Определение № 3196 от 15.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2104/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на Прокуратура на Република България и на Н. Н. К., чрез процесуалния му представител, срещу решение № 1516 от 17.12.2025 г., постановено по в. гр. д. № 1514/2025 г. по описа на Апелативен съд – София, ГО, 14 състав, с което и след отмяна на решение № 1106/25.02.2025г. постановено по гр. д. № 6637/2024 г. по описа на СГС, ГО, 18 състав, в частта, с която е уважена претенцията за неимуществени вреди за разликата над 10 000 лв. до 20 000 лв. е постановено друго, с което е отхвърлен предявеният от Н. Н. К. против Прокуратура на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за разликата над 10 000 лв. до 20 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени от незаконно повдигнато обвинение по досъдебно производство № 110/2016г. по описа на СО-СГП, пр. пр. № 6238/2016г. по описа на СГП, по което е налице влязла в сила оправдателна присъда по НОХД № 826/2017 г. по описа на СГС, 18 състав, влязла в сила на 28.06.2019 г. С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение в осъдителната част за сумата от 24 000 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди - претърпяна загуба, изразяващи се в направени разноски за адвокатско възнаграждение, както и в отхвърлителната част до размера на сумата от 50 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди. Присъдени са и разноските, съобразно изхода на спора. Касационната жалба на Прокуратура на РБ е срещу въззивното решение, с което се потвърждава първоинстанционното решение в осъдителната част за сумата от 10 000 лв. и за сумата от 24 000 лв., а касационната жалба на Н. Н. К. е срещу въззивното решение, с което се потвърждава първоинстанционното решение в отхвърлителната част за разликата над присъдените 10 000 лв. до претендираните 50 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва. В двете касационни жалби се поддържат оплаквания за неправилност на решението в съответната обжалвана част. Развиват се подробни съображения в подкрепа на всяко едно от оплакванията. Прави се искане въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване. Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че касационните жалби на Прокуратура на РБ и на Н. Н. К. са допустими. Подадени са в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговарят на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложени са и изложения по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, Върховен касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд е посочил, че е сезиран с две жалби от двете страни по делото, с които се обжалва първоинстанционното решение както в осъдителната му част, така и в отхвърлителната му част относно кумулативно съединените искове с посочено правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за репариране на неимуществени и имуществени вреди, търпени от ищеца за обвинение в извършване на престъпление, за което е бил оправдан с влязла в сила присъда. Посочил е, че за да бъде уважена исковата претенция следва по делото да се установи противоправно поведение на държавния орган, настъпването на вреди и причинно-следствена връзка между двете. Посочил е, че по делото са спорни въпросите дали следва да бъде ангажирана отговорността на ответника и за размера на обезщетението. От събраните по делото доказателства въззивният съд е приел за установено следното: на 13.07.2016 г. ищецът Н. К. е бил привлечен като обвиняем по досъдебно производство № 110/2016г. по описа на СО-СГП, пр. пр. № 6238/2016 г. по описа на СГП за извършено престъпление по чл. 219, ал. 4 вр. ал. 3 вр. ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 НК, за това, че умишлено не е положил достатъчно грижи за стопанисването и запазването на възложената му работа като старши продуктов мениджър в „Техномаркет България“ АД и от това били възникнали щети за дружеството в размер на 4 229 576,05 лева.; на 13.07.2016г. на ищеца било предявено обвинение в присъствието на защитник, като му е била определена мярка за неотклонение „гаранция“ в размер на 10 000 лева, която внесъл чрез банков превод на 28.07.2016 г.; през месец ноември 2016 г. в СГС бил внесен обвинителен акт; съдът в процедурата по чл. 248 НПК прекратил съдебното производство и върнал делото на прокурора поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, накърняващи правото на защита; в края на месец февруари на 2017 г. бил внесен обвинителен акт в съда, въз основа на който било образувано НОХД № 826/2017г., по описа на СГС; след проведени четири съдебни заседания, с присъда от 28.09.2017 г. ищецът бил оправдан, а мярката му за неотклонение- отменена; СГП е протестирала оправдателната присъда и е било образувано в.н.о.х.д. № 63/2018 г. по описа на САС; след проведени седем о.с.з. с решение от 15.05.2019г. протестът е бил оставен без уважение, а присъдата е била потвърдена; Софийска апелативна прокуратура не е протестирала решението и то е влязло в сила на 28.06.2019г. Въз основа на приетите за установени обстоятелства, въззивният състав е посочил, че наказателното производство е продължило, считано от 13.07.2016 г. до 28.06.2019 г. или три години при мярка за неотклонение „гаранция “ в размер на 10 000 лева. Съдът е посочил, че за престъплението, за което ищецът е бил обвинен /в особено големи размери, представляващо особено тежък случай/, се предвижда наказание „Лишаване от свобода“ от три до десет години, а по ал. 3 - лишаване от свобода от три до дванадесет години, като в тези случаи съдът постановява и лишаване от права по чл. 37, ал. 1, точки 6 и 7 НК, поради което е направил извод, че ищецът е бил обвинен в извършването на тежко умишлено престъпление по смисъла на чл. 97, т. 3 НК. От ангажираните от ищцовата страна гласни доказателствени средства, а именно - разпит в о.с.з. на 30.01.2025 г. на св. Л. /адвокат и семеен приятел на родителите на ищеца/, която го е представлявала по наказателното дело, съдът е приел, че свидетелката е имала пряко и трайно наблюдение върху него в рамките на трите години между 2016 г. и 2019 г. От показанията й било ведно, че тя е констатирала психо-емоционални травми у ищеца през време, вкл. и след приключване на наказателното производство - бил потиснат от съществуването на това несправедливо обвинение, станал неспокоен, напрегнат, трудно се съсредоточавал в работата си. От свидетелските показания съдът е приел за установено, че след повдигане на обвинението ищецът бил отстранен от работа, като изпаднал в депресия и страдал от безсъние. Допълнил е, че от показанията на свидетелката се установило, че наказателното производство получило широко медийно отразяване, което допълнително натоварило психическото състояние на ищеца - чувствал се безпомощен да се справи с „машината на наказателното правосъдие“, изпитвал допълнителни притеснения, че вреди на имиджа на баща си, тъй като имената им съвпадали. Въззивният съд се е позовал на медийни публикации в интернет, според които веригата „Техномаркет“ била тясно свързана с КТБ „банката на Ц. В.“, която е участвала активно във финансирането на веригата през последните години преди 2014 г. Отново, позовавайки се на публикации в интернет, съдът е посочил, че изпълнителният директор и основател на веригата Н. К. – бащата на ищеца, е бил арестуван по обвинение за източване на ДДС. Съдът е цитирал информация, отново от интернет, като е проследил от кого е била придобита компанията, бизнес делата и споровете между компанията и последващия собственик. Обсъдил е приложеното свидетелство за съдимост, от съдържанието на което е приел, че ищецът е бил осъждан два пъти - за транспортно престъпление - управление на МПС без свидетелство за това и за неизпълнение на съдебно решение по плащане на издръжка на малолетно дете. От правна страна е посочил, че от съвкупната преценка на събраните писмени доказателства, приема, че са налице предпоставките на чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, за да бъде ангажирана отговорността на Прокуратура на РБ за претърпените от ищеца вреди, които са в резултат на незаконно повдигнатото обвинение и оправдаването му от съда. За да определи справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд е посочил, че от събраните писмени и гласни доказателствени средства е доказано, че обвинението се е отразило крайно неблагоприятно върху личността на ищеца - на неговото емоционално и най-вече психическо състояние. Приел е за безспорно установено, че през периода на наказателното производството ищецът е бил в продължителна ситуация на стрес, която разклатила социалното му и личностно функциониране. Посочил е, че съобразява и факта на кумулиране на няколко различни стресогенни фактори, които не могат да бъдат разграничени - в един и същи момент се е водело наказателно преследване и срещу бащата на ищеца, както и множество съдебни спорове около „Техномаркет“ АД с оглед прехвърляне на собствеността на това дружество. Посочил е, че последното неизбежно е рефлектирало и върху сина на досегашния собственик на веригата, в лицето на жалбоподателя. Обобщил е, че аргументът на ищеца, че с процесното обвинение се притеснявал да не опетни репутацията на баща си, е неоснователен, доколкото правопораждащият проблемен фактор е възникналият конфликт между К. /баща/ и депутатът П., а не обратно. Допълнил е, че прекратеното трудово правоотношение на ищеца е било неизбежно следствие от възникналия конфликт, което би настъпило и без повдигане на обвинението. Намерил е, че в случая продължителността на наказателното производство не е била голяма. При отчитане на цитираните обстоятелства, въззивният съд е посочил, че следва да намали определеното от първата инстанция обезщетение за претърпените неимуществени вреди на 10 000 лв. За да потвърди първоинстанционното решение в частта по отношение на претенцията за обезщетение за имуществени вреди в размер на 24 000 лв., представляваща направените от ищеца разноски за един адвокат за различните инстанции и разходите по многократните му явявания в досъдебната фаза и в съдебната фаза на наказателното производство, въззивният съд е приел, че от приложения договор № 3820/04.05.2017г. било видно, че ищецът и Адвокатско дружество „Д., А. и съдружници“ са сключили договор за адвокатски услуги за процесуално представителство по НОХД № 826/2017г. на СГС, което представителство да се осъществява от адв. Л.. Обяснил е, че страните са договорили размер на дължимо от ищеца адвокатско възнаграждение от 24 000 лв. с ДДС, което ищецът е платил с банков превод на 07.06.2017г. Съдът е посочил, че ищецът е доказал реално направените разноски за адвокатско възнаграждение по НОХД № 826/2017г. на СГС в размер на 24 000лв. с ДДС. Намерил е за неоснователно релевираното от ответника възражение за прекомерност на адвокатския хонорар. Изтъкнал е следните обстоятелства, които са го мотивирали да не намали възнаграждението, а именно: обвинението е за изключително тежко умишлено престъпление за безстопанственост с огромен финансов интерес за 4 229 576,05 лева, защитата по което предполага проучване на значително количество счетоводни документи относно организацията на работата, отчетът на доставена и продадена продукция, проучване на отстъпки и начина на плащане, нов компютърен софтуер, въведен през май 2015 г. Допълнил е, че заплатеният хонорар обхваща защитата във всички съдебни инстанции, отчетена е правната и фактическа сложност на делото и неговата продължителност. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на Прокуратура на Република България, в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е поставен въпросът: „Как следва да се определя обезщетението за неимуществени вреди, с оглед точното прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД и след извършване на преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства?“. Твърди се, че поставеният въпрос е решен в противоречие с възприетото в т. 3 и т. 11 от Тълкувателно решение № 3/22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, т. II от ППВС № 4/1968 г. и т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 159 от 9.10.2019 г. на ВКС по гр. д. № 89/2019 г., III г. о., ГК; решение № 101 от 15.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4714/2022 г., IV г.о., ГК; решение № 50073 от 22.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3257/2022 г., III г. о., ГК; решение № 60245 от 18.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 996/2021 г., III г. о., ГК - предпоставка за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По отношение на втория кумулативно съединен иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за имуществени вреди е формулиран следният въпрос: „Може ли при предявен иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за имуществени вреди, които се състоят в заплащане на адвокатски хонорар, да се намали поради прекомерност адвокатското възнаграждение в наказателния процес и при какви обстоятелства е възможно да стане това?“ Цитира се следното решение: решение № 332 от 4.01.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2807/2015 г., III г. о., ГК, като се твърди, че процесното въззивно решение му противоречи. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на Н. Н. К., в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е поставен въпросът: „Допустимо ли е въззивният съд да основава фактическите си изводи за релевантни факти - според съда - на доказателствени средства, които не са събрани в хода на процеса?“. Сочи се, че този въпрос е свързан с решаващите мотиви на въззивния съд, който в нарушение на принципа на диспозитивното начало е обсъждал въпроси, които не са в предмета на делото, за които няма фактически твърдения нито в исковата молба, нито в отговора и за тях не са събирани доказателства: а именно какви са били взаимоотношенията между Н. К. /старши/ и Д. П., кой кога и на какво основание бил закупил търговската верига „Техномаркет“, какви кръгове на влияние са съществували в него към момента на закупуването, какви политически процеси са протичали по време на вредоносното събитие - провеждането на незаконосъобразно наказателно производство срещу ищеца - Н. Н. К.. Поддържа се оплакване, че това нарушение е довело до присъждане на обезщетение, чийто размер е в нарушение на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД и на приетото в т. II на ППВС № 4/68 г., като това е довело до присъждане несправедлив размер на обезщетение. Поддържа се твърдение, че обжалваният акт противоречи пряко на т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК, както и на решение № 97 от 15.09.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2479/2019 г., IV г. о., ГК. Настоящият съдебен състав намира, че формулираните и от двете страни в производството въпроси по отношение на присъденото обезщетение за неимуществени вреди касаят начина на определяне на обезщетението за неимуществени вреди и конкретните обективни обстоятелства, които следва да бъдат взети предвид при определянето му, поради което следва да бъдат разгледани в тяхната цялост. Същите следва да бъдат обобщени и уточнени (съгласно т. 1, изреч. 3 - in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), до един, по-общо формулиран правен въпрос: „ Как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД и допустимо ли е при определянето му съдът да разгледа твърдения, непосочени от страните в производството и да цени доказателства, които не са събрани в хода на процеса?“ Настоящият съдебен състав намира, че така формулираният въпрос е включен в предмета на спора и е обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело. В трайната практика на ВКС, на която се позовават и касаторите, изрично е изтъкнато, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, които са настъпили в резултат на незаконното обвинение, по което ищецът е оправдан, съдът следва не само да обсъди всички установени по делото, релевантни в конкретния случай, обективно съществуващи обстоятелства, но и да извърши, и да отрази в мотивите си своята преценката относно тяхното конкретно значение за определянето на справедливия размер на обезщетението. Приема се, че съдът не може да се произнася по отношение на ненаведени от страните факти, твърдения и възражения. За това при въззивното обжалване съдът може да извършва проверка на първоинстанционното решение само в рамките на посочените от жалбоподателя оплаквания за неправилност и то само в частта му, обхваната от тези оплаквания. Въззивното решение следва да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за наличието на твърдяното и от двете страни противоречие със задължителната съдебна практика - ППВС № 4/1968 г., ТР № 3/22.04.2005 г., ТР № 1/2013 г. на ОСГТК както и с останалата цитирана практика на ВКС. По отношение на поставения от касатора-ответник въпрос, отнасящ се до претенцията за обезщетение за имуществени вреди. Този въпрос е от значение за изхода от спора, но не е налице допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Съгласно разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 1 от 11.12.2018 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2017 г., ОСГК, при иск по чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ съдът може да определи обезщетението за имуществени вреди, съставляващи адвокатско възнаграждение, в размер, по-малък от платения в наказателния процес. В този случай съдът не упражнява правомощието си по чл. 78, ал. 5 ГПК, а се произнася по предмета на предявения иск, като установява наличието или отсъствието на причинна връзка между незаконното обвинение и претендираната имуществена вреда, за да определи размера на дължимото обезщетение. В правомощията на съда е да изследва дали незаконно обвиненият е положил дължимата грижа при уговорянето на адвокатското възнаграждение с оглед вида и тежестта на обвинението, интензитета на приложената процесуална принуда и очакваните усилия и труд, които адвокатът предстои да положи при осъществяването на защитата. В случай, че уговореното адвокатско възнаграждение надвишава съществено разумния и обичаен размер на дължимото възнаграждение, изплатеното в повече няма за причина незаконното обвинение и не е необходима последица от него. Той остава в тежест на неположилия дължимата грижа пострадал, тъй като е в причинна връзка с неговото поведение. За платеното в повече държавата не дължи обезщетение. Обжалваното решение не противоречи на тези правни разрешения. Въззивният съд е осъществил дължимата преценка за наличието на причинна връзка между незаконното обвинение и претендираните имуществени вреди. Приел е, че заплатените от ищеца разходи за адвокатско възнаграждение в наказателното производство не са в прекомерен размер, като е съобразил вида и тежестта на повдигнатите обвинения, фактическата и правна сложност на делото и обема на действията по процесуално представителство. Несъгласието на касатора с решаващия извод в обжалваното решение за основателност на претенцията за имуществени вреди представлява довод за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, който може да бъде преценяван от ВКС едва след допускане на въззивното решение до касационно обжалване. С оглед изложеното, въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване в частта му, в която е уважен предявения иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за обезщетение за имуществени вреди. В заключение: съдът следва да допусне касационно обжалване на решение № 1516 от 17.12.2025 г., постановено по в. гр. д. № 1514/2025 г. по описа на Апелативен съд – София, ГО, 14 състав в обжалваните от касаторите части по отношение на предявения иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОЗОВ за обезщетение за неимуществени вреди. Прокуратурата на Република България не дължи държавна такса за касационно обжалване, съгласно чл. 83, ал. 1, т. 3 от ГПК (в този смисъл е и ТР № 7/2014 от 16.11.2015 г. на ОСГК на ВКС). На касатора Н. Н. К., на основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК1 следва да се укаже в едноседмичен срок от съобщението да представи доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 2.56 евро. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение