Определение № 564 от 30.03.2023 г. на ВКС по д. № 3821/2022 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК.

ВКС се произнася по допустимостта на касационните жалби на И. М. и на „Б. Б.-ББ”ЕООД – гр. Лом срещу въззивното решение на Окръжен съд Монтана по гр.д. №54/22 г. в различни негови части и по допускане на обжалването. С въззивното решение е уважен в размер на 15 000 лв. и отхвърлен до частично предявения размер от 40 000 лв. / при пълен размер на иска 80 000 лв./ искът на И. М. срещу „ Б. Б. – ББ” ЕООД по чл.200 КТ – за обезщетяване на неимуществени вреди от трудова злополука, която ищецът претърпял като работник на ответника на 19.10.18 г.

Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и са допустими.

Касаторът –ищец И. М. обжалва въззивното решение в частта, с която искът му е отхвърлен. За допускане на обжалването се позовава на чл.280, ал.1,т.1 ГПК, като намира, че въззивното решение пртиворечи на цитираната в изложението практика на ВКС по правните въпроси от предмета на спора:

1. Длъжен ли е съдът, освен да извърши преценка в съвкупност на релевантните обстоятелства, имащи отношение към размера на обезщетението за неимуществени вреди въз основа на общото понятие за справедливост, да даде също така основните характеристики на това понятие, вкл. като обоснове в решението си какво е съдържанието на тази справедливост, довела до извод за остойностяване на претърпените неимуществени вреди?

2. Длъжен ли е съдът да приложи правилото на чл.201, ал.2 КТ във всяка хипотеза, в която пострадалият е извършил действия във връзка с увреждането или като принос по см. на чл.201, ал.2 КТ може да се квалифицира единствено поведение на увреденото лице при груба небрежност – неполагането на грижа, която е най- небрежният би положил при сходни обстоятелства?

3. Длъжен ли е съдът, когато прилага последиците на грубата небрежност по чл.201, ал.2 КТ да използва като критерий за определяне на компенсацията обективното съотношение на приносите, респ. този на пострадалия?/ последният въпрос е уточнен и конкретизиран от ВКС за избягване на неяснота и повторения – ТР №1/19.02.2010 г. ОСГТК/.

Според касатора въззивният съд не е преценил обстоятелствата на случая в тяхната съвкупност и не е оценил в цялост негативните изживявания / болка, страх и пр./ на пострадалия за сравнително дългия период на лечението му. Не е определил вярно и наличието и степента на съпричиняване на злополуката при груба небрежност от пострадалия - преценката на всички обстоятелства за настъпване на злополуката /движение на управлявания от неправоспособен водач мотокар на заден ход, без задължителната сигнализация/, сочи на друго съотношение в причините за злополуката и респ. на много по –нисък принос на пострадалия.

Касаторът - ответник по иска „Б. Б. ББ” ЕООД обжалва въззивното решение в частта, с която искът е уважен. За допускане на обжалването и този касатор се позовава на чл.280, ал.1,т.1 ГПК. Поставя като значим за спора и разрешен от въззивния съд в противоречие с цитираната в изложението практика на ВКС материалноправния въпрос за определяне на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост след отчитане на конкретните обстоятелства на случая/ вкл. степента на възстановяване на пострадалия след проведеното лечение/ и присъжданите по други дела размери на обезщетението за подобни увреждания.

Касаторът намира, че обжалваното въззивно решение противоречи на цитираната в изложението практика на ВКС и по въпросите за определяне на степента на съпричиняване от пострадалия на злополуката при данните за механизма й и отчитане на нарушаването на правилата за безопасност от работника, с което сам се е поставил в положение на повишен риск.

В случая според касатора въззивният съд в противоречие с практиката на ВКС е определил завишен размер на обезщетението за неимуществени вреди и по-ниска от действителната степен на съпричиняване от страна на пострадалия.

По допускане на обжалването ВКС намира следното: Въззивният съд е зачел разпореждането на НОИ за признаване на злополуката за трудова, в което е прието, че злополуката е станала по време на работа, извършвана в интерес на работодателя – ищецът е отишъл за инструменти до склада за строителни материали, пред входа на който е настъпила злополуката. Според въззивния съд, в резултат на злополуката на 19.10.2018 г. ищецът е получил фрактура на горната част на дясната бедрена кост, претърпял е оперативно лечение с поставени вътрешни фиксатори, болничният престой е бил 12 дни, през които е бил постоянно на легло с нужда от чужда помощ, изпитвал е силни болки, с постоянен прием на болкоуспокояващи медикаменти. Лечението му е продължило вкъщи, като за период от два месеца движението му е било трайно затруднено, едва на третия месец е започнал да се придвижва за кратко с две патерици, след петия месец с канадки, а към настоящия момент все още ползва за движение едно помощно средство – канадка. Все още движенията на десния долен крайник са ограничени, поради скъсяването му с около 3, 4 см.. За период от година и два месеца е бил в отпуск поради временна нетрудоспособност, за период от една година, до 01.10.2021 г. му е била определена и 50 % трайно намалена работоспособност. Интензивни болки е изпитвал първите два месеца, които впоследствие са намалели, като е възможно да изпитва болки и след изтичане на оздравителния период. Съдът отчита и обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането – 2018 г., чиито промени намират отражение в нарастващия размер на минималната работна заплата за страната.

С оглед установените увреждания, продължителния период на възстановяване - над една година, възрастта на ищеца - 52 години към датата на злополуката, претърпените физически и психически страдания и неудобства, които включват физически болки, затруднения при придвижването, стрес, обичайната продължителност на психологическите и емоционални преживявания, вследствие на инцидента, обстоятелството, че към настоящия момент са налице невъзстановени в пълен обем движения на крайника, съдът е приел сумата 30 000 лева за справедлив размер на обезщетението за физическите болки и психическите страдания. За да определи този размер на обезщетението съдът е съобразил и цитираната съдебна практиката за аналогични случаи.

Въззивният съд е приел за основателно възражението на работодателя по чл.201, ал.2 КТ за намаляване на размера на обезщетението поради допринасяне на пострадалия за злополуката с груба небрежност. Според въззивния съд безспорно е по делото, че ищецът е работил при ответника в продължителен период от време, от 2007 г. Затова знаел добре, че в складовете на работодателя се извършват товарно-разтоварни дейности с електрокари и бил запознат с нормативните изисквания за безопасност на труда при пренасяне на товари, видно от приложената по делото длъжностна характеристика /л. 96/ и извършваните периодични инструктажи за безопасност на труда. При настъпване на злополуката ищецът бил спрял, за да разговаря със свидетеля Л. точно пред входа на склада, на пътя на превозните средства, влизащи и излизащи от този вход, с лице към входа, и без да слезе от велосипеда си. Имал е пряка видимост към входа, както и знание за това, че от там може да излезе електрокар, съответно съзнание, че стои на пътя му и е възможно да се наложи бързо да се отмести. Въпреки това е продължил да седи върху велосипеда си точно пред входа и то без да го наблюдава за евентуално движение на превозни средства. Седенето върху велосипеда несъмнено е ограничило възможността му за бърза реакция при приближаване на електрокара. При всички тези свои действия ищецът не е положил елементарно внимание, пренебрегнал е правилата за безопасност на труда при работа с електрокари, напълно е съзнавал опасността и не е направил необходимото безопасно да се отмести, с което поведение е допринесъл за настъпване на злополуката. Действията му представляват груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 от КТ, основание за намаляване отговорността на работодателя.

Твърдението на ответника за употреба на алкохол от ищеца в работно време при настъпване на злополуката, според въззивния съд, не се установява от събраните по делото доказателства.

При така установения механизъм на трудовата злополука като стечение на конкретните проявени и установени по делото обективни и субективни фактори, въззивният съд е приел, че обезщетението следва да се намали с 50 %, съответно на проявената груба небрежност на работника, с която допринесъл за вредоносния резултат.

При тези решаващи за спора изводи на въззивния съд, ВКС намира, че следва да допусне касационно обжалване на въззивното решение изцяло/ по двете жалби/, по поставените и от двамата касатори въпроси за определяне на обезщетението за неимуществени вреди по чл.200 КТ по справедливост и за наличието и степента на съпричиняването на вредите от пострадалия с груба небрежност, като основание за намаляване на обезщетението по чл.201, ал.2 ГПК. Обжалването следва да се допусне на осн. чл.280, ал.1,т.1 ГПК поради твърдяното от касаторите противоречие на изводите на въззивния съд по въпросите с практиката на ВКС.

Поради изложеното ВКС на РБ, трето г.о.