Определение № 2614 от 10.09.2025 г. на ВКС по т. д. № 628/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Б. З., чрез назначения му особен представител, срещу решение № 115/28.10.2024 г. по в. т. д. № 99/2024 г. по описа на Великотърновския апелативен съд. Въззивното решение се обжалва в частта, с която е потвърдено решение № 24/01.03.2024 г. по т. д. № 185/2022 г. на Плевенския окръжен съд в частта за уважаване на предявения иск с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 535 и сл. ТЗ, като е признато за установено, че касаторът дължи на А1 БЪЛГАРИЯ ЕАД сумата 20 391,18 лв. по запис на заповед от 15.03.2018 г., с падеж – 30.04.2018 г., относно която е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК № 3386/23.07.2018 г. по ч. гр. д. 5431/2018 г. на Районен съд – Плевен. В жалбата се излага, че обжалваното въззивно решение е неправилно – необосновано и постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Според касатора недоказано по делото е останало обследваното каузално правоотношение, обезпечено със записа на заповед, както и размерът на вземането. Освен това се поддържа, че той следва да носи само ограничена имуществена отговорност за настъпили липси, която е била осъществена чрез направена удръжка от трудовото му възнаграждение – чл. 272 вр. чл. 210, ал. 4 КТ, а пълната имуществена отговорност се осъществява само по съдебен ред – чл. 211 КТ. По подробни съображения се моли решението в обжалваната част да бъде отменено и предявеният иск да бъде изцяло отхвърлен, евентуално задължението да бъде редуцирано до размера, предвиден в чл. 205, ал. 1 КТ или чл. 207, ал. 1 КТ. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за достъп до касация е основано на разпоредбите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Формулирани са следните въпроси: 1/. „Правилно ли е включването в обема на обезщетението и пропусната полза, която се претендира в конкретния случай – т. е. не само стойността на апаратите – които следва да се заприходени като актив при инвентаризация и инвентаризационен опис, а и с включена търговска печалба и надценка, на която те се продават на крайния клиент, защото съдът е приел, че З. е действал умишлено – чл. 203, ал. 2 КТ?“; 2/. „За вреди, които не са причинени умишлено или са с неустановен произход, ограничена ли е отговорността по чл. 205, ал. 1 КТ, т. е. в конкретния случай дължимото обезщетение обхваща ли и пропуснатите ползи или не?“. По посочените въпроси се твърди допуснато от въззивния съд противоречие с решение № 493/23.11.2011 г. по гр. д. № 586/2011 г. на ВКС, ІV г. о., както и с решение № 215/26.05.2015 г. по гр. д. № 234/2015 г. на ВКС, ІV г. о. Против подадената касационна жалба в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от А1 БЪЛГАРИЯ ЕАД, чрез процесуален пълномощник, със становище за отсъствие на предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Претендират се разноски, вкл. юрисконсултско възнаграждение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните относно приложното поле на касационното обжалване, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК. За да се произнесе в атакувания смисъл, след съобразяване на доводите и възраженията на страните по предмета на спора и подробен анализ на събраните по делото доказателства, въззивният съд е формирал извод за допустимост и за частична основателност на предявения иск по чл. 422 ГПК вр. чл. 535 ТЗ, като по спорните между страните въпроси е приел следното: Според ищеца М. З. е бил служител в дружеството, като задълженията му са се изразявали в предлагане и продажба на продукти и услуги на корпоративни клиенти, както и подписване на договори с тях. В изпълнение на тези задължения той е подписвал приемо-предавателни протоколи, с които е получавал посочените в тях устройства, без да ги е предавал на купувачите, посочени в протоколите, с което на работодателя са причинени вреди. С оглед тези въведени обстоятелства въззивният съдебен състав е квалифицирал каузалното правоотношение, във връзка с което е бил издаден записът на заповед, като такова по чл. 203, ал. 2 КТ. Според тази разпоредба за вреда, причинена умишлено или в резултат на престъпление, отговорността се определя от гражданския закон, т. е. касае се за хипотеза на пълна имуществена отговорност. За да бъде ангажирана отговорността по чл. 203, ал. 2 КТ е необходимо за работодателя да е настъпила вреда, същата да е причинена умишлено, както и да е налице пряка причинна връзка между деянието и вредата, доколкото няма данни за осъществен конкретен фактически състав на престъпление. Деянието бива умишлено, когато деецът е съзнавал общественоопасния му характер, предвиждал е неговите общественоопасни последици и е искал или е допускал настъпването на тези последици. В конкретния случай се установява, че ответникът е бил в трудово правоотношение с ищеца до 15.03.2018 г., когато трудовият договор е прекратен по взаимно съгласие. Той е заемал длъжността Акаунт мениджър корпоративни клиенти, като основните му трудови функции са били свързани с дейности по продажба на продукти и услуги, и изготвяне на документация във връзка с това. В периода от 09.11.2017 г. до 08.03.2018 г. З. е получил 18 бр. устройства, видно от приложените приемо–предавателни протоколи, върху които се е подписал. С получаването на това имущество, в изпълнение на трудовите си функции той е следвало да се разпореди с него от името и за сметка на работодателя, след което му дължи отчет за начина, по който се е разпоредил, а ако не се е разпоредил – дължи връщане на полученото. При неизпълнение на това свое задължение, работникът или служителят носи отговорност по гражданския закон, съобразно нормата на чл. 203, ал. 2 КТ. Съдът е приел, че като не е представил доказателства за осъществени продажби на получените именно с тази цел устройства, без да върне същите, ответникът е съзнавал, че отклонява имущество, в противоречие с трудовите му задължения. Причинената вреда на работодателя се изразява в намаляване на имуществената му сфера в резултат на получаването на устройствата от ответника, без с тях да са осъществени реални сделки по продажбата им. Тези обстоятелства се установяват от приемо–предавателните протоколи, удостоверяващи получаването на вещите от З. за продажба от името и за сметка на работодателя с конкретно посочения в протокола клиент; издадени фактури на този клиент за тези устройства с дати, съвпадащи с датите на приемо–предавателните протоколи, липса на представени документи от З. във връзка с издадените фактури за реално предаване на устройствата, както и установената от вещото лице липса на плащане по издадените фактури от клиентите и последващото им отписване. Описаният от ищеца увреждащ механизъм съдът е намерил за подкрепен както от горните косвени доказателства, така и от изявленията на ответника, дадени в обясненията му и в подписаната декларация, с които той признава извършените нарушения при изпълняването на трудовата му функция, с които на работодателя е причинена имуществена вреда. С оглед горното въззивният съд е приел, че за З. се е породило задължението да възстанови вредите, като безспорно е установено, че част от вземането в размер на 7 468,56 лв. е погасено преди завеждането на иска. Възражението на ответника, че в счетоводството на дружеството няма запис за задължение, следователно устройствата са били върнати от него, не е споделено от въззивния съд по съображения, че осчетоводяването е последваща дейност въз основа на издадени първични документи, удостоверяващи търговските или вътрешни за дружеството операции, а в конкретния случай документи за връщането на устройствата липсват. Относно размера на вземането съдът е взел предвид събраните по делото писмени доказателства, заключението на вещото лице и признанията на ответника, съобразил е разпоредбата на чл. 175 ГПК, както и е посочил, че частният свидетелстващ документ (писмени обяснения, декларация) има материална доказателствена сила, когато издателят му удостоверява неизгодни за себе си факти. Извънсъдебното признание на неизгодни за страната факти съставлява доказателство, което следва да бъде преценявано от съда с оглед всички обстоятелства по делото, както се преценява и съдебното признание съгласно чл. 175 ГПК. Признанието не може да бъде игнорирано безпричинно - страната, която е направила извънсъдебно признание трябва да повдигне съответните възражения за нищожност, унищожаемост или неистинност на признанието и същите трябва да бъдат доказани, за да може съдът да приеме, че признанието няма доказателствена стойност, а в противен случай трябва да го зачете. В настоящия случай на З. е бил предявен съставен от служители на ищеца М. – запис от 15.03.2018 г. за констатирани нарушения относно 41 бр. отворени търговски фактури за активирани устройства в брой на обслужвани от него юридически лица. Изискани са му обяснения за наличните 41 бр. отворени и незаплатени търговски фактури на обща стойност 61 259,34 лв. В дадените обяснения той е заявил, че е съгласен с констатираните нарушения, с изключение на посочени от него фактури, като е добавил още една фактура. Съгласие с констатациите, отразени в М. – записа от 15.03.2018 г. за констатирани нарушения от 51 539,47 лв., е изразено и в подписаната от З. декларация от 15.03.2018 г., с която той заявява, че поема отговорност за вредите в размер на 51 539,47 лв. Подписаният запис на заповед е на същата стойност и от същата дата. С оглед оспорването на обстоятелството, че посочените апарати са били предадени на З., съдът е обсъдил представените 17 бр. приемо–предавателни протоколи, касаещи предаването на 18 от процесните устройства, като е приел, че ищецът установява по категоричен начин тяхното получаване, на обща стойност 27 859,74 лв. За същите З. не е представил доказателства, с които да отчете предаването на вещите на купувачите, нито е доказал връщането им на работодателя, поради което съдът е заключил, че искът е доказан до сумата от 27 859,74 лв. В резултат на съставяните документи за продажба на устройства с клиенти и получаването на 18 бр. такива устройства за тази цел, без реално да са осъществени сделките и без да е отчетено предаването им на клиента или връщането им, на работодателя е причинена имуществена вреда в посочения по-горе размер. При съобразяване с извършеното частично погашение в размер на 7 468,56 лв. въззивният съд е пресметнал, че вземането на ищеца, обезпечено със записа на заповед, възлиза на 20 391,18 лв., за която стойност установителният иск по чл. 422 ГПК е основателен. При преценката за осъществяване на основанията за достъп до касация настоящият съдебен състав намери следното: Съобразно задължителните указания в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК, допускането на касационно обжалване в хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от наличието на изрично формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото (а именно такъв, който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващата правна воля на съда за постановения краен резултат), но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В цитирания акт на нормативно тълкуване е изяснено, че касационният съд няма правомощия сам да извежда значимия за разрешаването на спора правен въпрос от оплакванията и доводите в касационната жалба, както и е направено разграничение между основанията по чл. 281, т. 3 ГПК, касаещи съществото на касационната жалба, и основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, относими към селективната фаза на касационното производство, което следва да се съблюдава както от съда, така и от страните. Липсата на надлежно формулиран правен въпрос, който да бъде разрешен от касационния съд по реда на чл. 290 ГПК, съставлява достатъчно основание за недопускане на исканото касационно обжалване. При наличие на правен въпрос, съответстващ на общото изискване за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК, касаторът следва да докаже, че по отношение на същия са изпълнени и някои от допълнителните селективни предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК - съответно посочени и обосновани от него. В конкретния случай формулираните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси не покриват посоченото общо селективно изискване. Първият въпрос пряко касае обосноваността и законосъобразността на изводите на съда във връзка с определяне на размера на причинената от ответника вреда, а както вече се посочи, правилността на съдебния акт стои извън предмета на производството по чл. 288, вр. чл. 280, ал. 1 ГПК. Следва да се отбележи, че въззивният съд не е обсъждал изрично в какво се изразява вредата, а само, че тя има имуществен характер. Съдът действително е приел, че размерът на вредата съвпада със стойността на устройствата, посочена във фактурите, но следва да се има предвид, че спор във връзка с формирането на тази стойност не е бил въведен в преклузивните срокове по ГПК. В обжалваното решение воля по въпроса, дали отговорността на ответника включва пропуснати ползи, не е формирана, като възражения в тази връзка се излагат едва пред касационната инстанция, т. е. се налага изводът, че въпросът не е включен в предмета на спора, не е обусловил изводите на съда и няма значение за крайния резултат по делото. Вторият въпрос не удовлетворява общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК поради това, че не съответства на формираната от въззивния съд правна воля – противно на неговата формулировка съдът е приел, че вредите са причинени умишлено от ответника, освен това въпросът отново е свързан с несвоевременно предявените възражения, че в размера на вземането съдът е включил „пропуснати ползи“, относно каквито в решението не са излагани мотиви, а и не са събирани доказателства. По тези съображения и вторият въпрос няма нужното значение за постановения по делото краен резултат, поради което касационният съд не е длъжен да обсъжда дали са налице поддържаните от касатора допълнителни предпоставки за селектиране на касационната жалба. Въззивното решение не може да се квалифицира и като очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Подобен порок не се установява при прочита на обжалвания съдебен акт - липсват данни същият да е постановен в директно противоречие със закона или при превратното му прилагане, както и при груби нарушения на правилата на формалната логика. С оглед изложеното настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение не следва да се допуска до касационна проверка, съответно в полза на ответника по касация следва да се присъдят сторените от него разноски в размер на 1 117.61 лв. (заплатено възнаграждение за особен представител, което следва да се преведе на адв. М. Г. К. след посочване на банкова сметка), както и юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. за настоящата съдебна инстанция. Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение