Определение № 1645 от 04.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3017/2023 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника по делото ЗАД „ДаллБогг: живот и здраве“ АД срещу решение № 78/03.05.2023 г., постановено по възз. гр. дело № 419/2022 г. на Великотърновския апелативен съд. Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на обжалваната част от първоинстанционното решение № 333/10.08.2022 г. по гр. дело № 601/2021 г. на Великотърновския окръжен съд, като краен резултат дружеството-жалбоподател е осъдено, на основание чл. 432 от КЗ, да заплати на ищеца Б. П. Д. разликата над сумата 5 000 лв. до сумата 15 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие на пътнотранспортно произшествие (ПТП), настъпило на 19.07.2020 г. в [населено място], причинено от К. К. Х. при управление на лек автомобил „БМВ“ с рег. [рег.номер на МПС], чиято гражданска отговорност е застрахована от ответното дружество, ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 15.06.2021 г. до окончателното `и изплащане. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежаща на касационно обжалване част от въззивното решение. В жалбата се поддържат оплаквания за неправилност на обжалваната част, поради необоснованост и нарушения на материалния и процесуалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Касаторът излага съображения, че въззивният съд неправилно е намерил за неоснователно възражението му за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на дружеството-касатор, като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е формулиран следният процесуалноправен въпрос: въззивният съд длъжен ли е да обсъди и анализира поотделно и в тяхната съвкупност всички събрани по делото доказателства, за да обоснове друг, различен от първостепенния съд, извод за наличие, респ. неналичие на факти и обстоятелства, релевантни за инвокирано по делото възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия ищец по делото. Жалбоподателят навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като поддържа, че по този въпрос въззивният съд се произнесъл в противоречие с т. 2 от тълкувателно решение (ТР) № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 157/11.02.2016 г. по търг. дело № 3638/2014 г. на I-во търг. отд. на ВКС и цитираните в последното други решения на ВКС. В изложението се поддържа и че поставеният процесуалноправен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, с което се навежда и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Насрещната страна – ищецът Б. П. Д., в отговора на касационната жалба излага становище и съображения, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване, както и доводи за неоснователност на жалбата. В мотивите към обжалваното решение апелативният съд е приел, че спорни във въззивното производство са само размерът на справедливото обезщетение за неимуществените вреди, претърпени от ищеца, и своевременно въведеното от ответника възражение по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца. Относно справедливия размер на обезщетението (който не е спорен пред настоящата касационна инстанция), въззивният съд, след обсъждане на относимите доказателства, като е съобразил вида и характера на получените от ищеца телесни увреди – мозъчно сътресение и травма на тазовия пръстен – фрактура (закрито счупване) на горните рамена на пубисните кости, периода на възстановяване, проведенето лечение и останалите релеватни обстоятелства, е приел, че обезщетение в размер 30 000 лв. съответства на доказаните неимуществени вреди и на принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД. Относно спорното и пред настоящата инстанция възражение за съпричиняване, апелативният съд е посочил, че ответникът (сега касатор) го основава на твърдение и доводи, че ищецът не е спазил изискването на чл. 137а от ЗДвП – да използва обезопасителен колан, като пътник в лекия автомобил при настъпилото ПТП. От заключението на съдебно-медицинската експертиза въззивният съд е установил, че при непоставен колан, в процеса на произшествието ищецът е получил травма от придадения инерционен момент от притискане на тялото вътре в купето и последващо падане от автомобила с притискане на тялото в терена. Вещото лице е посочило, че възможните механизми за получаването на травмата в таза – чрез притискане на тялото вътре в купето в посока отпред-назад, или при изпадане от автомобила и странично притискане на тялото и удар отстрани на таза върху терена, не могат да бъдат изключени, тъй като има изпадане от автомобила, освен травма вътре в него. При изслушването му пред въззивната инстанция по реда на чл. 267, ал. 2 от ГПК, вещото лице е поддържало заключението си относно двата възможни механизма за получаване на травмите: при придвижването на тялото напред-назад в купето, в резултат на внезапно придадения инерционен момент на тялото, и при изпадането от автомобила, в резултат на действието на твърд, тъп предмет, например камък. Вещото лице е разяснило, че ако е бил с поставен колан, ищецът би получил още по-тежки травми – колянна травма, разкъсване на черен дроб, на далак, травма на ребра, на гръдна кост, черепно-мозъчна травма. Според експерта, травмите, претърпени от ищеца, биха се получили и при поставен обезопасителен колан. В тази връзка вещото лице е разяснило и че при поставен колан се наблюдават такива травми на таза на пътници на предна дясна седалка, получени вътре в автомобила; ударът е тласъчен момент на фиксираното тяло на седалката – с колан тялото е фиксирано, то се движи напред, коланът го възпира назад и се получава разминаване, при което най-лесно се счупва срамната кост – горно и дясно рамо на срамната кост, която е най-податлива. Вещото лице е посочило още, че или ударът не е бил толкова голям, за да се получи изолирано счупване само на таза, или пострадалият е реагирал на удара. Като е съобразил така изложеното от експерта, което не изключва получаването на същата травма и при поставен обезопасителен колан – при спазване на изискването на чл. 137а от ЗДвП, въззивният състав е приел, че направеното от ответника възражение по чл. 51 ал. 2 от ЗЗД за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца, е недоказано. В заключение апелативният съд е намерил, че възприетия от него размер на обезщетението от 30 000 лв. следва да бъде намален само с платената извънсъдебно от ответника-застраховател на ищеца сума от 15 000 лв., в резултат на което съдът е достигнал и до крайния си извод, че предявеният иск по чл. 432 от КЗ е основателен за сумата 15 000 лв., ведно със законната лихва от датата на подаването на застрахователната претенция до окончателното изплащане. Съгласно трайно установената практика на ВКС, израз на която са и цитираните от касатора – т. 2 от ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК и решение № 157/11.02.2016 г. по търг. дело № 3638/2014 г. на I-во търг. отд., целта на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на въззивната, аналогично на дейността на първата инстанция, е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните, съобразно събрания или подлежащ на събиране във въззивното производство доказателствен материал, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да разреши спора по същество, съобразно правомощията му по чл. 269 от ГПК, като с оглед собственото си становище относно крайния извод потвърди или измени правния резултат от първата инстанция. Ограниченият въззив, съгласно действащия ГПК, се отнася до установяване фактическата страна на спора и ограничаване възможността за събиране на доказателства, освен при изрично предвидените предпоставки (чл. 266 от ГПК), но не намира приложение при субсумиране на установените факти под приложимата правна норма. При довод за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост на фактическите констатации, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа въведените в жалбата оплаквания, всички събрани относими и релевирани доказателства и доводи на страните, съгласно чл. 235, ал. 2 и ал. 3 от ГПК, и самостоятелно да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. Формално проявление на изпълнението на тия процесуални задължения е излагането на собствени мотиви, кореспондиращи с обхвата на въззивното обжалване. Настоящият съдебен състав намира, че в случая въззивният съд не е приел нещо различно и не се е отклонил от така цитираната практика на ВКС, формирана по тълкуването на процесуалните разпоредби на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, включително при приложението им във връзка с материалноправната норма на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, каквато е постановката на формулирания от касатора процесуалноправен въпрос. Напротив – изложеното от апелативния съд в мотивите към обжалваното въззивно решение е в съответствие с тази практика на касационната инстанция. При произнасянето си по възражението по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД на касатора-ответник, въззивният съд е обсъдил събраните пред двете инстанции доказателства, относими към това възражение – предвид и въведените с въззивната жалба на ищеца оплаквания и доводи, обсъдил е и установените от доказателствата правнорелевантни факти, въз основа на което е достигнал и до извода си за неоснователност на възражението на ответника. Приетото от апелативния съд е в съответствие както с посочената от жалбоподателя практика на ВКС, така и с основаната на разясненията, дадени с т. 7 от ППВС № 17/18.11.1963 г. и т. 7 от ТР № 1/2014 от 23.12.2015 г. на ОСТК на ВКС, константна практика по чл. 290 от ГПК, съгласно която, обезщетението за вреди от непозволено увреждане се намалява по правилото на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, само ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване, като от значение е наличието на причинно-следствена връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат. За да бъде намалено дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от ответника-застраховател чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно главно доказване от страната, която го е въвела. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат. Намаляване на обезщетението за вреди, на основание чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е допустимо, само ако са събрани категорични доказателства, че вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем. Предвид гореизложеното, настоящата инстанция намира, че въззивният съд е разрешил поставения от жалбоподателя процесуалноправен въпрос в съответствие с практиката, включително задължителната такава на ВС и ВКС, поради което не са налице наведените от касатора допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване (в този смисъл са и разясненията, дадени с т. 2 и т. 4 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). В тази връзка следва да се отбележи, че несъгласието на жалбоподателя с фактическите констатации и с правните изводи на въззивния съд, респ. – касационните му оплаквания за неправилност по чл. 281, т. 3 от ГПК не съставляват основание за допускане на касационното обжалване, след като въззивното решение е постановено в съответствие с практиката на ВС и ВКС (в този смисъл – и т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). В заключение, касационното обжалване на атакуваната част от въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведенитe от касатора основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Съдът намира, че не е налице и хипотеза по чл. 280, ал. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване. Независимо от изхода на делото, в полза на ищеца не следва да се присъждат претендираните от него разноски за настоящата инстанция, тъй като не се установява той да е сторил такива за касационното производство. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение