Определение № 1412 от 07.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 446/2011 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу въззивно решение от 17.12.2010 г. по въззивно гр.д. № 1095 /2010 г. на Плевенския окръжен съд, г.о., с което е потвърдено решение от 20.08.2010 г. по гр.д. № 3508 / 2010 г. на Плевенския районен съд, в частта, с която са уважени искове на С. Ф. Д. срещу жалбоподателя с правно основание чл.344,ал.1,т.1,т.2 и т.3 ГПК - отменено е уволнението, извършено на основание чл.325,т.1 КТ (по взаимно съгласие), ищецът е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност „ръководител отдел” и ответникът е осъден да заплати на ищеца обезщетение по чл.225,ал.1 КТ в размер на 3,787.30 лева, ведно със законна лихва и разноски. Жалбоподателят твърди, че решението е неправилно и иска то да бъде допуснато до касационно обжалване, като излага основания за това, които ще бъдат разгледани по-долу. Насрещната страна С. Д. не изразява становище по наличието на основания за допускане на решението до касационно обжалване. Жалбата е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение, първите два иска са неоценяеми, а третият е обусловен. Като основание на исковете са изложени твърдения, че ищецът е оттеглил подадена молба по чл. чл.325,т.1 КТ преди ответникът – работодател да се произнесе по нея, поради което уволнението на основание чл.325,т.1 КТ е незаконосъобразно. Ответникът се брани с довод, че исковете са погасени по давност - че трудовият договор е прекратен съгласно чл.335,ал.2,т.3 КТ и от датата на получаването от работника на писменото изявление на работодателя за прекратяване на договора - 17.03.2010 г., а не от посочената в него по-късна дата на прекратяване на трудовото правоотношение – считано от 31.03.2010 г.,. е започнал да тече и двумесечният срок по чл.358,ал.1,т.2 вр. чл.358,ал.2,т.1 КТ и е изтекъл на 17.05.2010 г., а исковата молба е постъпила в съда на 28.05.2010 г. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че твърденията в исковата молба са основателни и че възражението за давност е неоснователно, заповедта на работодателя е от 17.03.200 г. и е връчена в същия ден на работника, но в нея е написано, че трудовото правоотношение се прекратява считано от 31.03.2010 г., то е прекратено тогава, в чл.335 КТ не съществува нормативна забрана за прекратяване на трудовото правоотношение на по-късна дата, дори и когато законодателят не изисква предизвестие, двумесечният давностен срок по чл.358 КТ за иска по чл.344,ал.1,т.1 КТ е започнал да тече на 31.03.2010 г. и не е изтекъл до подаването на исковата молба на 28.05.2010 г. И. от жалбоподателя въпрос, уточнен от съда, е кой е началният момент, от който започва да тече давностният срок за предявяване на исковете по чл.344,ал.1,т.1 КТ при прекратяване на трудово правоотношение на основание чл.325,т.1 КТ, в случай, че датата на връчване на заповедта предхожда посочената в заповедта дата на прекратяване на трудовото правоотношение, и има ли значение, че по-късната дата на прекратяване е определена едностранно от работодателя без съгласието на работника. Той е обуславящ, доколкото въззивният съд е приел, че трудовото правоотношение е прекратено единствено по волята на работодателя и считано от по-късна дата, определена от работодателя. Обуславящият въпрос не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (основание по чл.280,ал.1,т.3 КТ) поради това, че разпоредбата на чл.358,ал.1,т.2 КТ не е непълна, неясна, нито противоречива – давността започва да тече от прекратяването на трудовото правоотношение, без значение е дали то е законосъобразно, съгласно разпоредбата на чл.335 КТ, която също не е непълна, неясна, нито противоречива, датата на прекратяването се определя в заповедта и не може да е по-ранна от тази на връчването, но няма забрана да е по-късна и да е определена от работодателя чрез посочването и или чрез определяне на срок, който следва да изтече. По приложението на двете законови разпоредби има ясна, последователна и непротиворечива практика. Жалбоподателят не е обосновал твърдението си, че разрешението на въззивния съд е поради неточно тълкуване на закона, нито, че са налице изменения в законодателството и обществените условия, които да налагат осъвременяване на тълкуването. Следователно не е осъществено наведеното основание по чл.280,ал.1,т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението. С оглед изхода от това производство жалбоподателят няма право на разноски, а ответникът не претендира разноски и не е доказал, че е направила такива. Поради което разноски не следва да се присъждат. Воден от изложеното съдът