Определение № 391 от 20.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 261/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат С.Л. като процесуален представител на И. Б. М. от София срещу въззивното решение на СГС от 31.10.2019г. по в.гр.д. № 10748/2019г. Ответникът по жалбата Комисия за финансов надзор /КФН/ в отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК чрез процесуалния си представител М.В. е изложил съображения за липсата на основания за допускане на касационно обжалване. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт. За да се произнесе по допускането на касационно обжалване, ВКС съобрази следното: С атакуваното решение СГС е потвърдил решението на СРС от 13.6.2019г. по гр.д. № 78975/2018г., с което са отхвърлени предявените от И. Б.М. срещу КФН искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1 и т.2 КТ. Въззивният съд е приел, че трудовото правоотношение между страните за длъжността „директор на Дирекция „Информационни технологии“ е прекратено законно на основание чл.331 ал.1 и 2 КТ – по инициатива на работодателя срещу уговорено обезщетение. Ответникът е отправил към ищеца писмено предложение за прекратяване на правоотношението срещу обезщетение в размер четирикратния размер на последното получено трудово възнаграждение. Предложението е получено от ищеца на 22.Х.2018г., като на 24.Х.2018г. той уведомил работодателя писмено, че го приема, с искане за прекратяване на договора от 25.Х.2018г. Заповед за това е издадена и връчена на ищеца на 25.Х.2018г. и на същата дата му е изплатено и обезщетението. Като неоснователно е оценено твърдението на ищеца за порок на волеизявлението му за съгласие с предложението. Предприетите от страна на работодателя от момента на издаването на предложението /04.Х.2018г./ действия, насочени към възпрепятстването му да изпълнява служебните си задължения – бил спрян служебният му акаунт, осигурявал му достъп до системите, ползвани от служителите, и той не можел да ги наблюдава и управлява, при връщането му на работа на 22.Х.2018г. /след ползването от 05.Х.2018г. на отпуск за временна нетрудоспособност/ достъпът му до акаунта не бил възстановен, а на 23.Х.2018г. бил ограничен и достъпът му до сградата на КФН, в която останали негови лични вещи, не обосновават извод да са създали страхови представи у него съобразно предвиденото в чл.30 ЗЗД. Не се установява волята му да приеме предложението да е изтръгнато по принудителен начин, чрез упражнена психическа принуда и възбуждането на основателен страх за живота, здравето, честта или имуществените му интереси, твърдения в каквато насока той в продължение на целия процес не е навеждал. И в показанията на св.И., които съдът е кредитирал като неоспорени от страните и неопровергани, не се съдържат никакви данни вследствие предприетите от работодателя действия за ограничаване възможността ищецът да изпълнява служебните си задължения той да е станал неспокоен, нервен, възбуден и притеснен, за да може от наличието на такова външно проявление на психическото му състояние да се заключи, че действието по приемане на предложението е извършено вследствие упражнена принуда. Упражненото влияние трябва да е с такава непосредственост и интензитет, които с оглед обективната обстановка и личните интелектуални особености на лицето да представляват сериозна заплаха, водеща до възбуждането у него на основателен страх. В случая такова поведение на ответника, опорочаващо валидността на волята на ищеца по смисъла на чл.30 ЗЗД, не е доказано по делото. Въззивният съд е споделил приетото от първоинстанционния във връзка с твърденията на ищеца в исковата му молба за недобросъвестно осъществяване от работодателя на трудовите права и задължения, че неизпълнението от работодателя на задължението му да осигури на служителя работата, за която е сключен трудовия договор, и условия за изпълнението й, води до ангажиране на имуществената му отговорност и защита на служителя при незаконно недопускане на работа съгласно чл.213 КТ. С оглед на това със спирането на служебния акаунт на ищеца и с ограничаване на достъпа му до сградата не може да се приеме, че у него са се създали страхови представи за имуществените му интереси, доколкото така демонстрираното от ответника поведение подлежи на съдебен контрол. В изложението на касатора по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се сочи произнасяне от въззивния съд по въпросите: 1. Следва ли да се счита, че има заявено съгласие за прекратяване на трудовия договор по чл.331 КТ от страна на служителя в случай, че приемането на предложението от него не е осъществено по собствена воля и решение - в хипотезата по чл.280 ал.1 т.1 ГПК; 2. Следва ли да се приеме, че служителят следва да формира свободно и независимо волята си по отношение направеното предложение за прекратяване на трудовия договор по чл.331 КТ – в хипотезата по чл.280 ал.1 т.1 ГПК; 3. Налице ли е принуда за приемане на предложението с отнемането на възможността ищецът да изпълнява трудовите си задължения с отнемане на достъпа до работното място и до сградата на работодателя – в хипотезата по чл.280 ал.1 т.1 ГПК; 4. Изпълнен ли е фактическият състав на чл.331 КТ, ако волята на служителя не е формирана свободно и той е бил принуден да приеме направеното му предложение - в хипотезата по чл.280 ал.1 т.1 ГПК; 5. Длъжна ли е въззивната инстанция да отговори на всички доводи във въззивната жалба в качеството си на съд по съществото на спора – чрез извеждане на свои самостоятелни фактически и правни изводи във връзка с оплакванията и доводите – в хипотезата по чл.280 ал.1 т.1 ГПК /не били взети предвид оплакванията за нарушение на чл.8 КТ, за осъществена дискриминация по повод начина на прекратяване на Т. и по оплакването за осъществена принуда, без възможност за самостоятелно и независимо вземане на решение/; 6. Длъжен ли е съдът да се мотивира въз основа на кои доказателства приема едни факти за доказани, а други – за недоказани – в хипотезата по чл.280 ал.1 т.1 ГПК; 7. Изисква ли чл.331 КТ служителят, до когото е отправено предложение, да изрази свободно и независимо волята си дали го приема или не; придставлява ли принуда лишаването на служителя, до когото е отправено предложение по чл.331 КТ, от възможността да изпълнява трудовите си задължения и да има достъп до работното си място – в хипотезата по чл.280 ал.1 т.3 ГПК поради липса на практика. Сочи се и очевидна неправилност на въззивното решение, обоснована с твърдения, че от събраните по делото доказателства се установява целта на работодателя да уволни ищеца, предприемайки действия, които да го накарат да приеме направеното му предложение, че е налице опорочаване волята на ищеца предвид предприетите от работодателя действия, за които има достатъчно доказателства, необосновано приети от съда за нормални и не водещи до осуетяване възможността за формиране на свободно и независимо решение по приемането на предложението. ВКС намира, че поставените въпроси не обосновават допускането на касационно обжалване. Въпросите под номера 1, 2, 4 и 7 /в първата му част/ са неотносими към извода на въззивния съд, че не е установено приемане от ищеца на предложението не по собствена воля, по принуда от страна на работодателя. С оглед на това те не са от значение за резултата по спора, до който съдът е достигнал с атакуваното решение. Третият и седмият /във втората му част/ поставени в изложението въпроси също са неотносими към решаващия формиран от въззивния съд извод, че не е установено по делото действията на работодателя да са довели до възбуждането на основателен страх у ищеца за живота, здравето, честта или имуществото му, довело до опорочаване валидността на волята му по смисъла, заложен в разпоредбата на чл.30 ЗЗД. С оглед на това и този въпрос не е от значение за изхода на спора по делото. По шестия въпрос въззивният съд се е произнесъл в съответствие, а не в противоречие със сочената практика на ВКС /решение № 27/2.2.2015г. по гр.д. № 4265/2014г./, като е изложил мотиви относно кредитирането на представените по делото писмени и гласни доказателства, включително и че някои от твърдяните от страните обстоятелства са безспорни. Не обосновава допускането на касационно обжалване и петият въпрос. Това е така, тъй като въззивният съд, споделяйки извода на първоинстанционния, се е произнесъл и по твърдението на ищеца за недобросъвестно упражняване от работодателя на правата и задълженията по трудовото правоотношение, както и по оплакването за осъществена принуда. А що се отнася до оплакването във въззивната жалба по твърдението за дискриминация, действително то не е подложено на преценка. Това, обаче, не е от значение за изхода на спора по делото с оглед на обстоятелството, че нито в исковата си молба, нито в течение на производството по делото ищецът не е посочил по-неблагоприятното му третиране на основата на кои от признаците по чл.4 ал.1 ЗЗДискр. е осъществено, нито е посочил обстоятелства по чл.4 ал.3 от същия закон. ВКС намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато и поради твърдяната му очевидна неправилност. Очевидна неправилност по смисъла на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК е налице при порок на въззивното решение, който е установим само от неговото съдържание, защото от него е явно, без необходимост от анализ на процесуалните действия на съда и страните, на представените доказателства, на приложените норми, че е допуснато особено съществено нарушение на процесуалния или материалния закон или на правилата на формалната логика. Т.е. очевидната неправилност е видимо тежко нарушение на закона или явно несъответствие между фактическите и правните изводи на въззивния съд. С оглед на това очевидно неправилен ще е съдебен акт, примерно, с който законът е приложен в обратния на вложения в него смисъл, или спорът е разрешен въз основа на несъществуваща или отменена норма или при грубо нарушение на правилата на формалната логика. Няма да е очевидно неправилен съдебен акт поради неточно прилагане и тълкуване на закона, когато е постановен в противоречие с практиката на ВКС, с решения на Конституционния съд или на Съда на ЕС, при неправилно разрешаване на спорни въпроси относно приложимия закон, действието на нормите във времето, при необоснованост в резултат на неправилно възприемане на фактическата обстановка, на необсъждане на доказателства и др. – във всички тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от наличието на предвидените в чл.280 ал.1 т.1 – 3 ГПК предпоставки. В разглеждания случай наличието на това основание за допускане на касационно обжалване касаторът основава на твърдения за необоснованост и за незаконосъобразност, които представляват касационни основания по смисъла на чл.281 ГПК. Не се сочи порок, притежаващ характеристиките на явно тежко нарушение на процесуалния или материалния закон или на правилата на формалната логика. Сочените нарушения не са видни пряко от съдържанието на въззивното решение, а преценката дали такива са допуснати или не изисква проверка и анализ на събраните по делото доказателства и съпоставянето им с формираните изводи от фактическа и правна страна. Такава преценка касационният съд може да извършва, ако допусне касационно обжалване, но не и в производството по допускането. По изложените съображения касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано. На основание чл.78 ал.3 и ал.8 ГПК на ответника по касация следва да бъдат присъдени 300лв. юрисконсултско възнаграждение. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,