Определение № 1336 от 30.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 838/2023 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от Българска академия на науките, представлявана от академик Р., чрез процесуалния представител адвокат С. против въззивно решение № 1762 от 5.07.2022г. по в.гр.д. № 8278 по описа за 2021г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 4.03.2021г., поправено с решение от 22.12.2021г. по гр.д.№ 49049/2019г. на СРС като са уважени предявените искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 КТ и е признато за незаконно уволнението на Д. Б. П., извършено на основание чл.330, ал.2, т.6 КТ със заповед № 337 от 23.07.2019г., която е отменена, възстановен е на заеманата длъжност „Главен юрисконсулт“ в отдел „Правна дейност“,осъден е БАН да му заплати сумата от 5 159.92лв., обезщетение за времето за което е останал без работа за периода 23.07.2019г.- 23.01.2020г., ведно със законната липва от 23.08.2019г. като са присъдени разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следните данни по делото: Въззивният съд е приел уволнението за незаконосъобразно с решаващ довод за липса на установеност на извършването на никое от посочените в заповедта за уволнение четири нарушения. Относно първите три, касаещи представителството и явяването в съдебни заседания по адм.д.№ 10160/2018г. на АССГ, съответно на датите 22.11.2018г., 28.02.2019г. и 9.05.2019г., съдът е приел, че неявяването на ищеца в посочените заседания, не е нито самоволно, нито в резултат на непола гане на дължимата грижа. След обсъждане на ангажирани гласни доказателства /показанията на свидетелката К., подкрепени от свиделката А./, е установил, че неявяването за две от посочените заседания /на 28.02.2019г. и 9.05.2019г./ е било съгласувано с началника на отдел „Правна дейност“, а неявяването на 22.11.2018г. е било оправдано по целесъобразност, пред вид установеният факт, че му е била поставена друга спешна, служебна задача от ръководителя на БАН /да изготви искова молба/. Съдът е приел за установено и че в правния отдел на БАН не са били въведени конкретни правила относно начина и формата на възлагане на задачи и разпределение на работата между назначените юрисконсулти, поради което е оправдано – пред вид динамичния характер на работата – въпроси във връзка с организацията на работния процес да бъдат уточнявани устно и без нарочен писмен акт. Отделно, съдът е приел за установено, че на 9.05.2019г. ищецът е ползвал разрешения му по законо-установения за това ред - платен отпуск, като преди да започне ползването му, той е уведомил началника на отдел „Правна дейност“/г-жа К./ за насроченото съдебно заседание. Относно последното нарушение, посочено в заповедта за уволнение, изразяващо се в непредприемане на действия за събиране на изискуемо вземане на БАН срещу длъжника сдружение „Детска асамблея“, по договор за наем № ДН-130 от 13.09.2016г., въззивният съд е приел за недоказано възлагането на ищеца на подобно задължение. В заключение, в мотивите си, съдът е посочил, че дори и да се приеме, че ищецът е извършил посочените от работодателя четири нарушения, то тяхната тежест не би могла да обоснове налагането на най-тежкото дисциплинарно наказание, съобразно критериите на чл.189, ал.1 КТ. В представеното към касационната жалба изложение, касаторът се позовава на нормата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните поставени въпроси: 1. Нарушава ли се изискването за обоснованост и мотивираност на съдебния акт при неизлагане на конкретни мотиви относно доводите и възраженията на страните и събраните доказателства? В какъв обем следва да са извършените от въззивната инстанция процесуални действия, за да бъде удовлетворено изискването на чл.12, чл.236, чл.235, ал.2 ГПК?, Процесуалната възможност по чл.272 ГПК за препращане към мотивите на първата инстанция, освобождава ли въззивния съд от задължението по чл.236 ГПК?, Дължи ли той мотиви по съществото на спора в отговор на направените пред него оплаквания, обсъждане на твърденията на жалбоподателя за неправилност? Твърди противоречие на въззивния съд с приетото в Постановление № 1/13.07.1953г. на Пленума на ВС, Тълкувателни решения № 1/ 4.01.2001г. и № 1/9.12.2013г. на ОСГТК на ВКС, както и в множество решения, които посочва, включително и с цитати, но не прилага, 2. Кои факти могат да се квалифицират като обстоятелства по делото, които съдът следва да вземе пред вид при формиране на решаващите си изводи и може ли въззивният съд да определя предмета на делото въз основа на твърдения и възражения, които не са въведени от страните? Позовава се на решения, които посочва. 3. Как следва да се поредели обемът на търсената защита, допустимо ли е въззивният съд да измени фактическите твърдения на страната и обстоятелствата, на които тя се позовава в нарушение на принципа на диспозитивното начало, допустимо ли е съдът да формира решаващите си мотиви въз основа на твърдения и възражения, които не са въвеждани? В тази връзка се позовава и на очевидна неправилност на постановения акт като основание за допустимост по чл.280, ал.2 ГПК. Срещу подадената касационна жалба не е постъпил отговор. Настоящият съдебен състав счита, че по така поставените въпроси не следва да се допуска касационно обжалване, защото нито един от тях не е от значение за изхода на спора и поради това не покрива изискванията за общо основание да допустимост, разяснени в т.1 от ТР № 1/2010г. по т.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Отделно, не са налице и посочените специални основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2 ГПК, във връзка с поставените от касатора въпроси, доколкото в производството по чл.288 ГПК касационният съд не проверява правилността на постановения въззивен акт, а само преценява наличието или не на предпоставките за допустимост по чл.280 ГГПК. По първият поставен въпрос: В производството по допустимост, касационната инстанция не може да извършва пълна и цялостна проверка дали въззивният съд е изложил конкретни мотиви относно всяки един от доводите и възраженията на страните и дали в пълнота е обсъдил събраните по делото доказателства. Съгласно т.1 от ТР № 1/2010г. по т.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – за да е надлежно общо основание за допустимост поставеният материалноправният или процесуалноправният въпрос „трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства“. Това е така, защото “основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение/чл.281, т.3 ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба/чл.290, ал.1 ГПК/“. Затова, по начина, по който са поставени въпросите от касатора, същите изискват положителен отговор, но по тях не може да се допусне касационно обжалване. Процесуалната възможност по чл.272 ГПК за препращане към мотивите на първата инстанция не освобождава въззивния съд от задължението по чл.236 ГПК, той дължи мотиви по съществото на спора в отговор на направените пред него оплаквания, дължи самостоятелна преценка на доказателствата и обсъждане на защитните тези на страните и в случая това е направено. Кога е удовлетворено изискването на чл.12, чл.236, чл.235, ал.2 ГПК е посочено обстойно в съдебната практика, включително и в цитираната от касатора. С поставените въпроси, касаторът всъщност оспорва правилността на правните изводи на въззивния съд, твърдейки че той е приел за осъществени факти, които не са били наведени в исковата молба. Подобна преценка за правилност или не на обжалваният акт, настоящият съдебен състав обаче не може да извършва. Отговорът на вторият и третият поставени въпроси, които са сходни, също е безспорен: При формиране на решаващите си изводи, въззивният съд не може да излиза извън очертания предмет на делото, разглеждайки твърдения и възражения, които не са въведени от страните. В случая, доколкото – с исковата си молба - ищецът е оспорил извърването на всяко едно от описаните в заповедта за уволнение нарушения, то предметът на делото се свежда до установяването на всяко едно от тях, като тежестта на доказване е върху работодателя. Видно от гореизложените му мотиви, въззивният съд при постановяване на акта си, е разглеждал именно посочените в заповедта нарушения, обсъждайки ангажираните доказателства. Той е приел за установени обстоятелства, различни от твърдените от работодателя, именно защото е счел, че ответникът- върху когото е доказателствената тежест – не е установил своите твърдения. В трудовите спорове ищецът оспорва законността на уволнението, но работодателят трябва да докаже, че законосъобразно е упражнил правото си да уволни работника. С оглед изложеното, не може да се определи постановения въззивен акт и като очевидно неправилен. Това основание за допустимост по чл.280, ал.2 ГПК изисква наличие на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, до степен, при която законът да е приложен в неговия обратен, противо-положен смисъл или делото да е решено въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена норма, какъвто настоящият случай не е. Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Върховен касационен съд