Определение № 4957 от 31.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2040/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. Г. Х. и Г. Г. Х., чрез адв. И. И.-С. против решение № 29/20.02.2025 г. по в.гр.д. № 615/2024 г. на Окръжен съд Габрово, с което като е потвърдено решение № 317 от 18.10.2024г. по гр.д. № 937/2023 г. на Районен съд Севлиево, са отхвърлени предявените от касаторите срещу З. Х. Б., при условията на евентуалност искове с правно основание чл.26, ал.1, предл.3, ал.2, предл. 2 и предл.5, чл. 31, ал.2 и чл.28 ЗЗД - за прогласяване нищожността на сключения на 14.12.2021 г. договор за покупко – продажба на недвижими имоти, обективиран в нот.акт № 99, том XI, рег.№ 27965, нот.дело № 1630/2021 г. на помощник - нотариус А. С. /по заместване на нотариус П. Д., рег. № 543 и район на действие-Районен съд Севлиево, поради накърняване на добрите нрави, липса на съгласие и като привиден, прикриващ договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, както и за унищожаване на същия договор, като сключен от лице, което не е могло да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи действията си, евентуално като сключен поради грешка. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване. Касаторите обжалват решението на въззивния съд като поддържат неправилност на същото поради нарушение на материалния закон – чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила – на чл.266, ал.3 ГПК и на чл. 235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК и необоснованост - основания по чл.281, т.3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, без изложена надлежна обосновка на втория допълнителен критерий, следните въпроси: 1/ Следва ли съдът, при произнасянето си относно наличието или липсата на основанието за прогласяване на нищожност на правна сделка поради накърняване на добрите нрави, да изследва в цялост фактическата обстановка по делото и да съобрази и отчете особеностите и фактите на конкретния казус, или е достатъчно частично да пренесе цифрите, посочени в решения на ВКС по други казуси, като на база направената абстрактна преценка само за нееквивалентност на престациите да определи липсата на това основание за недействителност и съответно отхвърли предявения иск; 2/ При произнасянето си по предявен иск за прогласяване нищожността на правна сделка на основание чл.26, ал.1, предл. 3 ЗЗД, при наличие в конкретния случай на факти и обстоятелства, свидетелстващи за неравноправно третиране на икономически слаби участници в оборота, трябва ли съдът да обследва сделката и съпътстващите я други обстоятелства в цялост, като прецени комплексно, или се произнася само въз основа на механично пренесени цифри от решения на ВКС и абстрактна преценка за нееквивалентност на престациите и 3/ Следва ли съдът да отчита фактите и обстоятелствата, свидетелстващи за нарушение на обективните морални категории, свързани със забраната да се вреди другиму, възползвайки се от неговото неравностойно възрастово, социално, здравословно или материално положение при произнасяне си по иск с правно основание чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД, или е достатъчно механично да пренесе цифри от решения на ВКС и да направи абстрактна преценка за нееквивалентност на престациите. Поддържа се, че даденото разрешение по тези въпроси противоречи на задължителната и казуална практика на ВКС, обективирана в ТР № 1/15.06.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСТК, решение по гр.д. № 5477/2007 г. на V г.о. и решение по гр.д. № 1106/2003 г. на II г.о. В хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК са формулирани и следните процесуалноправни въпроси: 1/ Допустимо ли е съдът, разглеждащ делото като въззивна инстанция да отхвърли искане за събиране на доказателства, направено още в първата инстанция, чрез което само и единствено може да се осъществи пълно доказване на факти и обстоятелства, за които съдът е възложил доказателствената тежест на страната, направила това искане; 2/ Задължен ли е въззивният съд да приложи чл.226, ал.3 ГПК, когато искът е отхвърлен, поради недоказаност на факти, за които са направени своевременно съответни доказателствени искания в първоинстанционното производство, но не са уважени поради процесуални нарушения и за които са наведени оплаквания във въззивната жалба. Поддържа се, че по първия въпрос въззивният съд е процедирал в противоречие със съдебната практика на ВКС, обективирана в решение по гр.д. № 1008/2013 г. на IV г.о., а по втория – в противоречие с решение по гр.д. № 1147/2012 г. на IV г.о. Насрещната страна по жалбата – З. Х. Б., чрез адв. Н. Г., в отговор на жалбата аргументира становище, че не са налице сочените от касаторите основания за допускане на касационно обжалване. По съществото на жалбата поддържа неоснователност на изложените в нея доводи за неправилност и необоснованост на въззивното решение. Иска се присъждане на сторените разноски за адвокатско възнаграждение за настоящото производство. За да потвърди решението на първоинстанционния съд, въззивната инстанция е приела, че фактите по делото са правилно установени и те са следните: сключен на 23.09.2021 г. между наследодателя на ищците – Г. Х. Г. и ответника З. Х. Б., предварителен договор за прехвърляне правото на собственост върху два недвижими имота за сумата от 9 990,00 лв., от които 2 500 лв., платени при подписване на предварителния договор, а остатъкът от 7 490,00 лв. – платими при сключване на окончателния договор; сключен на 14.12.2021 г. между посочените лица окончателен договор за покупко-продажба на процесните недвижими имоти за цена от 9 990 лв., като продавачът си е запазил пожизнено и безвъзмездно право на ползване върху имотите; образувано по заявление на Г. Х. Г. ДП № 351/2022 г. по описа на РУ МВР С., пр. пр. № 1993/2022 г. ппо описа на РП [населено място] за извършено престъпление по чл.209, ал.1 НК, приключило с постановление за прекратяване на наказателното производство от 3.05.2023 г. поради несъставомерност на деянието, поради липса на елементи както от обективна, така и от субективната му страна; Г. Х. Г. е починал на 5.08.2023 г. и е оставил за свои законни наследници ищците по делото - низходящи; пазарната оценка на процесните имоти към 14.12.2021 г. е 39 219 лв.; пазарната стойност на извършените дейности по ремонт и благоустрояване на имотите, предмет на договора към момента на извършването им от купувача, което е станало след сключване на окончателния договор е в размер на 14 810,32 лв.; С определение по чл.267 ГПК, въззивният съд е оставил без уважение искането на въззивниците за допускане на съдебно-психиатрична експертиза в хипотезата на чл.266, ал.3 ГПК, като е приел, че първоинстанционният съд правилно е оставил без уважение искането, заявено с исковата молба, тъй като е неотносимо към предмета на спора. При съобразяване на практиката на ВКС по приложението на нормата на чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД, въззивният съд е приел, че макар и в случая да е налице разлика между договорената от страните продажна цена на имотите и пазарната такава, следва да се отчетат обстоятелствата, че прехвърлителят е запазил правото на ползване върху имотите, че един от имотите е незастроен, а сградите в другия парцел са в изключително лошо и занемарено състояние, което значително намалява пазарната стойност на имотите. Именно тези обстоятелства са обусловили извода му, че договорената между страните и заплатена от купувача цена не е нееквивалентна на получената от него престация. На следващо място, въззивният съд е приел, че ищците не са доказали твърденията си за липса на съгласие от страна на прехвърлителя и за симулативност на сделката, като прикриваща договор за издръжка и гледане. Въпреки установеното по делото обстоятелство, че около година преди смъртта си прехвърлителят е подал жалба в РУ С. срещу ответника, производството по която е прекратено, съдът е приел, че за него е оставал открит пътя за защита чрез атакуване на процесната сделка като нищожна или унищожаема, ако е считал последната за такава, но приживе не е предявил съответните искове, което навежда на извода, че лицето е било наясно какъв договор е сключило и че този договор е с предмет и двата имота, както и че уговорките са били такива, каквито са отразени в нотариалния акт, а не са прикривали сключване на договор за издръжка и гледане. При анализ на свидетелските показания на св. Ц. и на св. И., въззивният съд е приел за установено, че именно след намесата на Ц., прехвърлителят е депозирал процесната жалба в РУ С., като тази намеса е била продиктувана от факта, че преди време, покойният Г. е споменавал, че иска да остави имота си именно на Ц.. Посочил е, че в подкрепа на извода, че процесният договор не е нищожен на основание чл.26, ал.2, предл.2 и предл.5 ЗЗД е и обстоятелството, че в предварителния и в окончателния договор, се съдържат идентични клаузи и същевременно между сключването на двата договора е изминал период от около три месеца, през който период, ако прехвърлителят е считал, че е налице грешка при сключване на предварителния договор, е можел да предприеме действия и да не сключи окончателен договор. С оглед горното е приел, че не е налице и основанието на чл.28 ЗЗД за унищожаемост на договора поради грешка в предмета. По отношение на евентуалния иск с правно основание чл.31 ЗЗД, съдът е посочил, че не са налице предпоставките за уважаването му, тъй като ищците не са доказали, че приживе по отношение на покойния Г. е било инициирано производство по поставянето му под запрещение, нито от процесния договор може да се направи извод, че същият не е могъл да разбира или да ръководи действията си. При така изложените решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС приема, че поставените от касаторите въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване по следните съображения: За да бъде допуснато въззивното решение до касационно обжалване касаторът е длъжен да формулира правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства – т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2010 г. на ОСГТК и по този въпрос въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие на задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и на практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор да е от естество да допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Първите три въпроса нямат характер на правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като обосновката им е свързана с оплаквания по съществото на спора – по отношение на извършената от съда преценка на събраните по делото доказателства и с възприетата от него фактическа обстановка, като се интерпретира фактическата обстановка, установена от въззивния съд и се правят правни изводи, различни от тези на съда, т.е. с твърдения за неправилност и необоснованост на изводите на съда, че по делото не се установяват твърденията на ищците, че сделката е нищожна поради противоречие с добрите нрави, поради нееквивалентост на престациите. Неправилността и необосноваността на съдебното решение обаче, не са сред касационните основания на чл.280, ал.1 ГПК и съответно са неотносими към спора в производството по чл.288 ГПК. Позоваването на необосноваността, което е основание за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК има значение във фазата по допускане на касационно обжалване само при формулиране на хипотези, обхванати от понятието „очевидна неправилност“, каквато не се разкрива в конкретния случай, тъй като от съдържанието на обжалваното решение не се установява нито явна необоснованост на изложените мотиви поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нито видимо „тежко нарушение“ на материалния или процесуалния закон. Отделно от това, дори и да се приеме, че въпросите, които се припокриват смислово се свеждат до питането как се извършва преценката за значителна и очевидна нееквивалентност на насрещните престации по договора, водеща до нищожност поради накърняване на добрите нрави, то по отношение на него не са налице сочените допълнителни селективни критерии, тъй като даденото от въззивния съд разрешение по въпроса е съобразено с практиката на ВКС, в която последователно се застъпва становището, че продажбата на вещ на цена, по-ниска от пазарната, по принцип не е несъвместима с общоприетите норми за справедливост и добросъвестност. Накърняване на добрите нрави е налице при прекрачване на разумната граница на свободата на договаряне, при такава съществена нееквивалентност на насрещните престации, при която едната от тях е пренебрежимо малка в сравнение с другата - доколкото, че с това се нарушават общоприети морални норми, въплъщаващи общественото разбиране за справедливост. Преценката за това не се ограничава единствено до сравняване на насрещните престации по договора, а обхваща и всички останали обстоятелства, установени по делото във всеки един конкретен случай, които са от значение за изясняване на действителните отношения между страните. Съдебната практика не формулира конкретно критерий за преценка на значителната нееквивалентност, която води до нищожност поради противоречие с добрите нрави, като се приема, че такава е налице, когато насрещната престация е практически нулева. Когато престацията не е толкова незначителна, съдът може само да извършва преценка дали не е налице сделка при явно неизгодни условия, сключена поради крайна нужда /унищожаемост по чл.33 ЗЗД/, ако такъв иск е предявен. В конкретния случай, въззивният съд е извършил преценка на еквивалентността на престациите по договора, като е установил каква е пазарната цена на имотите след приспадане на цената на запазеното право на ползване на прехвърлителя, както и размера на платената от купувача цена. Приел е, че пазарната цена е малко над 4 пъти по-висока от договорената, което не обуславя извод за съществена /значителна/ нееквивалентност на престациите. Събрал е доказателства и за останалите обстоятелства, относими към момента на сключване на договора – запазено право на пожизнено и безвъзмездно ползване на имотите от прехвърлителя, получаване на парични средства от прехвърлителя, от които той се е нуждаел с оглед здравословното му състояние, изключителното лошото и занемарено състояние на имотите, наложили извършването на редица неотложни ремонтни дейности за привеждането на сградите във вид удобен за живот на прехвърлителя, непосредствено след сключване на окончателния договор. Наличието на трайна и непротиворечива практика на ВКС по този въпрос, която настоящият съдебен състав споделя, изключва наличието на сочения допълнителен критерий по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, който освен това е и бланкетно посочен, т.е. без надлежна обосновка по смисъла на т.4 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС. Двата процесуалноправни въпроса, които уточнени и преформулирани от настоящия състав на ВКС, се свеждат до въпроса какви са предпоставките за допускане и събиране на доказателства от въззивния съд в хипотезата на чл.266, ал.3 ГПК, покриват общото основание на чл.280, ал.1 ГПК, но нямат претендираното от касаторите значение, тъй като по тях не е налице сочения допълнителен критерий – въззивният съд да е процедирал в противоречие със сочената казуална практика на ВКС. Съгласно трайната съдебна практика на ВКС /решение по гр.д. № 4159/2021 г. на I г.о., решение по гр.д. № 398/2011г. на II т.о. и др./, допускането от въззивната инстанция на доказателства, които страната е поискала, но в нарушение на съдопроизводствените правила първоинстанционният съд не е допуснал да бъдат събрани, предполага кумулативното наличие на две предпоставки – доказателствата да са поискани от страната в рамките на предвидените за това преклузивни срокове и отказът на първоинстанционният съд да ги приобщи към делото не е съобразен с правилата на процесуалния закон. Нарушаването на процесуалния закон може да се изразява в неправилно тълкуване и прилагане на процесуална норма по допускане на доказателствата, или че поисканото доказателство е неотносимо към спора. В конкретния случай произнасянето на въззивния съд не е в противоречие с практиката на ВКС по приложението на чл.266, ал.3 ГПК, тъй като съдът е приел, че поисканото с въззивнатата жалба доказателствено средство цели установяване на факт, който не е релевантен за спора, поради което и произнасянето на първата инстанция, с което е оставено без уважение искането на ищците по допускане на съдебно-психиатрична експертиза, се явява правилно, т.е. в конкретния случай не е налице втората предпоставка за приложение на нормата на чл.266, ал.3 ГПК – допуснато от първата инстанция нарушение на процесуалния закон, изразяващо се в неправилна преценка, че поисканото доказателство е неотносимо към предмета на спора. Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че формулираните от касатора въпроси не обосновават допускане на касационно обжалване на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. При този изход на спора на насрещната страна се дължат сторените разноски за адвокатско възнаграждение за касационната инстанция, които са в размер на 1 500,00 лв. съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 14.05.2025 г. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,