Определение № 60346 от 09.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 1863/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от Е. Л. Н., чрез процесуален пълномощник, против решение № 1008 от 13.05.2020 г. по в. т. д. № 5038/2019 г. по описа на Апелативен съд – София, ТО, 15-ти състав, с което е потвърдено решение № 1234/05.07.2019 г. по т. д. № 1569/2018 г. по описа на Софийски градски съд. С последното е признато за установено на основание чл.422 ГПК, че касаторът дължи на ИВЕРО ЕООД сумата 40 000 лв. – главница по запис на заповед от 21.11.2016 г., ведно със законната лихва от 13.04.2018 г. до окончателното плащане, за която сума срещу Е. Л. Н., в качеството му на авалист на издателя АУТО ЕКИП ЕАД, е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК от 20.04.2018 г. по гр. д. № 23846/2018 г. на СРС, I ГО, 49-ти състав, както и са присъдени разноските за исковото и заповедното производство. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на решението, като необосновано, постановено в нарушение на материалния закон и при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила; и се моли за неговата отмяна. Според касатора, съдът не е взел предвид всички обстоятелства от значение за разрешаването на спора /вземането е било възстановено частично/. Искането за допускане на касационно обжалване е основано на разпоредбите на чл.280 ал.1 т.3 и ал.2 ГПК. Изрично са формулирани следните въпроси: 1/ Обвързан ли е съдебният състав с твърдението за фактите относно съществуването на каузални отношения и относно необходимостта от изследване на каузалните правоотношения между страните, въведени по делото и представляващи основание за издаване на процесния запис на заповед, с оглед събраните по делото доказателства и представени допълнително такива; 2/ Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди и оцени всички събрани и представени по делото и относими към предмета на спора доказателства в тяхната съвкупност; 3/ Следва ли въззивният съд да съобрази решението си с всички доводи на страните и събраните по делото доказателства, свързани с тези доводи, относими към правнорелевантните факти; 4/ Следва ли съдът да вземе предвид факта, че сумата по запис на заповед не е предявена за плащане в срок до една година от издаването му, водещо до прескрибиране на ефекта и съответно до основателност на абсолютното възражение по чл.514 ТЗ на задължените по ефекта лица. От страна на касатора се прави и бланкетно позоваване на всички хипотези на чл.280 ал.2 ГПК. Против жалбата в срока по чл.287 ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от ИВЕРО ЕООД [населено място], чрез процесуален пълномощник, с който се оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, излага се и становище за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, за да се произнесе по реда на чл.288 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл.283 ГПК от легитимирана страна и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да постанови обжалвания краен резултат, съставът на въззивния съд, след преценка на събраните по делото доказателства във връзка с доводите и възраженията на страните, е приел, че обжалваното съдебно решение е допустимо, както с оглед процесуалните срокове и предпоставки за предявяване на иска, така и поради липсата на пречки делото да се води само срещу менителничния поръчител /производството срещу издателя е било отделено и спряно, на основание чл.637 ал.1 ТЗ/. По съществото на спора въззивният съд е приел, че по делото липсва въведено от ответника каузално правоотношение, обезпечено със записа на заповед, поради което ищецът следва да установи единствено валидността на ценната книга и настъпване на падежа на задължението. Формирани са изводи, че записът на заповед отговаря на всички изисквания на чл.535 ТЗ и е редовен от външна страна, а падежът е определен “на предявяване” – чл.486 ал.1т.1 ТЗ вр. чл.537 ТЗ, до 12 месеца от датата на издаването му. За неоснователни са намерени възраженията на ответника, че след като записът на заповед е бил предявен за плащане след повече от 12 месеца от издаването му, поемателят е загубил правото на иск срещу авалиста. Прието е, че в случая падежът не е определен съгласно чл.486 т.2 ТЗ, а се касае за приложението на чл.487 ал.1 изр.2 ТЗ, като неспазването на посочения в тази разпоредба едногодишен срок не води до прескрибиране на ефекта, респективно не могат да се приложат последиците на чл.514 ТЗ /относно пропускането на срокове/, в какъвто смисъл е искането на ответника. Допълнително съдът се е позовал и на задължителните разяснения по т.3 от ТР № 1/28.12.2005 г. по тълк. д. № 1/2004 г. на ОСТК на ВКС, според които непредявяването на записа на заповед за плащане в срок води до изгубване на правата по него по отношение на регресно отговорните лица, но това не се отнася за издателя на записа на заповед и неговия авалист. За неоснователно само по себе си е счетено оплакването на ответника във въззивната жалба за това, че първоинстанционният съд не е приел представени от него писмени доказателства за размера на задължението /протокол за прихващане/, тъй като това доказателство не се представя пред въззивния съд, нито се иска допускането му по реда на чл.267 ГПК /а извън горното същото би било относимо към каузалните правоотношения между страните, които не са били надлежно въведени в спорния предмет/. Настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол. За да е налице общото селективно основание по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, касаторът следва в изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК ясно и точно да формулира правен въпрос от значение за конкретното дело - включен в предмета на спора, разрешен от въззивния съд и обусловил постановения от него краен резултат, но не и правилността на решението, с оглед конкретните доказателства и факти по делото. Основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 ГПК и касационните основания по чл.281 т.3 ГПК са различни и се отнасят до различни фази на касационното производство. Съдът няма правомощия сам да извежда значимия правен въпрос от оплакванията в жалбата и/или изложението, а може само да го уточни или преформулира. Едва при удовлетворяване по този начин на общия селективен критерий за достъп до касация, подлежат на изследване допълнителните такива по чл.280 ал.1 т. т. 1-3 ГПК - в този смисъл са задължителните указания, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т.1. В случая посочените предпоставки не се установяват по делото. Първите три /процесуалноправни/ въпроса са без значение за изхода по конкретното дело, с оглед мотивите на въззивния съд. Това е така, доколкото, от една страна, той е разгледал всички своевременно направени възражения на касатора и събраните във връзка с тях доказателствата, а от друга – необсъдените доказателства не са станали част от доказателствения материал по делото, за което са изложени съответни съображения. Тези въпроси поначало са предпоставени от неосъществения факт за навеждане на каузалното правоотношение, по повод на което е бил издаден записът на заповед, в предмета на спора. Необсъждането на твърдения, възражения и доказателства, които не са включени в спорния предмет, не могат да обосноват допускане на касационно обжалване по въпроси за задълженията на въззивния съд по чл.236 ал.2 ГПК. Освен това по посочените въпроси касаторът се позовава на допълнителното селективно основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, което не само е бланкетно заявено, но и обективно не е налице, с оглед съществуването на трайна практика на ВКС, на която въззивното решение съответства. Четвъртият въпрос не е коректно формулиран, а и касае изцяло правилността на формираните от въззивния съд изводи по приложението на чл.514 ТЗ и преценката, че конкретният случай не попада в хипотезата на посочената правна норма. Отделно от това, същите са съобразени изцяло със задължителната тълкувателна практика на ВКС, което сочи, че и по отношение на този въпрос отсъства допълнителното основание на чл.280 ал.1 т.3 ГПК – същият да има значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. На последно място с оглед позоваването на самостоятелното основание за достъп до касация по чл.280 ал.2 ГПК следва да се посочи, че липсват данни обжалваното въззивно решение да е вероятно нищожно или недопустимо, нито пък – очевидно неправилно. При постановяването му не е допуснато превратно прилагане на закона /в неговия обратен смисъл/ или грубо нарушение на правилата на формалната логика. Предвид изложеното, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение