Определение № 60534 от 28.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3267/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на Адвокатска колегия – [населено място], със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявано от управителя Ю. Д. Б., чрез адв. П. А., против въззивно решение № I-57 от 13 април 2020 г., постановено по в.гр.д. № 363/2020 г. по описа на окръжния съд в [населено място], с което е потвърдено решение № 3273 от 28 ноември 2019 г., постановено по гр.д. № 5481/2019 г. по описа на районния съд в [населено място] в частта, с която е признато за незаконно уволнението на Т. М. Н., и е отменена заповед № 1/17.05.2019 г. на Ю. Д. Б., председател на адвокатския съвет към Адвокатска колегия – Б.. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение страда от всички пороци според чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че съдът неправилно не е оценил първоинстанционното решение като недопустимо, защото оспорването на законността на уволнението е обоснована от Н. с прекратяване на трудовия й договор на друго основание – „здравословни причини“. В изпълнение на дадени й указания да уточни на какво основание счита трудовия й договор за прекратен, Н. изрично е заявила, че има здравословни причини и оспорва уволнението, което било потвърдено и в отговора на въззивната жалба; при тези твърдения съдът е следвало да прецени налице ли са били предпоставките за едностранно прекратяване на трудовото правоотношение от страна на ищцата, и така да достигне до крайния извод по законосъобразността на дисциплинарното уволнение – съдът дължи произнасяне и защита само в рамките на заявеното искане и по начина, който е поискан от ищеца. В случая въззивният съд не е отчел обстоятелството, че първата инстанция е заменила спорния предмет на делото – дали Н. е прекратила трудовото правоотношение на основание чл. 327, ал. 1, т. 1 КТ поради заболяване, както се твърди от самата нея, като е приел, че прекратяването на трудовото правоотношение е направено на основание чл. 327, ал. 1, т. 12 КТ – поради придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. След като до работодателя е сторено уведомяване от страна на ищцата, че болничните й са продължени с 20 дни, считано от 20.03.2019 г. (с което заявила, че удължава своя отпуск поради временна неработоспособност с още 20 дни), то към тази дата самата тя е считала трудовото си правоотношение за валидно; нелогично е да се удължава болничен със същото заявление, с което според съда едностранно се прекратява трудовото правоотношение; при това изявление работодателят е очаквал Н. да се върне на работа след оздравяването си; действията на ищцата и отправените изявления поставят под въпрос дали е налице валидно отправено и еднозначно изявление до работодателя за едностранно прекратяване на трудовото правоотношение. Оспорва се изводът на съда, че ищцата безспорно е довела до знанието на работодателя волята си да прекрати трудовото правоотношение поради придобито право на пенсия, като е приложена материалноправна разпоредба, неуреждаща фактическия състав по заявеното в основанието на исковата молба; при заявено прекратяване на основание влошено здравословно състояние, съдът е следвало да приложи нормите на КТ, отнасящи се до прекратяване на трудов договор поради невъзможност работникът или служителят да изпълнява възложената му работа; ищцата е следвало да уведоми работодателя за невъзможността си да изпълнява трудовите си задължения, като се проведе процедура по трудоустрояване със съответните й последици. Според касатора, съдът е следвало да приеме, че не е било налице основание за прекратяване на трудовото правоотношение с Н., тъй като няма предписание от ТЕЛК, което да предвижда трудоустрояване на ищцата, с което работодателят не се е съобразил. Сочи се, че не са били обсъдени направените от касатора твърдения и представените по тях доказателства, съдебният акт не е мотивиран с оглед на целия събран по делото фактически материал; не е обсъдено твърдението на касатора, че Н. няма валидно направено изявление за едностранно прекратяване на трудовото й правоотношение – полученото на 25.03.2019 г. писмо, озаглавено „заявление“, съдържа неясни за работодателя изявления. Оспорва се и изводът на съда, че е без правно значение дали работникът е притежавал потестативното право да прекрати трудовото правоотношение или не – поради липса на съответните предпоставки по чл. 327 КТ; волята на ищцата е била превратно тълкувана, в тежест на работодателя е вменена недобросъвестност при упражняването на трудовите права и задълженият, а оттам и отговорност за незаконно уволнение, незнайно защо от факта, че в КТ не се предвижда основание за прекратяване на трудовото правоотношение поради влошено здравословно състояние, следва, че трудовият договор е прекратен на основание придобито право на пенсия. Съдът е игнорирал част от доказателствения материал и твърденията на страните; не е обсъдено оплакването във въззивната жалба за превратно тълкуване на изявлението на ищцата по отношение на дължимостта на 6 работни заплати, тъй като такова право възниква независимо от основанието за прекратяване на трудовото правоотношение. Сочат се и доводи за спазване на дисциплинарната процедура. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси, за които се твърди, че са разрешение в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Поддържа се и че решението е вероятно недопустимо, тъй като независимо, че въззивният съд е направил правилна квалификация на спорното право по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, същата е изведена от обстоятелства, на които страната не се е позовала, без да разгледа иска съобразно въведените от ищцата твърдения в исковата молба, с което е постановил недопустим съдебен акт; решението освен това е и очевидно неправилно, тъй като е налице явна необоснованост и нарушение на правилата на формалната логика. Ответницата Т. М. Н., с адрес в [населено място], представлявана от адв. М. Г., в отговор на касационната жалба сочи доводи за недопускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата по същество. В обжалваното решение е съобразено, че ищцата е работила на длъжността „административен секретар" на АК-Б.; на 18.08.2017 г. тя е подала заявление за отпускане на пенсия, за което е приложила удостоверение от работодателя; пенсията за осигурителен стаж и възраст е отпусната на 04.09.2017 г.; след проведено през м. януари 2019 г. отчетно-изборно събрание, ръководството на колегията е сменено и ищцата е следвало да предаде цялата информация и документация на новото ръководство, но това не е сторено, защото ищцата спряла да се явява на работа – ползвала е отпуск по болест за периода 15.-28.02.2019 г. и за периода 01.03.-09.04.2019 г.; на 25.03.2019 г. ищцата чрез шофьор на такси изпратила ключовете за офиса и за касата в колегията, както и заявление с дата 22.03.2019 г., с което е уведомила председателя на колегията, че „....поради здравословни причини и пенсиониране“ не е в състояние и възможност да изпълнява трудовите си задължения, че при преценка за правото й да получи заплата за м. февруари 2019 г., както и обезщетение в размер на 6 работни заплати по КТ, същите да й бъдат изплатени, както и че болничните й са продължени с 20 дни, считано от 20.03.2019 г., т.е. заявила е, че удължава своя отпуск поради временна неработоспособност с още 20 дни. Със заповед № 1/17.05.2019 г. председателят на адвокатския съвет, на основание чл. 188, т. 3, чл. 190, ал. 1, т. 2 и на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ е прекратил трудовото правоотношение с Н.; като фактическо основание за налагане на наказанието се сочи неявяване на работа в течение на два последователни дни (24 работни дни), считано от 10.04.2019 г. включително до момента; посочено е още, че ищцата не е дала обяснения в хода на образуваното дисциплинарно производство, които са поискани с нотариална покана, връчена на 07.05.2019 г. Заповедта е връчена на ищцата на 29.05.2019 г. При тези данни въззивният съд приема, че искът е насочен срещу заповед за дисциплинарно уволнение, като се претендира признаване на дисциплинарното уволнение за незаконосъобразно и се иска неговата отмяна. Счетено е, че работникът е довел до знанието на работодателя волята си да прекрати трудовото правоотношение поради придобито право на пенсия, който извод съответства на заложения в разпоредбите на чл. 62, ал. 1, чл. 119, чл. 326, ал. 1, чл. 327, ал. 1 и чл. 328, ал. 1 КТ принцип за писмена форма на изявлението. Тъй като трудов договор може да бъде прекратен само веднъж, то при конкуренция между насрещни волеизявления за прекратяване на трудовото правоотношение конститутивно действие има това, чийто фактически състав е настъпил по-рано; доколкото първо по време се явява волеизявлението на ищцата, с което едностранно и без предизвестие прекратява трудовото си правоотношение с колегията, то безспорно същата не е длъжна да се явява на работа. Относно наличието на дисциплинарно нарушение по чл. 187, ал. 1,т.1 КТ за периода от 24 дни, считано от 19.04.2019 г., каквото е основанието за издаване на оспорената заповед за дисциплинарно уволнение е възприето, че работникът е упражнил потестативното си право да прекрати трудовото си правоотношение с едностранно изявление без предизвестие, което заявление е достигнало до работодателя, не са необходими каквито и да било действия на работодателя, както и не е необходимо неговото съгласие или мнение във връзка с това, поради което с достигането на изявлението до последния то е произвело целенасочено действие и трудовото правоотношение е било прекратено. По въпроса дали преобразуващото право на работника е съществувало, т.е. дали са били налице предвидените от закона предпоставки за възникването му и дали е било надлежно упражнено, съдът сочи, че то би могло да бъде предмет на изследване и преценка при евентуално предявяване от работодателя по съдебен ред на притезания, възникнали като негова последица. Доводите на работодателя за неоснователно прекратяване на трудовото правоотношение от ищцата на основание влошено здравословно състояние на същата, са възприети за неоснователни, тъй като такова основание за прекратяване на трудово правоотношение не е предвидено от законодателя. От заявлението от 22.03.2019 г., както и от ползването на болничен отпуск от ищцата преди тази и след тази дата е счетено, че Н. заявява пред работодателя си обстоятелства относно своето здравословно състояние, което й налага да ползва болничен отпуск. Поради правната им ирелевантност за спора, съдът е намерил, че не следва да се обсъждат изложените доводи относно спазване на процедурата по налагане на дисциплинарното уволнение, тъй като, трудовото правоотношение между ищцата и колегията е било прекратено много преди иницииране и провеждане от работодателя на производството по дисциплинарно уволнение на същата. Към момента на връчването на ищцата на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение" между нея и работодателя вече не е съществувало трудово правоотношение, тъй като същото е било прекратено на основание чл. 327, ал. 1, т. 12 КТ с едностранно изявление на служителя, поради което дисциплинарното уволнение е извършено при вече липсващо субективно потестативно право на работодателя за това. Касационният съд приема, че поставените правни въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване. Доколкото по поставените въпроси е налице изобилна съдебна практика, която настоящият съдебен състав споделя, и не се обосновава необходимостта тази съдебна практика да бъде изменяна или изоставяна, то отговори по въпросите не се дължат в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По първата група въпроси: при направено от ищцата уточнение по отношение на спорното материално право, следва ли съдът да определи предмета на делото съобразно въведените от същата твърдения и заявеното искане; какъв е предметът на иска с правна квалификация чл. 344 ал. 1, т. 1 КТ и може ли съдът да основе решението си на факти, които опорочават, отлагат или погасяват оспорваното право на работодателя да прекрати трудовото правоотношение с едностранно изявление, но не са посочени от ищеца в исковата молба; може ли въззивният съд да приеме за основен спорен въпрос и да обсъди като такъв материалноправен въпрос, който не е въведен от страните по делото по надлежния ред (с исковата молба, отговора на същата, въззивната жалба или с отговора на последната); и с оглед основателността на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, има ли правно значение дали работникът е притежавал потестативното право за едностранно прекратяване по реда на чл. 327 КТ и дали същото е валидно упражнено, се твърди допуснато противоречие с практиката на ВКС, изразена в решение № 158 по гр.д. № 1008/2012 г., 4 г.о., решение № 459 по гр.д. № 1532/2010 г., 4 г.о., решение № 665 по гр.д. № 242/2009 г., 4 г.о., решение № 503 по гр.д. № 77/2011 г., 4 г.о., решение № 258 по гр.д. № 909/2015 г., 4 г.о., решение № 26 по гр.д. № 234/2018 г., 3 г.о., решение № 121 по гр.д. № 3718/2016 г., 4 г.о., решение № 210 по гр.д. № 6605/2013 г., 4 г.о., и др. Изложените от касатора твърдения по тази група въпроси, са свързани със съществено нарушение на диспозитивното начало, изразяващо се в допуснато от съда съществено нарушение на съдопроизводствените правила (чл. 153 ГПК) – обсъждане на релевантните за спора факти, които ищецът не оспорва и не извежда от тях доводи за незаконосъобразност, както и приемане на факт, който е бил извън предмета на доказване. Така поставени въпросите не обосновават извод за наличие на обща предпоставка за достъп до касационно обжалване, тъй като съставляват касационно оплакване по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, което подлежи на преценка в случай, че решението бъде допуснато до разглеждане по същество пред касационния съд. Твърденията на касатора във връзка с първата група въпроси не се оправдават и от данните по делото. Установено е, че преди връчване на оспорваната заповед за уволнение (връчването е осъществено на 29.05.2019 г.) на работодателя е било връчено писмено изявление (получено от него на 25.03.2019 г.) от ищцата за прекратяване на трудовия договор без предизвестие, на основание чл. 327, ал. 1, т. 12 КТ – в заявлението се сочи, че по здравословни причини и пенсиониране ищцата не може повече да изпълнява трудовите си задължения. Същите основания са посочени и в исковата молба. При тези обстоятелства е неоснователно твърдението на касатора, че обжалваното решение е вероятно недопустимо, тъй като независимо, че въззивният съд е направил правилна квалификация на спорното право по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, последният е извел същата от обстоятелства, на които страната не се е позовала, без да разгледа иска съобразно въведените от ищеца твърдения в исковата молба, с което е постановил недопустим съдебен акт, поради което се поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване, предвидено в чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. За да достигне до този свой извод, касаторът е акцентирал върху първата част от заявените доводи в изявлението на ищцата до работодателя, съответно – в изложените основания за искането й в исковата молба, но е пренебрегнал цялостния смисъл на изявлението й – че поради здравословни причини и пенсиониране за нея е невъзможно повече да изпълнява трудовите си задължения. От значение за спора в случая е прекратяването на трудовия договор от служителката без предизвестие, което е извършено преди налагане на дисциплинарното наказание „уволнение”. Трудовото правоотношение, което се прекратява без предизвестие, се счита прекратено от момента на получаване на писменото предизвестие за прекратяване на договора и не зависи от това дали правоотношението е законно прекратено или не. В този смисъл е последователната практика на ВКС, обективирана в решения по чл. 290 ГПК – решение № 144 по гр.д. № 3101/2008 г., I г.о., решение № 145 по гр.д. № 1247/2011 г., ІII г.о. Основният спор в случая, в какъвто смисъл са и заявените доводи в касационната жалба, е свързан с наличието на прекратено трудово правоотношение от служителката без предизвестие по чл. 327 ГПК, което е извършено преди налагането на дисциплинарното наказание. Съгласно чл. 335, ал. 1, т. 3 КТ, от датата на връчване на съответното изявление (25.03.2019 г.) трудовото правоотношение между ищцата и касатора е било прекратено. Последващото прекратяване на трудовия договор поради налагане на дисциплинарно наказание „уволнение”, извършено на 29.05.2019 г. (съгласно чл. 195, ал. 3 КТ дисциплинарното наказание се счита наложено от датата на връчване на заповедта на работника, а в случая заповедта за уволнение е била връчена на ищцата на 29.05.2019 г.), е извършено при вече липсващо субективно потестативно право на работодателя. Когато работникът упражни добросъвестно потестативното си право да прекрати трудовото правоотношение с едностранно изявление без предизвестие, трудовото правоотношение се прекратява с достигането на изявлението до работодателя. В този случай е без правно значение дали работникът е притежавал това потестативно право или не го е притежавал, защото не са налице съответните предпоставки на чл. 327 КТ. Трудовият договор е прекратен, а работникът отговаря за вредите, които е причинил на работодателя. В такъв случай работодателят не може да прекрати вече прекратеното трудово правоотношение. Трудовото правоотношение не се прекратява, ако работникът злоупотреби с правото си по чл. 327 КТ например за да избегне налагането на дисциплинарно наказание за нарушение, което е извършено преди отправянето на едностранното изявление. По делото не се претендира служителката да е злоупотребила с правото си да прекрати договора, обратното – претендира се тя да е нарушил трудовата дисциплина, като не се е явявала на работа след като трудовото правоотношение вече е прекратено в резултат на добросъвестното упражняване на това нейно право. По въпросите: задължен ли е въззивният съд при постановяване на решението си да обсъди всички наведени от ответника доводи и възражения, както и да се произнесе и прецени всички относими и приети по делото писмени доказателства; може ли въззивният съд да не се произнесе по наведените от страните доводи и съображения относно /не/законосъобразността на уволнението; следва ли въззивният съд в мотивите на решението да обсъди всички въведени във въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение, като при спор за невалидно упражняване на правото за едностранно прекратяване от работника или служителя по чл. 327 КТ да извърши преценка за доказването на твърденията с оглед правилата за разпределяне на доказателствена тежест; и може ли въззивният съд да приеме за неоснователни изложени фактически твърдения, за които страната е направила възражение за процесуално нарушение от страна на първоинстанционния съд, изразяващо се в необсъждане на направените твърдения и представените в тази връзка доказателства, без да дава указания защо счита същите за неоснователни, се твърди противоречие с практиката на ВКС според решение № 38 по т.д. № 799/2015 г., ІI т.о., решение № 55 по т.д. № 1245/2013 г., І т.о и др., както и задължителната практика съобразно ТР № 1/2013 г., ВКС, ОСГТК. В постоянната си практика ВКС се основава на правилата на чл. 12 и чл. 235 ГПК, и на постановките на ППВС № 1/1953 г. относно необходимостта правилно да се определи предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като се обсъдят всички доводи на страните и относимите доказателства за релевантни за изхода на спора факти; доказателствата трябва да се обсъдят поотделно и в тяхната съвкупност, като съдът не може да основе изводите си по съществото на спора на произволно избрани от него доказателства. Касаторът обосновава твърдението си за обуславящия характер на въпроса с необсъждане на направените твърдения и представени доказателства, че ищцата Т. Н. няма валидно направено изявление за едностранно прекратяване на трудовото й правоотношение, че съдът изцяло е игнорирал част от доказателствения материал, не е обсъдено и направеното изявление, което е част от спорния предмет по делото. По нито един от тези въпроси съдът не се е произнесъл в противоречие със сочената от касатора практика, напротив произнесъл се е именно в съответствие с нея. Противно на твърденията му, съдът е обсъдил относимите към твърдените факти доказателства по спора и е основал изводите си при съвкупната им преценка. Ето защо и по тези въпроси не се налага допускане на касационното обжалване, след като твърдяното противоречие не се установява. Последният въпрос – възможно ли е въззивният съд да мотивира решението си чрез препращане на основание чл. 272 ГПК към мотивите на първата инстанция, когато мотивите на въззивния съд са вътрешно противоречиви (в случая е неясно към какво противоречие в мотивите на въззивния съд е насочен въпросът и какво е съотношението на мотивите на първата инстанция, към които законът дава възможност за препращане по смисъла на цитираната норма, и мотивите на въззивния съд в конкретния случай), не е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. Сочената от касатора практика на ВКС – решение по гр.д. № 1332/2015 г., IV г.о., решение № 157 по т.д. № 823/2010 г., II т.о, решение № 134 по т.д. № 34/2013 г., II т.о., решение № 237 по гр.д. № 826/2009 г., IV г.о., решение № 283 по гр.д. № 1609/2014 г,. IV г.о., е неотносима към разглеждания спор, с нея се третират различни хипотези от настоящия. В цитираните решения на ВКС и в множество други се поддържа, че чл. 272 ГПК дава възможност въззивният съд да препрати към мотивите на първата инстанция, но това не дава основание на въззивния съд да откаже изобщо излагането на собствени мотиви по съществото на спора, в които да даде отговор на направените пред него оплаквания. Макар и пределно лаконично, в случая въззивният съд, след заявеното, че препраща към мотивите на първата инстанция, дава отговор и на оплаквания, сторени във въззивната жалба, включително за съответствието между извършеното нарушение и наложеното дисциплинарно наказание. Поради което и по тези въпроси не се налага допускане на касационното обжалване, след като твърдяното противоречие не се установява. Произнасянето на въззивния съд в обжалвания съдебен акт не е и очевидно неправилно. Не се установява неправилност до степен, че тя да може да бъде установена непосредствено от мотивите на съдебния акт, без да е необходимо да се извършва проверка и анализ на доказателствата или на процесуалните действия на съда и страните по спора, и преценка по твърденията в жалбата за нейното наличие да се установяват от материалите по делото. Не се установява и какъвто и да е порок, който да обуслови „вероятна нищожност или недопустимост” като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС по делото. Претенцията на ответницата за заплащане на сторените за касационното производство разноски по договор за правна защита и съдействие е неоснователна, тъй като доказателство за заплатени разноски не се представя, поради което съдът не присъжда разноски. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,