Определение № 108 от 09.05.2022 г. на ВКС по т. д. № 1763/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника „Топила Груп“ ЕАД, [населено място] срещу решение № 10311 от 09.04.2021г. по в.гр.д.№ 3828/2019г. на Апелативен съд София, ГО, 8 състав в частта, имаща за резултат уважаване на предявените от Г. Д. Г. искове с правно основание чл.240, ал.1, чл.240,ал.2, във вр. с чл.79 ЗЗД и чл.86 ЗЗД. Допустим предмет на касационното обжалване е въззивният акт в частта за: потвърждаване на първоинстанционното решение /основно и допълнително/ по гр.д.№ 8036/2015г. на Софийски градски съд ГО, 15 състав за осъждането на касатора да заплати: на основание чл.240,ал.1 ЗЗД сумата 416 570лв., дължима по договор за заем от 05.01.2012г., ведно със законна лихва от 19.06.2015г.; на основание чл.240,ал.2 ЗЗД - сумата 36 285.08лв. - договорна лихва върху същата главница за периода до 16.06.2015г.; за отмяна на първоинстанционното решение за отхвърляне на иска по чл.86,ал.1 ЗЗД за сумата 19 691.72лв. - обезщетение за забава в размер на законната върху главницата от 416 570лв., дължима за периода от 29.12.2014г. до 16.06.2015г. и уважаването на претенцията за сумата 19 691.72лв. Решението в частта по останалите обективно съединени главни искове с правно основание чл.240,ал.1 ЗЗД за сумата от 10 000лв. /частичен иск от 59 950лв. по заемно правоотношение от 21.12.2011г./, и по два договора за заем от 21.12.2011г., всеки за по 15 000лв., както и в частта по исковете с правно основание чл.240,ал.2 ЗЗД върху главниците от по 15 000лв. по заемните правоотношения от 09.12.2013г., не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280,ал.3,т.1, предл.второ ГПК. В тази част спорът има за предмет права, произтичащи от сключени от търговеца при упражняване на неговото занятие договори за заем, тъй като презумпцията на чл. 286,ал.3 ТЗ не е оборена. Производството във връзка с изпълнението на задълженията по субективни търговски сделки, каквото е настоящото, има характер на търговски спор, по който, всеки един от посочените искове е с цена под 20 000лв. Този извод дава основание делото, в рамките на което е разгледан спорът, да бъде квалифицирано като търговско и приложение да намерят правилата за достъп до касационно обжалване по търговски дела, действащи към момента на постановяване на въззивното решение. В касационната жалба по отношение на допустимия предмет на касационното обжалване са въведени доводи за неправилност. Касаторът се позовава на допуснати от въззивната инстанция съществени нарушения на съдопроизводствените правила с приобщаването към доказателствения материал по делото на правилно изключено от първостепенния съд доказателство - оспорения договор за заем от 05.01.2012г. с посочена предоставена в заем в размер на 420 000лв. Твърди се, че по този начин съставът на САС е основал решаващите си изводи на документ, приложен в заверено от ищеца копие, и при непредставен по реда на 183 ГПК оригинал/официално заверен препис. Касаторът счита, че определението на САС, с което на основание чл.253 ГПК е отменено протоколно определение на СГС, с което договорът е изключен от доказателствата на основание чл.183 ГПК, е недопустимо, неправилно и незаконосъобразно, а определението на СГС по чл.183 ГПК е правилно. Изразява се несъгласие с изводите на САС, че и при изключване на договора от доказателствения материал, при съвкупната преценка на останалите доказателства по делото се установява съществуването на спорното правоотношение. Като нарушение на материалния закон касаторът счита зачитането на доказателствената сила на приетата в производството пред САС съдебно почеркова експертиза, изготвена въз основа на копие от оспорения договор за заем. Посочва, че доказателствената тежест за установяване на автентичността на договора следва да носи ищецът, който се ползва от този документ, а той не е установил при пълно и главно доказване обстоятелството, че подписът върху процесния договор за заем е положен от представляващия акционерното дружество. Възразява, че не е установен падежът на задължението по заемното правоотношение от 05.01.2012г., че апелативният съд неправилно е ценил волята на страните в спорния договор, тъй като отсъстват доказателства ответното дружество да е поискало заемната сума. Счита, че банковите преводи удостоверяват получаването на сумата, но не доказват договора, по който е извършено плащането. Оспорва правилността на извода, че предаването на заемната сума в изпълнение на договор за заем от 05.01.2012г. се установява от анализа на писмените доказателства и заключението на счетоводната експертиза. Като евентуален поддържа довод, че ако договорът за заем от 5.01.2012г. е валидно сключен и поражда действие, част от задължението по него е погасено чрез плащане при съобразяване на разпоредбата на чл.76,ал.1 ЗЗД, тъй като задължението по него е най-обременително и плащанията, извършени от дружеството на 26.01.2012г., на 16.03.2012г. и на 18.04.2012г., в общ размер на 50 095лв. (отразени в счетоводната експертиза като частично погасяване на дълга по заемното правоотношение от 21.12.2011г. за сумата 59 950лв.), следва да се отнесат за погасяване на задължението по спорния договор от 05.01.2012г. Въведен е и довод за очевидна неправилност на обжалвания акт. Като аргумент отново са посочени процесуалните действия на САС по приложението на чл.183 ГПК и отмяната на протоколното определение на първоинстанционния съд за изключване на спорния договор. Поддържа се, че въззивната инстанция е приобщила договора единствено въз основа на твърдения на ищеца - ползващата се от документа страна, без да изследва причините, поради които ищецът не разполага с оригинала и дали те са извинителни, без да изследва местонахождението на оригиналния договор. Като второ съображение са възпроизведени доводите за неправилно ценена от САС допусната почеркова експертиза без да бъде установена идентичността на изследваното копие с оригинала на документа. Изложени са и аргументи за недоказаност съществуването на договор за заем от 05.01.2012г. и за евентуална установеност в процеса на отделни преводи по отделни договори за заем. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на обжалването: По първа група въпроси, свързани с приложението на разпоредбата на чл.253 ГПК (процесуално допустимо ли е и материално компетентен ли е въззивният съд да отмени определение по движение на делото; допустимо ли е тази отмяна да бъде основана само на твърдение на ползващата се страна, че документът се намира в трета страна или в насрещната страна) при допълнителната предпоставка на чл.280,ал.1,т.1,предл. последно ГПК, чието приложно поле е обосновано с актове на ВКС; По втора група въпроси, свързани с неблагоприятните последици, предвидени в чл.183 ГПК, като следствие от непредставяне на поискан оригинал на копие на документ, който е оспорен от насрещната страна (следва ли да се приложат тези последици, ако не е представен оригинал; следва ли при непредставяне на оригинал, документът да бъде изключен от доказателствения материал; може ли съдът да основе изводите си на заверен от страна препис, при искане от другата страна да се представи оригинал; освобождава ли се страна от неблагоприятните последици на чл.183 ГПК при наличие само на твърдение, че документът се намира в трето лице или в насрещната страна; следва ли да се приеме за успешно оспорването на документ, ако страната не представи оспорения в оригинал; относно възможността за установяване със свидетелски показания на непредставен в оригинал или официално заверен препис документ; относно възможността проверката на автентичността на документа експертизата да се извърши без представен оригинал). Касаторът се позовава на противоречие на обжалваното решение с решението по гр.д.№ 17/2004г. на 2 гр.о., по гр.д.№ 5349/2007г. на 2 гр.о., по гр.д. № 536/10г. на 2 г.о., по гр.д.№ 654/10г. на 1 г.о., по т.д.№ 73/10г. на 1 т.о., по гр.д.№ 668/11г. на 4 г.о., по т.д.№ 325/10г. на 2 т.о., по гр.д.№ 662/12г. на 2 г.о., по гр.д.№ 1050/12г. на 4 г.о.,гр.д. № 1992/13г. на 2г.о., по гр.д.№ 4258/16г. на 4 г.о., по гр.д.№ 890/18г. на 4г.о. по гр.д.№ 4758/16г. на 3г.о. и по гр.д.№ 567/18г. на 3 г.о. на ВКС. Трета група въпроси, свързани с доказателствената сила на графологическа/почеркова експертиза, изготвена върху копие на документ, оригиналът на който не е представен по делото и с разпределението на доказателствената тежест при оспорване на това доказателство - в случая договора за заем от 05.01.2012г. (следва ли да се кредитира заключение на графологическа експертиза, изготвена върху копие от документ, когато експертът не отговаря на въпроса дали подписът е пренесен чрез техническо средство от друг документ и следва ли съдът да отхвърли като недоказано оспорването на документа и да отхвърли възражението за нищожност на договора поради липса на съгласие; следва ли в този случай съдът да приеме, че положеният оспорен подпис е автентичен или не и следвало ли е договорът да се игнорира поради липса на доказателствена стойност; чия е доказателствената тежест за установяване истинността на подписа, положен върху оспорения договор за заем, при положение, че не е представен оригинал или официално заверен препис; следва ли съдът да приложи последиците на чл.161 ГПК при непредставяне на оригинала на документ от ползващата се от него страна, надлежно оспорен в открито производство по чл.193 ГПК; следва ли съдът да кредитира заключение на графологична експертиза, изготвено върху копие от документ, непредставен в оригинал и при направено изявление от страната, че не разполага с такъв, предвид обстоятелството, че е явно, че направената от страната заверка върху документа не се основава на сравнение с оригинала; следва ли оспорването на автентичността на документ да се приеме за успешно, в случай, че оригиналният документ не е представен по делото). Твърди се противоречие на обжалваното решение с решенията по гр.д.№ 17/2004г. на 2 г.о., по гр.д.№ 654/2010г. на 1 г.о., по т.д.№ 628/2009г. на 2 т.о., с ТР №1/2013г. на ОСГТК, с решенията по гр.д.№ 5960/2014г. на 4 г.о., по т.д.№ 3633/2014г. на 1 т.о. и по гр.д.№ 2063/2017г. на 3 г.о. Четвърта група въпроси, свързани с договора за заем и установяване на неговите съществени елементи: 1/„При фактическо твърдение, че е сключен писмен договор за заем от 05.01.2012г., което твърдение е спорно по делото, и в случай, че са извършени в определение период от време - около една година, няколко превода - 9 на брой с основание „заем“, без да се посочва конкретен договор за заем, следва ли да се приеме, че е налице едно заемно правоотношение по твърдяното правоотношение или, че са налице няколко отделни договора за заем със съществени елементи, съответстващи на всеки от извършените преводи? При наличие на няколко плащания с основание „заем“, т.е. без индивидуализация на договора за заем, по който се извършва превода, следва ли да се приеме, че са налице няколко договора за заем, с дати на сключване на датата на превода и посочена заемна сума - стойността на преведените парични средства поотделно?“. Според касатора тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, съгласно която „ищецът носи тежестта да установи съществените елементи на договора за заем от 05.01.2012г., кога е сключен, при какви условия, кога и как ще се преведе сумата - на вноски, наведнъж, начин на погасяване и други”. 2/„Наличието на банков превод, удостоверяващ плащане с посочено в него основание „заем“, но без индивидуализация на договора за заем (при установено наличие на няколко заемни правоотношения), освобождава ли платеца от законовите ограничения да докаже твърдяното от него конкретно основание - в случая конкретния договор за заем, по който се твърди, че се предоставят заемните средства. Касаторът цитира решението по гр.д.№ 5372/2016г. на 3 г.о. на ВКС и счита, че в настоящия случай не се установява доказване на втория реален елемент от фактическия състав на договора за заем - предаването на заемната сума по договора от 05.01.2012г. 3/„От общото осчетоводяване на получените заемни суми без разбивка на сумите по отделни заемни правоотношения, може ли да се приеме за установено, че част от сумите са предоставени в изпълнение на конкретен договор - договора от 05.01.2012г. (при положение, че са налице данни за съществуването и на други договори за заем между страните)“. Касаторът се позовава на решенията по т.д.№ 664/2011г. на 2 т.о., по т.д.№ 436/2012г. на 2 т.о., по гр.д.№ 354/2012г. на 4 г.о. на ВКС по въпросите относно материалната доказателствена сила на счетоводните записвания като твърди, че след като редовно водените счетоводни книги не се ползват със задължителна материална доказателствена сила, в конкретния спор при липса на други доказателства за съществуването на спорния договор за заем, не може да се приеме, че извършените от ищеца плащания са направени в изпълнение именно на този договор. 4/„В случай, че по делото липсват твърдения и не са ангажирани доказателства ответното дружество да е поискало заемната сума по договор за заем, при изрична уговорка, че същата ще се превежда след поискване, може ли да се обоснове извод, че направените от ищеца вноски с посочено в тях основание заем, а не по договор за заем от 05.01.2012г., представляват вноски именно по спорния договор за заем, при положение, че са налице данни за съществуване на други договори за заем между страните“. 5/„При фактическо твърдение, че е сключен писмен договор за заем с дата на сключване, предхождаща датата на предоставяне на заемната сума и при последвало предаване на заемни суми на части, ако общият размер на предоставената сума е по-малък от размера на заемната сума, посочена в писмения договор, следва ли да се приеме, че предоставяните заемни суми са преведени в изпълнение на писмения договор, при положение, че са налице данни да други договори за заем между страните. Следва ли договорът за заем да се счита за сключен, след като заемодателят не е предал в собственост пълния размер на уговорената в писмения акт парична сума“. 6/„В случай, че първата страните от представения договор за заем от 05.01.2012г. не съдържа подпис на заемателя, може ли да се приеме, че е налице валидно изразена воля от страна на ответното дружество по отношение на описаните в този документ клаузи“. 7/„При доказване на елемент от фактическия състав на договора за паричен заем по чл.240 ЗЗД, а именно - предаване на парична сума, следва ли да се презюмира наличието на друг съществен елемент от договора, а именно - поето задължение на връщане на сумата“ 8/„Следва ли съдът да уважи или да отхвърли предявените искове за възстановяване на предоставена в заем сума при липса на доказателства относно падежа на задължението за възстановяване на заемната сума“. 9/„Доколкото ищецът е предявил иск с фактическо основание договор за заем от 05.01.2012г. и правно основание чл.240 ЗЗД, то от това следва ли, че претендираната сума в размер на 420 000лв., респективно 416 570лв., за която въззивният съд е приел иска за основателен, е платена на посочената дата 05.01.2012г. или е допустимо и плащане на по-късен етап“. 10/„При положение, че длъжникът има повече от едно еднородни лихвоносни задължения, и ако изпълнението не е достатъчно да погаси всички, и длъжникът не е заявил кое погасява, кое е по-обременителното по смисъла на чл.76 ЗЗД, в случай, че едното е на стойност 59 950лв., а другото на стойност 420 000лв.“ Въпросът е поставен като от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Касаторът цитира и множество актове на ВКС без да посочва, към кой от поставените въпроси са относими, като счита, че ако основанието по чл.280,ал.1,т.1 ГПК е неприложимо, следва да се допусне обжалването при предпоставката на т.3 на чл. 280,ал.1 ГПК. В писмен отговор насрещната страна - ищецът Г. Д. Г. оспорва наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване и основателността на касационната жалба. Неоснователно е искането за допускане на касационното обжалване по първата група въпроси. Дори въззивната инстанция да е допуснала нарушение на разпоредбата на чл.253 ГПК, отменяйки първоинстанционно определение, което е оттегляемо и може да бъде ревизирано от съда, който го е постановил, този акт на въззивната инстанция не опорочава въззивното решение, тъй като контролът по отношение на определенията, които не подлежат на обжалване и са оттегляеми, се осъществява посредством обжалване на първоинстанционното решение. Независимо от евентуално допусната от въззивната инстанция неточност с отмяната (с определението, постановено в подготвително заседание по реда на чл.267 ГПК) на първоинстанционното определение за изключване по реда на чл.183, изр.второ ГПК на договора за заем от 05.01.2012г., процесуалните действия на състава на САС по уведомяване на страните за становището му по отношение на този документ и необходимостта да бъдат съобразени всички събрани доказателства и след това да бъде извършена преценка за приложение на последиците на чл.183,изр.второ ГПК, са били дължими. Втората и третата група въпроси са свързани с назначената пред САС (във връзка със становището на съдебния състав за неправилно изключване от първоинстанционният съд по реда на чл.183,изр.второ ГПК от доказателствения материал на договора за заем) съдебно почеркова експертиза, която е установила, че върху представеното за изследване копие от договора, подписът е положен от представляващия ответното дружество, въз основа на което е формиран извод, че оспореният документ е истински, автентичен. Тази група въпроси нямат характеристика на обуславящи изхода на спора и не отговарят на критериите, очертани в т.1 на ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Искането за допускане на обжалването по тях не следва да бъде уважено, с оглед изложените от САС самостоятелни съображения за основателност на иска, които са в следния смисъл: „Дори и въззивната инстанция да не беше отменила определението, с което, на основание чл. 183, изр. второ от ГПК, първата инстанция е изключила от доказателствата по делото процесният договор от 05.01.2012г., то от осъществената от настоящата инстанция съвкупна преценка на приложените и приети по делото доказателства - 9 броя платежни нареждания, съдебно-счетоводна експертиза, годишен финансов отчет, инвентаризационен опис за 2012г., по безспорен начин се установи, че ищецът е превел в полза на ответника сума в общ размер на 416 570 лв., като основание на превода е посочено изрично „заем“. Следователно е налице заемно правоотношение. Неоснователно е възражението на жалбоподателя-ответник, че щом няма сключен писмен договор, то не следва да се приема, че е налице заемно правоотношение, тъй като писмената форма за суми над 5000лв., е за действителност. В практиката на ВКС е застъпено становището, че договорът за заем се счита за сключен от момента, в който заемодателят даде, а заемополучателят получи заетата сума или друга заместима вещ, а не от момента на писмения договор или от постигане на съгласието за сделката, независимо от формата на волеизявленията. Не съществува законово изискване заемни отношения на стойност над 5000лв. да бъдат облечени в писмена форма“. За да обоснове този извод съставът на САС е мотивирал, че въз основа на 9 броя платежни нареждания се установява, че за периода 23.01.2012г. - 20.12.2012г. по банковата сметка на ответника са постъпили парични суми на обща стойност от 416 570 лв. с вносител (платец) -ищецът и във всеки един от тези документи е удостоверено като основание за плащане „заем”. На второ място е обсъдена приетата пред първоинстанционния съд съдебно-счетоводна експертиза, която е установила след справка в счетоводството на ответника и проверка на банковите извлечения от банковите сметки на дружеството, че в периода от 23.01.2012г. до 20.12.2012г., по банковата сметка на ответника са постъпили парични суми на обща стойност от 416 570 лв. с наредител ищецът като тази сума е осчетоводена по сметка 152 „Получени дългосрочни заеми“ и към момента на проверката (месец 06.2016г.) няма извършени плащания и сумата продължава да фигурира по сметка 152 като невъзстановен заем към ищеца. На трето място е обсъден като доказателство приложеният годишен финансов отчет на „Топила Груп“ЕАД към 31.12.2012г. и инвентаризационен опис на сметка „Получени дългосрочни заеми към 31.12.2012г.“, въз основа на които е прието за установено, че посочената сума, ведно с договорените лихви в общ размер от 426 000лв. фигурира като задължение на дружеството към ищеца. Обсъдено е, че с оглед релевираното от ответното дружество оспорване на истинността на последните документи, като неавтентични, тъй като не били подписани от изпълнителния директор на дружеството, пред първата инстанция е била допусната съдебно-почеркова експертиза, от заключението на която се установява, че оспорените подписи са положени от законния представител на „Топила Груп“ЕАД. По тези съображения е мотивирано, че ищецът е доказал предаването на сумата от 416 570лв. чрез банкови преводи, както и основанието на което прави това, а именно „заем“, съгласно изрично посоченото основание на банковия превод и съответстващите счетоводни записвания. За неоснователни са счетени възраженията на ответника за неустановяване дали преводът бил за предоставяне на заем или има друго основание, както и че ищецът не е провел пълно и главно доказване. Обсъдено е, че в тежест на ответника е да докаже възраженията си - че средствата са дадени на друго основание, а не заем, което е счетено за недоказано, тъй като страната не е ангажирала никакви доказателства. За установено по спора е прието и, че ответникът не е върнал заетата сума, не е изпълнил основното си задължение на заемател, поради което са потвърдени изводите на СГС за основателност на претенцията до размер на 416 570лв. От възпроизведените съображения на състава на САС е видно, че поставените в изложението втора и трета група въпроси, не са самостоятелно обуславящи изхода на спора, тъй като мотивите на въззивната инстанция ясно дават отговор, че дори да не бъде ценен като доказателство писменият договор за заем от 05.01.2012г., посредством останалите ангажирани по делото доказателства ищецът несъмнено установява всички елементи на договора по чл.240,ал.1 ЗЗД, от които произтича претенцията му за връщане на предоставената като заем сума. В този смисъл изводите на САС са съобразени с изведеното в казуалната част на решението по гр.д.№ 462/2020г. на 3 г.о. на ВКС, че въз основа на даденото категорично заключение на експертизата за осчетоводяване на предоставения заем по надлежния ред, дори и при изключване от доказателствения материал на договора за заем, поради това, че не е представен оригиналът, изводът за реалността на получения заем не би могъл да бъде различен. Определящо в случая е, че сумите са били надлежно осчетоводени към датата на предоставяне на заема. Доказателствената сила на оспорения частен документ се проверява от съда на базата на ангажираните по делото доказателства, каквото в случая е заключението на приетата експертиза. Осчетоводяването на задължението при редовно водено счетоводство, съгласно трайната практика на ВКС, съставлява недвусмислено признание на задължението и доказва неговото съществуване. В конкретния спор е безспорно установено от счетоводната експертиза, че счетоводството на ответното дружество е водено редовно и съгласно изискванията на Закона за счетоводството. Даденото от въззивната инстанция разрешение е в синхрон и с решението по т.д.№ 733/2011г. на 2 т.о. на ВКС, в което даденият отговор на правния въпрос е в хипотеза на отразено в счетоводството на получателя постъпване на парична сума като заем като доказателство за сключването на договор за заем като реален и неформален. От четвъртата група въпроси, първи-пети са във връзка с въпроса дали сумата от 416 570лв. е предоставена по един или по няколко договора за заем. Искането за допускане на касационното обжалване по тях не следва да бъде уважено: В голямата си част въпросите нямат правна характеристика, а са фактологично зададени. При формулирането им касаторът игнорира съществения за спора факт, че обстоятелството за получени от дружеството заеми в размер на 426 000лв., ведно с лихви, фигурира като пасив на дружеството в приложението към ГФО към 31.12.2012г.; същата сума фигурира като получен заем към 31.12.2012г. и в инвентаризационния опис на сметка дългосрочни заеми към 31.12.2012г.; същевременно вещото лице е установило, че постъпилите по банковите сметки на ответника през 2012г. суми в общ размер 416 570лв. с наредител ищеца и на основание договор за заем, са осчетоводени по сметка „Дългосрочни заеми“ и видно от инвентаризационен опис към 31.12.2012г. като крайно салдо фигурира сумата 426 570лв., включваща - 9 855лв. задължение от 2011г. плюс 416 570лв. - задължение от 2012г. От изложеното е видно, че самото дружество е приело, че процесната сума от 416 570лв. има за източник един договор за предоставен заем, сключен през 2012г. и по този начин го е осчетоводило по сметка 152, който фигурира като „невъзстановен към Г. Г. заем” към юни 2016г. При формулирането на въпросите касаторът не държи сметка, че данните по делото за съществуване на други заеми между страните са: заем от 2011г. за сумата 59 950лв.; заемът от 2012г.; и два заема от 2013г. всеки за по 15 000лв., т.е. различните години на сключването им изключват възможността за смесване и неразграничаване на конкретния източник на всяко от задълженията. Последната част от петия въпрос е изведена въз основа на неприети за установени факти по спора - че заемодателят не е предал в собственост пълния размер на уговорената в писмен акт парична сума, което води до неговата хипотетичност. Шестият въпрос отново няма правна характеристика като фактологично поставен, а и по него въззивната инстанция не се е произнасяла, което изключва възможността той да послужи като обща предпоставка за осъществяване на факултативния касационен контрол. След като касаторът е осчетоводил задължението си като заем, седмият въпрос е реторичен. Както се посочи, в неговото счетоводство сумата 416 570лв. се води по 152 като невъзстановен към Г. Г. заем към юни 2016г. На осмия поставен въпрос въззивната инстанция е дала ясен принципен отговор - че дори и да не е било постигнато съгласие от страните относно момента на връщане на заетата сума, то влиза в сила диспозитивното правило на чл. 240, ал. 4 от ЗЗД, че заемателят трябва да върне заетите пари или вещи в течение на един месец от поканата. Даденото разрешение не е в противоречие с практиката на ВКС относно тежестта на доказване на елементите от фактическия състав на договора за заем. Деветият въпрос е неясен, а и безпредметен, след като по делото е безспорно, че по договора за заем от 05.01.2012г. заетата сума е преведена на части с девет броя платежни нареждания, надлежно осчетоводени от ответното дружество. Десетият от последната група въпроси се поставя за първи път в касационното производство. Пред инстанциите по същество касаторът не е въвел довод за приложението на разпоредбата на чл.76 ЗЗД по отношение на плащанията, извършени януари, март и април 2012г. и счетоводно отнесени за погасяване на задължението по договора за заем от 21.12.2011г., което изключва възможността за допускане на касационно обжалване по него. Неоснователно е искането за осъществяване на касационния контрол при директната предпоставка на чл.280,ал.2, предл. трето ГПК. Според формираната практика на ВКС в хипотезата на очевидна неправилност са приложена отменена или несъществуваща правна норма, на приложен в неговия противоположен/обратен/ смисъл закон или когато съдебният акт е постановен при явна необоснованост, породена от особено грубо нарушаване правилата на формалната логика, като всички визирани пороци следва да са пряко изводими от съдържанието на мотивите на въззивния съдебен акт. В случая от съобразителната част на обжалваното въззивно решение не са пряко установими пороци в сочения смисъл -решението на Софийски апелативен съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е видимо необосновано, предвид правилата на формалната логика. Въведените в тази връзка доводи на касатора са идентични с оплакванията в касационната жалба за допуснато от въззивния съд нарушение на процесуалния закон и за материална незаконосъобразност, което не сочи на „очевидна неправилност“ - квалифицирана форма на неправилност и самостоятелно основание за достъп до касационен контрол. Разноски за производството не се присъждат. Ответната по касация страна е направила искане за присъждане на разноски, но доказателства за договорено и заплатено възнаграждение за изготвянето на отговора на касационната жалба не са приложени. Како приложение към отговора по чл.287 ГПК е цитирана единствено съдебна практика. Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.