Определение № 5147 от 12.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3890/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх. № 3188/21.08.2024 г. на община Търговище, чрез юрисконсулт Д. К., срещу въззивно определение № 251 от 14.08.2024 г. по в. ч. гр. дело № 196/2024 г. на Окръжен съд - Търговище, с което е оставена без уважение частна жалба на община Търговище срещу определение № 822/10.07.2024 г. по гр. д. № 1709/2023 г. на Районен съд - Търговище. С последното е отхвърлена молба на община Търговище за изменение на решение №254/11.06.2024 г. по гр. д. № 1709/2023 г. по описа на Районен съд - Търговище в частта за разноските. В жалбата се правят оплаквания за неправилност на въззивното определение поради противоречие с материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че е налице основанието за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпросите: 1. Допустимо ли е при иск по чл. 124, ал. 1 ГПК – положителен установителен иск, за установяване собствеността на поземлен имот, представляващ земеделска земя, въз основа на давностно владение по чл. 79, ал. 1 ЗС, да се присъждат разноски в производството в тежест на ответника – община, при положение, че своевременно е направено възражение на основание чл. 78, ал. 2 ГПК, предвид факта, че с поведението си общината като ответник, не е дала повод за завеждане на делото, изричното признание на иска от страна на Общината, това че за процесния имот не е съставян акт за общинска собственост, както и обстоятелството, че процесните имоти се водят „земи по чл. 19 ЗСПЗЗ“, респ. „стопанисвани от общината“ по силата на закона, а не вследствие на действия, оспорващи правата на ищеца; 2. Иск с правната квалификация по чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗС – положителен установителен иск, представлява ли иск с материален интерес, в случая съобразно данъчната оценка на процесния поземлен имот, съгласно приложеното по делото удостоверение за данъчна оценка и следователно размерът на адвокатското възнаграждение следва ли да се определи съгласно чл. 7, ал. 2, т. 1 Наредба №1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а именно – 400 лв.; 3. Иск с правната квалификация по чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗС – положителен установителен иск, представлява ли иск с материален интерес, респ. редно ли е да се разглежда като иск за собственост, едва на етап по произнасяне на съда относно разноските и определянето на техния размер да бъде по реда на чл. 7, ал. 5 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, където изрично е посочено за процесуално представителство, защита и съдействие по искове по чл. 75, чл. 76 и чл. 108 ЗС възнаграждението да се определя съобразно интереса на представляваната страна според правилата на ал. 2, но не по-малко от 800 лв. за движими вещи и не по-малко от 1500 лв. за недвижими имоти или вещни права върху тях. Ответниците по жалбата – Д. С. Б., С. Г. С., [населено място], и Ц. Г. С., [населено място], чрез адвокат В. Д., в писмен отговор, подаден в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК, считат, че частната жалба е неоснователна, а определението на въззивния съд е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, II г. о. констатира следното: Въззивният съд е приел, че с решение № 254/11.06.2024 г. по гр. д. № 1709/2023 г. на Районен съд – Търговище първоинстанционният съд е уважил предявения от Д. Б., С. С. и Ц. С. иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване на установено в отношенията им с община Търговище, че ищците са собственици въз основа на давностно владение на посочени квоти от имот, отразен в скица №15-94629/31.01.2024 г., издадена от СГКК Търговище като имот с идентификатор *** с площ от 1197 кв.м. в м. „Д.“, в землището на [населено място], земеделска земя – V категория, при описани граници, с номер по предходен план 174704. С решението ответната община е осъдена да заплати на ищците направените от тях разноски по делото от 1570 лв. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК. За неоснователни са приети искането на общината за освобождаване от разноски на основание чл. 78, ал. 2 ГПК и възражението за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК. Въззивният съд е посочил,че в удостоверение от 2007 г. при регистрите на община Търговище имотът е записан като собственост на наследниците на С. Г. С., придобит по замяна по протокол. В действащите кадастрална карта и кадастрални регистри на [населено място] спорният имот е отбелязан като идентификатор *** с площ от 1197 кв.м. и записан като земи по чл. 19 ЗСПЗЗ, което обуславя правния интерес на ищците от предявяване на иска срещу ответната община. Ищците са твърдели, че имотът не е бил никога общинска собственост, не е и в категорията на земи по чл. 19, ал. 2 ЗСПЗЗ, неприложимо е ограничението по чл. 1, ал. 13 ЗСПЗЗ, предвид представените документи, удостоверяващи непрекъснат статут на частна собственост. В отговора на исковата молба ищецът е признал иска, като е отбелязал, че от извършени от него справки е установено, че няма подадени документи по §4 от ПЗРЗСПЗЗ, няма съставен акт за общинска собственост, имотът попада извън строителните граници на населеното място в кадастралния план от 1987 г. за м. „Д., идентичен е с пл. № * и е записан в Приложение № 1 към раздел II, т. 1 от Протоколно решение №2 от 30.07.2008 г. на комисия по чл. 19, ал. 2 ЗСПЗЗ (с участие на представител на съответната община, съгл. чл. 45в ППЗСПЗЗ), където са включени „имоти, по отношение на които са допуснати непълноти и грешки при определянето им като земи по чл. 19 ЗСПЗЗ“. Въпреки това в представената скица на поземления имот от 31.01.2024 г. по КККР процесният имот е записан като „земи по чл. 19 ЗСПЗЗ“, с площ 1197 кв.м. Въззивният съд е посочил, че общината, като заинтересована страна, е следвало да предприеме действия за коректното отразяване на записването. Приел е още, че съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК предпоставките за възлагане на разноски върху ищеца, при положителен за него изход от спора, са: ответникът да е признал иска още с отговора на исковата молба, както и с поведението си да не е дал повод за завеждане на делото. Ответната община е признала иска още с отговора на исковата молба. Що се касае до втората предпоставка, въззивният съд, съобразно установената съдебна практика на ВКС, е приел, че след като имотът е отразен като земя по чл. 19 ЗСПЗЗ, то той се счита за собственост на общината по силата на закона - чл. 19, ал. 1, изр. второ ЗСПЗЗ. Доколкото процесният имот изначално не е подлежал на реституция и с оглед отразяването му като земя по чл. 19 ЗСПЗЗ, дори и погрешно – съгласно представения Протокол на комисията по чл. 19, ал. 2 ЗСПЗЗ, и предвид липсата на промяна в КККР, то следва да се приеме, че е налице необходимост от предприетата съдебна защита. Отбелязано е, че обстоятелството, че ищците са разполагали с други средства за защита, които не са използвали, не може да освободи ответника от отговорност за разноските по делото. Ищците не са длъжни да се възползват от тези средства, след като имат на свое разположение сигурната искова защита. Частната касационна жалба е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу акт на въззивен съд, който подлежи на обжалване, съгласно чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК, и е процесуално допустима. Настоящият състав на ВКС, ІІ г.о. намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на определението. Съгласно ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение (определение) да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело и за формиране решаващата воля на съда. Този въпрос, като общо основание за допускане до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните (частни) жалби. Първият въпрос от изложението към частната касационна жалба не може да предпостави допускане на касационно обжалване, тъй като е по съществото на спора. Той изисква обсъждане и преценка на доказателствата и фактите по настоящия правен спор, което не може да е предмет на производството по предварителна селекция на частната касационната жалба. В случая въпросът се свежда до преценка дали са осъществени предпоставките за прилагане на чл. 78, ал. 2 ГПК. Както е съобразено от въззивния съд в обжалваното определение, в установената съдебна практика на ВКС се приема, че отразяването на имота като земя по чл. 19 ЗСПЗЗ обуславя необходимостта от предприемане на съдебна защита на твърдяното материално право, доколкото тези земи се предоставени в собственост на общината по силата на закона чл. 19, ал. 1 изр. второ ГПК. Ето защо така формулиран, въпросът не осъществява изискването за обща предпоставка по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, нито допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Не може да бъде допуснато до касационно обжалване въззивното определение и по втория и третия въпрос. Те са свързани с твърдението на касатора за прекомерност на адвокатския хонорар съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото. В случая съдът е посочил, че заплатеното адвокатско възнаграждение от ищците е съобразено с минимума, който предвижда Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минимални размери на адвокатските възнаграждения. Приложено е правилото на чл. 7, ал. 5 от Наредба № 1, което урежда специална хипотеза за определяне на възнаграждението при предявяване на искове за собственост - съобразно интереса на представляваната страна, но не по-малко от 1500 лева за недвижими имоти. Договореното възнаграждение между ищците и техния адвокат съвпада с възнаграждението, определено с разпоредбата на чл. 7, ал. 5 вр. чл. 7, ал. 2, т. 2 НМРАВ, която е приложима и за производствата по положителни установителни искове за собственост. Ето защо и тези два въпроса не предпоставят допускане на касационно обжалване на въззивното определение. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.