прието е, че искът с правно основание чл. 59, ал. 5 от ЗБН е неоснователен.

С оглед липсата на произнасяне по исковете с правно основание чл. 26, ал. 2, вр. чл. 59, ал. 2 и ал. 3 ЗБН, касационният съд е върнал делото на въззивния съд.

Въззивният съд е приел, че с решение № 73 от 20.06.2014 г. на Управителния съвет на Българската народна банка „Корпоративна търговска банка“ АД е поставена под специален надзор за срок от три месеца; за срок от три месеца е спряно изпълнението на всички задължения на банката; дейността на банката е ограничена, като й е забранено да извършва всички видове дейности съгласно лиценза за извършване на банкова дейност; отстранени са от длъжност членовете на управителния съвет и на надзорния съвет на банката; лишени са за срок от три месеца от право на глас акционерите на банката, притежаващи повече от 10 % от акциите й. Прието е, че е обявена неплатежоспособността на банката, с начална дата 06.11.2014 г, първоначално, впоследствие с решение на въззивния съд датата е изменена на 20.06.2014 г., както и че е открито производство по несъстоятелност и е обявена в несъстоятелност банката, прекратени са правомощията на органите на банката и е постановена обща забрана и запор върху имуществото, банката била обявена в несъстоятелност, прекратени правомощия на органите и поставена под обща забрана и запор, като и е лишена от правото да управлява и се разпорежда с имуществото, включено в масата на несъстоятелността; постановено е започване на осребряване на имуществото, включено в масата на несъстоятелността разпределение на осребреното имущество.

Прието е, че преди тези факти, на 22.11.2012 г. е сключен договор за банков кредит „овърдрафт“ № 11954 от 22.11.2012 г., по силата, на който банката била предоставила на „ТЕЦ Марица Изток 2“ АД кредитна линия за оборотни средства с кредитен лимит от 15 000 000 лева, с годишна лихва в размер на ОЛП + 6 % и срок на погасяване 36 месеца от датата на сключването на договора. С оглед извлеченията от счетоводните книги на банката е установено, че към 28.10.2014 г. задълженията на кредитополучателя за главница и просрочени лихви са в общ размер 8 885 746.45 лева. Със споразумение за покупко-продажба на квоти за емисии парникови газове № 11 983 от 11.12.2012 г. банката продала на ответника европейски квоти за емисии на парникови газове от вида EUA, валидни за изпълнение на задълженията на „ТЕЦ Марица Изток 2“ ЕАД към компетентния орган по чл. 131к, ал. 2 от ЗООС, съгласно правилата и условията на това Споразумение и Правилата на системата за търговия и приложимото законодателство с количество в общ размер 10 000 000 тона, при цена 8.93 евро за квота. От приложеното към молбата извлечение от сметката на купувача се установява, че към 31.10.2014 г. задълженията му са в общ размер 4 185 259. 63 лева. С договор за банков кредит № 12 660 от 10.12.2013 г. банката предоставила на ответника левовата равностойност на 1 304 551 300 японски йени и 1 066 000 евро, с годишна лихва в размер на ОЛП + 6 % и краен срок на погасяване 20.12.2018 г. От приложеното към молбата извлечение от счетоводните книги на банката е установено, че към 30.10.2014 г. задълженията на кредитополучателя за главница и просрочени лихви били в общ размер 7 942 029.53 лв. С уведомление с изх. № 38 548/ 29.10.2014 г., получено на 29.10.2014 г., ответникът отправил към банката изявление за прихващане на задължението си за погасяване на част от главницата по договора за банков кредит „овърдрафт“ № 11954 от 22.11.2012 г. до размер на сумата 445 000 лева, която представлявала вземането му срещу банката по прекратения договор за сметка със специално предназначение от 9.05.2008г. С договор за цесия от 31.10.2014 г. „Български енергиен холдинг“ ЕАД продало на „ТЕЦ Марица Изток 2“ АД вземания в размер на 21 069 935.15 лева - част от вземанията си към „КТБ“ АД по разплащателна сметка с общ размер към 27.10.2014 г. 29 921 668.18 лева, открита по Рамков договор за платежни услуги, сключен на 1.04.2014 г. при цена на сделката 21 069 935.15 лева, платима в срок от един месец от датата на вземане на съответната счетоводна операция от „КТБ“ АД. С уведомление с изх. № 38 756/ 31.10.2014 г., получено на 31.10.2014 г., „Български енергиен холдинг“ ЕАД уведомило „КТБ“ АД за сключването на договора за цесия от 31.10.2014 г. С уведомление с изх. № 02- 0926/ 31.10.2014 г., получено на 31.10.2014 г. ответникът отправил до банката изявление за прихващане на придобитото по договора за цесия от 31.10.2014 г. вземане в размер на 21 069 035.15 лева срещу задълженията му към банката: 1) по договора за банков кредит - „акредитив“ от 10.12.2013 г. в размер на 7 700 054.48 лева главница; лихва към 27.10.2014 г. в размер на 169 372.07 лева; такси по акредитив за третото календарно тримесечие в размер на 5 024 009.03 йени и 4 642.47 евро, с левова равностойност 80 992.04 лева; 2) по споразумение за покупко - продажба на квоти за емисии парникови газове № 11 983 от 11.12.2012 г. в размер на 3 598 510.63 лева - остатък по фактура № 183455/15.04.2014 г.; гаранция за изпълнение в размер на 586 749 лева; 3) по договор за банков кредит - „овърдрафт“ № 11954 от 22.11.2012 г. в размер на 8 790 000 лева главница и лихва към 25.10.2014 г. в размер на 94 274.14 лева. При тази фактическа обстановка на спора правните изводи са следните. По иска с правно основание чл. 59, ал. 2 от ЗБН, във връзка с чл. 26, ал.2, пр. 3 от ЗЗД. Разпоредбата на чл. 59, ал. 2 от ЗБН постановява, че изявлението за прихващане се отправя до синдика и трябва да бъде направено в писмена форма с нотариална заверка на подписа. Въззивният съд е изложил мотиви като е извършил систематично тълкуване, във връзка с първата алинея и заглавието на раздела, в който е уредена- „Попълване на масата на несъстоятелността“, и е приел, че изискването за форма на прихващането - писмена, с нотариална заверка на подписа, е въведено спрямо онези прихващания, които следва да бъдат извършвани в откритото производство по несъстоятелност и не се отнася за прихващания, направени преди откриването на това производство. Посочването на синдика е прието като предпоставка наличието на открито производство по несъстоятелност срещу банката. Неспазването на установената форма за действителност на едностранното изявление на кредитор за извършване на прихващане влече предвидените в чл. 26, ал. 2, предл. 3 от ЗЗД правни последици - едностранното волеизявление е нищожно. Разпоредбите, въвеждащи изисквания за квалифицирана форма на правните сделки, не могат да се тълкуват и прилагат разширително. От това следва, че извършените прихващания, адресирани до банката, на която към този момент синдик не е назначен, не могат да се третират като нищожни, поради неспазване на предвидена форма за валидност.

Обобщено е, че изявленията за прихващане, отправени преди откриването на производство по несъстоятелност, са извън приложението на чл. 59, ал. 2 от ЗБН и поради това неприложими към изявленията за прихващане, отправени от ответника на 29.10.2014 г. и на 31.10.2014 г. По тази причина и иска, предявен на посоченото основание, е неоснователен.

По иска с правно основание чл. 59, ал. 3 от ЗБН, въззивният съд е приел, че с тази разпоредба е уредено потестативно право по съдебен ред да бъде обявена относителната недействителност на прихващане, извършено от кредитор на банка, спрямо която е открито производство по несъстоятелност. Целта на този иск е да бъде осуетена възможността удовлетворения по силата на извършено прихващане кредитор да бъде поставен в по - благоприятно положение в сравнение с положението, в което би бил при разпределение на имуществото на длъжника по правилата на чл. 94 от ЗБН, в случай, че това прихващане не беше осъществено. Посочвайки фактическия състав на правната норма валидно извършено изявление за прихващане от кредитор към банка, спрямо която е открито производство по несъстоятелност (без значение дали е извършено преди или след откриване на производството); вземането или задължението на кредитора да е придобито преди датата на откриване на производството по несъстоятелност; към момента на придобиване на вземането или на задължението кредиторът да е знаел, че е настъпила неплатежоспособност или че е поискано откриване на производство по несъстоятелност. В конкретния случай първото изявление за прихващане е било отправено и получено от банката на 29.10.2014 г., вземането по договора за цесия е било придобито на 31.10.2014 г., като изявлението за прихващане е било отправено до банката на същия ден. Прието е, че правнорелевантните факти са се осъществили преди датата на откриване на производството по несъстоятелност - 22.04.2015 г., което е обусловило извод за наличието на два от елементите на фактическия състав на чл. 59, ал. 3 от ЗБН. Прието е, че между страните е спорно дали е налице и третият елемент - към момента на придобиване на вземането ответникът да е знаел, че е настъпила неплатежоспособност или че е поискано откриване на производство по несъстоятелност. Искането за откриване на производство по несъстоятелност е било заявено по реда на чл. 9, ал. 1 от ЗБН с молба, подадена от Българската народна банка на 7.11.2014 г., към която е приложено Решение № 138 от 6.11.2014 г. на Управителния съвет на Българската народна банка за отнемане на лиценза за извършване на банкова дейност на „Корпоративна търговска банка“ АД. На същата дата молбата е била вписана в търговския регистър с вписване № 20141107140740. Следователно, по силата на фикцията в чл. 7, ал. 1 от ЗТРРЮЛНЦ, ответникът е узнал за отнемането на лиценза на банката за извършване на банкова дейност и искането за откриване на производство по несъстоятелност на 7.11.2014 г. - след датите на придобиването на въпросните вземания и на отправянето на изявленията за прихващане до банката, което изключва наличието на знание в една от хипотезите на оборимата презумпция в чл. 59, ал. 3 от ЗБН. В конкретния случай не може да се приеме за доказано и знание за настъпила неплатежоспособност на банката - другата хипотеза на правната норма. С оглед трайното тълкуване на посочената норма, въззивният съд е изложил мотиви, че следва да се държи сметка за разграничението, което закона прави между неплатежоспособност на банката, както е дефинирана в чл. 36, ал. 2 от Закона за кредитните институции и опасност от неплатежоспособност в дефиницията на чл. 115 от същия закон. Въззивният съд е приел, че спрямо банките не е налице презумпция за неплатежоспособност на банка, която да се прилага при откриване на производство по несъстоятелност. Отречено е приложението по аналогия на чл. 608, ал. 2 ТЗ. Прието е, че спиране на плащанията по смисъла на чл. 608, ал. 2 от ТЗ и чл. 116, ал. 2 от ЗКИ е различен. В първия случай спирането на плащането е обективно състояние, което е обусловено от обективна невъзможност за това - липсата на парични средства и краткотрайни бързо ликвидни активи, а във втория - то не се дължи на такава невъзможност, а възниква по силата на административен акт на централната банка като предпазна мярка, целяща запазването на активите на банката в периода, в който предстои да бъде взето решение дали спрямо нея ще бъдат приложени оздравителни мерки или ще бъдат предприети прекратителни процедури. Така е прието, че в нито един момент от периода, започващ от деня на поставянето на банката под специален надзор и завършващ в деня на вписването в търговския регистър на решението за отнемане на лиценза за банкова дейност, не може нито да се твърди, нито да се приеме за логично, че участниците в гражданския оборот са знаели, че е настъпила неплатежоспособност на банката. Направено е разграничение, че на широката публика (или на средностатистическия гражданин, според термина, употребен от въззивника) общоизвестен, е станал единствено факта, че банката изпитва финансови затруднения, възникнали по разгласените от средствата за масово осведомяване обективни и субективни причини, но не и че е в състояние на неплатежоспособност. Въззивният съд се е позовал на практиката на ВКС, съгласно която знание за неплатежоспособност по смисъла на чл. 59, ал. 3 от ЗБН не може да се обоснове със знание на решението на УС на БНБ за поставяне на съответната банка под специален надзор като оздравителна принудителна административна мярка по чл. 115, ал. 1 от ЗКИ, включително от спирането на плащанията по чл. 116, ал. 2, т. 2 от ЗКИ. В посочената хипотеза под „знание за неплатежоспособност“ следва да се разбира узнаване на обективирано от БНБ, в качеството й на компетентен за това надзорен орган, становище за неплатежоспособност на банката по чл. 36, ал. 2 от ЗКИ (в редакцията преди изменението, обн. в ДВ, бр. 62/ 2015 г.), преди то да бъде формализирано в акт за отнемане на лиценза за банкова дейност, като именно недобросъвестното възползване от достъп до тази информация се санкционира от закона. В контекста на изложеното, конкретно във връзка с възражението на банката, основано на приложения препис - извлечение от доклад на БНБ с информация на народните представители от 43-то Народно събрание за състоянието на „КТБ“ АД, съдът е съобразил принципното становище в Решение № 143 от 12.02.2021 г. по т. д. № 2343/ 2019 г. на ВКС, II т. о., според което за разлика от актовете на Българската народна банка, за които с изрични законови разпоредби е предвидено вписване в Търговския регистър и от момента на вписването обстоятелствата по тях се считат за известни на всички трети лица по силата на чл. 7 ЗТРРЮЛНЦ (напр. решенията на УС на БНБ за поставяне на банка под специален надзор и за отнемане на лиценза за извършване на банкова дейност), узнаването на информацията, разпространена чрез официалната интернет - страница на БНБ, не се презумира от факта на публичното й оповестяване. Макар тази информация да е предназначена за неограничен кръг субекти, достъпът до нея зависи от свободната воля и от инициативата на всеки отделен субект да се информира за публикуваните от БНБ актове, съобщения, данни и др. Дори да се приеме, че публикуваните в периода 11.08.2014 г. - 27.10.2014 г. документи и съобщения съдържат категорично изразено становище на Централната банка за окончателно установена неплатежоспособност на „КТБ“ АД и за предстоящо иницииране на производство по несъстоятелност на банката, разгласяването на тази информация не е достатъчно за извода, че към датата на придобиване на заявеното за прихващане вземане ответникът е знаел за настъпилата неплатежоспособност на банката. Фактът, че преди придобиване на вземането Централната банка е оповестила публично становището си за установено състояние на неплатежоспособност на банката, би могъл да се преценява единствено като индиция за знание по смисъла на чл. 59, ал. 3 ЗБН, доколкото като кредитор и длъжник на поставената под специален надзор банка, ответникът е имал интерес да следи за предприетите по отношение на нея действия от страна на компетентния орган - БНБ. Уважаването на иска по чл. 59, ал. 3 ЗБН обаче е предпоставено от пълно и главно доказване на знанието, а не от индиции и предположения, че към момента на придобиване на заявеното за прихващане вземане ответникът е знаел или при проявена за това грижа е могъл да узнае за настъпилата неплатежоспособност на банката. Прието е, че в конкретния случай липсват категорични доказателства, че към релевантния за спора момент ответникът е разполагал с информация за предстоящо отнемане на лиценза на банката, последвано от иницииране на производство по несъстоятелност, и недобросъвестно се е възползвал от нея при извършване на прихващането. Прието е, че липсва основание да се приеме че прихващането е извършено при наличие на знание, релевантно за уважаване на иска по чл. 59, ал. 3 от ЗБН. В обобщение на изложеното до тук - предвиденият от законодателя субективен елемент от фактическия състав на чл. 59, ал. 3 ЗБН подлежи на пълно и главно доказване от ищеца чрез всички допустими доказателствени средства, а в конкретния случай такива доказателства - преки или косвени, няма, затова и следва да се приеме, че предявения на това основание иск е недоказан.

По заявените за първи път в производството пред въззивния съд при новото разглеждане на делото доводи, съдът е съобразил, че в конкретния случай съдът няма задължение да се произнесе служебно по твърдяната от въззивника нищожност, тъй като не се установяват пороци, произтичащи както пряко от съдържанието и формата на прихващанията (респ. договора за цесия), така и от общоизвестни или служебно известни на съда факти. В молбата от 03.06.2022 г. за пръв път се излагат фактически твърдения, които съставляват основанието на нов установителен иск по реда на чл. 124 от ГПК, във връзка с чл. 119, ал. 4 и 5 от ЗКИ иск, а на този етап от развитието на производството предявяването на нов иск е недопустимо. Доколкото претенцията за установяване на нищожността на сделка не е ограничена с преклузивен срок, въззивникът може да я предяви със самостоятелен иск. Изложените до тук съждения водят до заключението, че развитите във въззивната жалба оплаквания са неоснователни и поради съвпадането на крайните изводи на настоящия състав на въззивната инстанция с тези на първостепенния съд обжалваното решение следва да бъде потвърдено. Предвид крайния изход от спора в настоящата инстанция относно задължението за заплащане на разноските съдът съобрази следното.

Допускането на касационно обжалване се извършва при спазване предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК.

По отношение на посочения първи правен въпрос, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че съгласно трайната практика на ВКС, за да се прецени относителната недействителност на една сделка, следва да се прецени правното й действие. В случая така формулираният правен въпрос не отговаря на критериите съгласно чл. 280, ал.1 от ГПК, с него касаторът да е обосновал общо основание за допускане на касационно обжалване, така както е разяснено изискването за наличие на общо основание съгласно т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно посоченото тълкуване, правният въпрос следва да бъде включен в предмета на спора и да е разрешен от въззивния съд, по начин, обуславящ изхода на спора. Посоченият правен въпрос не е обуславящ изхода на спора, доколкото въззивният съд се е произнесъл след като по част от предмета на делото е постановено влязло в сила съдебно решение, а именно по иск с правно основание чл. 59, ал. 5 от ЗБН. Поставеният правен въпрос не може да бъде обуславящ, тъй като няма да промени изхода на спора по разгледаните искове. В настоящето производство не може да се направи извод, че са били налице общоизвестни или служебно известни факти, извън посочените от страните и разгледани от въззивния съд, както и наличие на доказателства, които могат да определят нищожност на изявленията за прихващане. В този смисъл разясненията в ТР 1/27.04.2022 г. по тълк.д. 1/20 г. на ОСГТК на ВКС, са неотносими.

По отношение на втория и третия поставени правни въпроси, настоящият съдебен състав намира, че не са обуславящи изхода на спора. На първо място доводите във връзка с липса на изискуемост на вземането на титуляра след поставяне на банката под специален надзор с решение на УС на БНБ от 20.06.2014 г., е поставен едва при новото разглеждане на делото пред въззивния съд. Поставеният въпрос съдържа в себе си теоретичната постановка, че вземането не е изискуемо след като банката е поставена под специален надзор. По начина, по който е формулиран въпросът, същият не съответства на данните по делото и представлява теоретичен въпрос. Въззивният съд не е разгледал така сочените основания, приел е, че същите са въведени несвовевременно в процеса и следва да се предяви със самостоятелен иск. Поради това с поставения правен въпрос, касаторът не е обосновал общо основание за допускане на касационно обжалване

По отношение на поставените въпроси 4 и 5 „знанието за неплатежоспособност“ като субективен елемент в хипотезата на чл. 59 ,ал. 3 от ЗБН следва да се посочи следното. Въпросът относно момента, в който даден акт на БНБ е обявен по партидата на банката в търговския регистър, в случая е разрешен като е взето предвид, че предмет на иска са изявления за прихващане от 29.10.2014 г. и 31.10.2014 г. Съгласно трайната практика на ВКС по приложение на чл. 59, ал. 3 от ЗБН, знание за неплатежоспособност по смисъла на чл. 59, ал. 3 ЗБН не може да се обоснове със знание, че е постановено решение от УС на БНБ за поставяне на банка под специален надзор като оздравителна принудителна административна мярка по чл. 115 ЗКИ, нито със спиране на плащанията. В трайната практика на ВКС е прието, че под "знание за неплатежоспособност" следва да се разбира узнаване на обективирано от БНБ, в качеството й на компетентен за това надзорен орган, становище за неплатежоспособност на банка по чл. 36, ал. 2 ЗКИ, преди то да бъде изложено в акт за отнемане на лиценз за банкова дейност, като именно недобросъвестното възползване от достъп до тази информация е релевантното обстоятелство, предвидено в закона. В случая въззивният съд е разгледал всички твърдени факти и обстоятелства и е приел, че е необходимо да се установи недобросъвестно възползване от достъп до информация относно становище на компетентния държавен орган, че банката е в състояние на неплатежоспособност. Въззивният съд не се е отклонил от трайната практика на ВКС, на която й се е позовал, че знанието на извършващия прихващане кредитор, че банката е спряла плащанията и е поставена под специален надзор с публично оповестено решение на УС на БНБ, не може да се разглежда като знание за настъпила неплатежоспособност по смисъла на чл.59, ал. 3 ЗБН. Знанието по чл.59, ал.3 ЗБН във всеки конкретен случай подлежи на доказване от ищеца с всички допустими доказателствени средства. В случая съдът след като е анализирал доказателствата, не е установил наличие на знание у прихващащия на състоянието на неплатежоспособност.

Посоченият шести въпрос е теоретичен. Принципно вярно е становището, че съгласно трайната практика на ВКС е допустимо доказването на факти и обстоятелства чрез събиране на множество косвени доказателства, като тези доказателства в съвкупния им анализ, обосновават несъмнен извод за настъпване на главния факт, така както е постановено в сочените от касатора съдебни решения на ВКС. В случая не може да се проследи по отношение на кои доказателства се твърди, че установяват твърдения факт и в съвкупното проявление на кои доказателства може да се направи извод, че е налице знание за неплатежоспособност за ответника, чрез неговите представители, за да се установи сочената изискуема от чл. 59, ал.3 от ЗБН предпоставка. Така формулираният правен въпрос е извън конкретното разрешение на спора по делото и не представлява общо основание за допускане на касационно обжалване.

С оглед изхода на спора, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, на ответника „ТЕЦ М. Изток 2“ ЕАД следва да се присъдят направените разноски в размер на 216 684 лв, във връзка с отговора на касационната жалба. Видно от фактура, издадена от АД „М. и партньори“, упълномощил в качеството си на пълномощник на ответника, адв. Х. М., е начислена сумата от 216 684 лв, представляваща стойността на адвокатското възнаграждение. Видно от платежно нареждане за кредитен превод е заплатена сумата от 216 684 лв с ДДС.

Така мотивиран Върховният касационен съд на Р България